Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава тридесет и втора

Пътуването му отне около час. Нощта вече се бе спуснала и районът около езерото изглеждаше изключително тъмен. Нямаше улични лампи. Майрън намали. Улицата беше тясна и само отчасти асфалтирана. В края й фаровете му осветиха дървена табела с формата на риба. На табелата пишеше: „Семейство Уикнър“. Майрън си припомни госпожа Уикнър. Тя беше надзиравала павилиона за храна на игрището на детската лига. Косата й беше толкова изрусена, че приличаше на слама, смехът й беше гърлен и никога не спираше. Преди десет години беше починала от рак на белия дроб. Оттогава Илай Уикнър живееше съвсем сам.

Майрън отби по частния път. Гумите му заскърцаха по чакъла. Лампите светнаха, вероятно задействани от детектор за движение. Майрън паркира колата и излезе в меката нощ. Хижата на Уикнър се намираше точно до водата. На дока се различаваха закотвени лодки. Майрън се вслуша, за да чуе плясъка на вода, но нямаше такъв. Езерото беше абсолютно тихо, сякаш някой му бе сложил стъклен похлупак, за да го пази през нощта. По неподвижната повърхност проблясваха светлинки. Луната висеше отгоре като хлабава обица. Върху клона на едно от дърветата стояха прилепи, които приличаха на миниатюрни кралски часовои.

Майрън забърза към предната врата. Вътре светеше, но той не забеляза никакво движение. Почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново. После усети дулото на пистолет, притиснат в тила му.

— Не се обръщай — нареди му Уикнър.

Майрън го послуша.

— Въоръжен ли си?

— Да.

— Заеми позиция. И не ме карай да те застрелвам, Майрън. Винаги си бил добро дете.

— Няма нужда от оръжие, Илай.

Прозвуча тъпо, разбира се, но не го каза заради полицая. Уин слушаше разговора чрез свързаните мобифони. Майрън направи бърза сметка. Беше му отнело около час да стигне дотук. Уин щеше да успее и за половината време.

Трябваше да забави Илай.

Уикнър започна да го опипва за оръжие и Майрън усети миризмата на алкохол. Това не беше добър знак. Зачуди се дали да не предприеме някакво действие, но Илай беше опитно ченге, а и той бе в неудобна поза. Щеше да е доста трудно да направи каквото и да било.

Уикнър веднага намери пистолета на Майрън. Изсипа патроните на земята и прибра оръжието в джоба си.

— Отвори вратата — нареди Уикнър.

Майрън завъртя дръжката. Полицаят го побутна. Майрън влезе вътре. Сърцето му се сви. В гърлото му се надигна ужас, който затрудни дишането му. Стаята беше декорирана в стила, който човек очаква да види в рибарска хижа: препарирани риби по облицованите с дърво стени, барплот, уютни столове, висока купчина цепеници за камината, овехтял бежов килим. Това, което не се очакваше, разбира се, бяха тъмночервените отпечатъци от обувки по килима.

Кръв. Прясна кръв, която изпълваше стаята с миризма на влажна ръжда.

Майрън се обърна и погледна Илай Уикнър, който внимаваше да не се приближи прекалено много до него. Пистолетът беше насочен към гърдите му. Най-лесната мишена. Очите на Уикнър бяха отворени прекалено широко и още по-зачервени, отколкото когато се видяха на игрището. Кожата му приличаше на пергамент. Мрежа от сини вени покриваше дясната му буза. Сигурно ги имаше и на лявата, но не се виждаха заради петното кръв, което ги покриваше.

— Ти? — извика Майрън.

Уикнър не проговори.

— Какво става, Илай?

— Влез в задната стая — нареди Уикнър.

— Не искаш да направиш това.

— Знам, Майрън. А сега просто тръгни.

Майрън последва кървавите отпечатъци, които бяха оставени там сякаш нарочно. По стената бяха окачени снимки на отборите от детската лига, някои от тях още отпреди трийсет години. На всяка снимка Уикнър стоеше гордо сред хлапетата и се усмихваше под ясното слънце. На надписа, който държаха две деца на първия ред, пишеше: „Сенаторите на сладолед Френдли“ или „Тигрите на Бърел“, или „Индианците от ресторант Сеймур“. Вечните спонсори. Децата се мръщеха към слънцето и се усмихваха с беззъбите си усти. Но всички изглеждаха еднакви. През последните трийсет години децата се бяха променили учудващо малко. Но, разбира се, Илай беше остарял. Снимките по стените отразяваха живота му година след година. Ефектът беше доста зловещ.

Влязоха в задната стая. Някакъв вид кабинет. И тук по стените висяха снимки. Уикнър, който получаваше бейзболната награда на Ливингстън. Прерязването на лентата при откриването на паметника. Уикнър в полицейска униформа заедно с бившия губернатор Брендън Бърн. Уикнър с наградата за полицай на годината. Виждаха се и голям брой трофеи и купи. По стената бяха окачени и бейзболни бухалки. Също и рамкиран документ, подарен от някой от отборите, на който пишеше: „Какво означава за мен треньорът ми“. И още кръв.

Леден страх обгърна Майрън и го стисна здраво.

В ъгъла, проснат по гръб, с разперени ръце, сякаш приготвен за разпъване на кръст, лежеше шефът на детективите Рой Померанц. Ризата му изглеждаше като че ли някой бе излял кофа със сироп върху нея. Мъртвите му очи бяха широко отворени.

— Убил си собствения си партньор — каза Майрън.

Отново заради Уин. В случай че той пристигнеше прекалено късно. Или пък за идващите поколения. Или някаква подобна дивотия.

— Преди не повече от десет минути — каза Уикнър.

— Защо?

— Седни, Майрън. Ето там, ако нямаш нищо против.

Майрън се настани на голям дървен стол. Уикнър отиде от другата страна на бюрото. Отвори едно чекмедже, хвърли пистолета на Майрън вътре, после му метна чифт белезници.

— Закопчей се за страничната облегалка — нареди той. — Не искам да се концентрирам върху теб.

Майрън се огледа наоколо. Сега или никога. След като сложеше белезниците нямаше да има друга възможност. Той обмисли начина. Нямаше такъв. Уикнър беше прекалено далеч, а ги делеше и бюрото. Майрън забеляза нож за писма на бюрото. Да бе, сякаш можеше да се протегне да го грабне и после да го хвърли като звезда от каратистките филми, улучвайки врага си право в сърцето. Брус Лий щеше да се гордее с него.

Сякаш прочел мислите му, Уикнър леко повдигна оръжието си.

— Сложи ги, Майрън.

Никакъв шанс. Можеше само да отлага неизбежното. И да се надява, че Уин ще пристигне навреме. Майрън закопча едната халка на белезниците на лявата си китка. После затвори другата около облегалката на тежкия стол.

Раменете на Уикнър се отпуснаха с известно облекчение.

— Трябваше да се досетя, че подслушват телефона — каза той.

— Кой?

Уикнър изглежда не го чу.

— Важното е, че никой не може да се доближи до къщата, без да го усетя — продължи той. — Забрави за чакъла. Навсякъде има детектори за движение. Къщата се осветява като коледна елха, откъдето и да се приближиш. Използвам това, за да плаша животните, защото иначе се ровят из боклука и го разпиляват. Но те са знаели за капаните ми. Затова изпратиха човек, на когото имам доверие. Старият ми партньор.

Майрън се опитваше усърдно да следи мисълта му.

— Да не искаш да кажеш, че Померанц е дошъл тук, за да те убие? — попита той.

— Няма време за въпросите ти, Майрън. Искаше да знаеш какво е станало. И ще го узнаеш. А после…

Ченгето отмести поглед от него и изречението му остана недовършено.

— За първи път видях Анита Слотър на автобусната спирка на авеню „Нортфийлд“, там, където навремето беше училището „Рузвелт“.

Гласът на Уикнър прозвуча безразлично и монотонно, сякаш четеше полицейски доклад.

— Бяхме получили анонимно обаждане от някой, който бе използвал телефонната кабина на отсрещната страна на улицата. Съобщиха ни, че една жена била прободена лошо и кървяла. Обърни внимание на това. Казаха, че кървяла някаква чернокожа жена. Единственото място, където можеше да видиш чернокожа жена в Ливингстън, бе автобусната спирка. Те идваха в града, за да почистят нечия къща, или въобще не идваха. Беше съвсем просто. В онези дни, ако те се появяваха тук по някаква друга причина, любезно им посочвахме грешката и ги придружавахме обратно до автобуса. Както и да е… бях в патрулната кола и се заех със случая. Тя наистина кървеше доста сериозно. Някой я беше пребил от бой. Но ще ти кажа какво ми направи най-голямо впечатление. Жената беше прекрасна. Тъмна като въглища и покрита с белези, но въпреки това беше зашеметяваща. Попитах я какво се е случило, но тя не ми отговори. Реших, че става дума за семейна разправия. Скандал със съпруга. Това не ми хареса, но в онези дни човек не можеше да направи нищо по въпроса. По дяволите, дори днес не е много по-различно. Все пак настоях да я заведа до „Сейнт Барнабас“. Там я позакърпиха. Жената беше доста разстроена, но като цяло се чувстваше добре. Драскотините й бяха доста дълбоки, сякаш бе нападната от котка. Но аз си свърших работата и забравих за това, докато три седмици по-късно не ми се обадиха за Елизабет Брадфорд.

Някъде в къщата заби часовник. Илай отпусна пистолета и погледна настрани. Майрън провери закопчаната си китка. Беше в безопасност. Столът бе наистина тежък. Нямаше шанс.

— Смъртта й не е била инцидент, нали, Илай? — попита Майрън.

— Не — отговори Уикнър. — Елизабет Брадфорд се самоуби.

Детективът се протегна към бюрото и взе стара бейзболна топка. Вторачи се в нея като врачка, която се опитва да разгадае бъдещето. Топка от детската лига с разкривения подпис на дванайсетгодишно хлапе отгоре.

— Хиляда деветстотин седемдесет и трета — каза старият треньор с тъжна усмивка. — Годината, в която спечелихме щатската купа. Страхотен отбор.

Той остави топката и заговори отново.

— Обичам Ливингстън. Посветих живота си на този град. Но във всяко добро място има и по едно семейство Брадфорд. Сигурно, за да разнообрази живота с малко изкушение. Като змията в райската градина. Започва се на дребно. Забравяш за някоя глоба за паркиране. После виждаш някой от тях да кара с превишена скорост и се обръщаш настрани. Както ти казах — започва се на дребно. Не те подкупват открито, но си имат начини да се грижат за хората. Започват от върха. Заключваш един Брадфорд за шофиране в нетрезво състояние и някой от високо място го освобождава, а теб неофициално те наказват. А и другите ченгета ти се ядосват, защото семейство Брадфорд подарява на целия участък билети за мачовете на „Джайънтс“. Или пък плащат за пътуванията през уикендите. И други подобни. Всъщност всички знаем, че това е нередно. Оправдаваме се по някакъв начин, но истината е, че съгрешихме. И аз съгреших — каза той и посочи към купчината плът на земята. — И Рой съгреши — добави той. — Винаги съм знаел, че един ден това ще се обърне срещу нас. Просто не знаех кога точно ще стане. А после ти ме потупа по рамото на игрището и разбрах.

Уикнър замълча и се усмихна.

— Малко се отклоних от темата, нали? — каза той.

Майрън сви рамене.

— Не бързам за никъде — отвърна той.

— За съжаление аз бързам — каза ченгето и се ухили с усмивка, от която сърцето на Майрън се сви. — Разказвах ти за втория път, когато видях Анита Слотър. Както вече казах, беше в деня, когато Елизабет Брадфорд се самоуби. В шест часа сутринта в участъка се обади една жена и се представи за камериерка. Чак когато стигнах там, осъзнах, че това е Анита Слотър. Ние с Рой тъкмо бяхме започнали огледа, когато старецът ни покани в лъскавата си библиотека. Виждал ли си я някога? Библиотеката в силоза?

Майрън кимна.

— И тримата бяха там — старецът, Артър и Чанс. Все още в копринените си пижами и халати, за бога. Старецът ни помоли за дребна услуга. Така я нарече. Дребна услуга. Сякаш ни молеше да му помогнем да премести пианото. Искаше да докладваме смъртния случай като инцидент. Заради репутацията на семейството. Дъртият Брадфорд не беше толкова тъп, че да спомене сумата, която ще плати за това, но намекна, че ще ни компенсира повече от достатъчно. Ние с Рой решихме, че няма проблем. Инцидент или самоубийство, в крайна сметка на кого му пука? Подобни неща се случват често. Не е кой знае какво, нали?

— Значи сте му повярвали? — запита Майрън.

Въпросът изкара Уикнър от замаяното му състояние.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Че е било самоубийство. Повярвахте ли на думите им?

— Беше самоубийство, Майрън. Твоята Анита Слотър го потвърди.

— Как?

— Видяла как става.

— Имаш предвид, че тя е намерила трупа.

— Не, имам предвид, че е видяла Елизабет Брадфорд да скача.

Това изненада Майрън.

— Според думите на самата Анита тя пристигнала на работа, тръгнала по пътеката и забелязала Елизабет Брадфорд, която стояла сама на парапета. После видяла как жената скача надолу с главата.

— Може да са накарали Анита да каже това — предположи Майрън.

Уикнър поклати глава.

— Не — отвърна той.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото Анита Слотър ни разказа това, преди семейство Брадфорд да се захванат с нея — и по телефона, и когато пристигнахме там. По дяволите, семейство Брадфорд още не се бяха надигнали от леглата. А когато се захванаха с нея, Анита промени историята си. Тогава измисли онази дивотия, че открила трупа, когато пристигнала на работа.

Майрън се намръщи.

— Не схващам — каза той. — Защо времето на падането е променено? Какво значение има?

— Предполагам, че са искали да поддържат версията, че е станало през нощта, за да прилича повече на инцидент. По-лесно е да повярваш, че една жена се е подхлъзнала по мокрия балкон през нощта, отколкото в шест часа сутринта.

Майрън се замисли. Това не му харесваше.

— Липсваха всякакви следи от борба — продължи Уикнър. — Дори имаше бележка.

— И какво пишеше в нея?

— Най-вече дивотии. Не помня точно. Семейство Брадфорд я запазиха. Твърдяха, че била лична. Успяхме да потвърдим, че е нейният почерк. Това беше всичко, което ме интересуваше.

— В полицейския доклад си споменал, че по Анита все още личали белези от предишното нападение върху нея.

Уикнър кимна.

— Значи сигурно си имал подозрения.

— Подозрения за какво? Чудех се, разбира се. Но не видях никаква връзка. Някаква слугиня бива пребита три седмици преди самоубийството на господарката си. Какво общо има едното с другото?

Майрън кимна бавно. Стори му се, че вижда някаква логика. Той погледна часовника зад главата на Уикнър. Прецени, че остават още петнайсет минути. После Уин предпазливо щеше да се приближи насам. Щеше да му е нужно доста време, за да успее да се справи с детекторите за движение. Майрън си пое дъх дълбоко. Уин щеше да се справи. Винаги успяваше.

— Има и още нещо — каза Уикнър.

Майрън погледна към него и зачака.

— Видях Анита Слотър още един път — продължи Уикнър. — Девет месеца по-късно. В „Холидей Ин“.

Майрън осъзна, че бе затаил дъх. Уикнър остави оръжието си на бюрото, достатъчно далеч от Майрън, и грабна бутилка уиски. Отпи щедра глътка и отново взе пистолета. Насочи го към Майрън.

— Чудиш се защо ти разказвам всичко това — каза Уикнър завалено.

Дулото все още беше насочено към Майрън. Стори му се, че то става все по-голямо, гневна, мрачна паст, опитваща се да го погълне целия.

— Да, тази мисъл ми мина през ума — призна Майрън.

Уикнър се усмихна. После въздъхна тежко, наклони пистолета надолу и отново се вторачи в него.

— Онази нощ не бях дежурен. Нито пък Рой. Той ми се обади у дома и каза, че семейство Брадфорд се нуждаели от услуга. Отговорих му, че семейството може да върви по дяволите, тъй като не съм служител от личната им охрана. Но това си беше само празно перчене от моя страна. Както и да е… Рой ми каза да си облека униформата и да го чакам пред „Холидей Ин“. Отидох, разбира се. Срещнахме се на паркинга. Попитах Рой какво става. Той ми съобщи, че едно от хлапетата на Брадфорд отново се е забъркало в неприятности. Попитах какви неприятности, но той ми каза, че не знаел подробностите. Ставало дума за проблеми с някакво момиче. Бил се отнесъл грубо с нея или прекалили с дрогата. Нещо такова. Разбери, че това беше преди двайсет години. Тогава не съществуваха термини като „почти доброволно изнасилване“. Влизаш в хотелска стая с мъж и просто получаваш онова, което може да се очаква. Не че защитавам това. Просто така стояха нещата тогава. Затова запитах Рой какво очакват от нас. Той ми отговори, че просто трябвало да забраним достъпа до етажа. В хотела се провеждаше някаква конференция. Имаше и голяма сватба. Мястото беше претъпкано, а стаята се намираше твърде близо до залите. Ние трябваше да задържим посетителите далеч оттам, докато хората на Брадфорд разчистят бъркотията. Ние с Рой застанахме в двата края на коридора. Работата не ми харесваше, но нямах избор. Какво можех да сторя? Да съобщя за случая? Семейство Брадфорд вече здраво ме бе впримчило. Щеше да се разбере, че са ми платили, за да покрия самоубийството. А и всичко останало щеше да излезе наяве. И не само за мен, но и за приятелите ми ченгета. А ченгетата реагират странно, когато усетят заплаха — каза Уикнър и посочи към пода. — Виж какво беше готов да стори на стария си партньор Рой.

Майрън кимна.

— Затова опразнихме етажа. После видях така наречения „експерт по сигурността“ на стария Брадфорд. Зловещ дребен тип. Плашеше ме страхотно. Сам някой си.

— Сам Ричардс — добави Майрън.

— Точно така. Ричардс. Точно той. Той надрънка същите дивотии, които вече бях чул. Неприятности с някакво момиче. Нищо тревожно. Той щял да разчисти. Момичето било разстроено, но щели да я оправят и да й платят да си трае. Всичко щяло да се размине. Така става с богатите. Парите оправят всичко. Първото нещо, което онзи тип Сам направи, бе да изнесе момичето. Не очакваха, че ще я видя. Аз трябваше да стоя в другия край на коридора. Но аз погледнах. Сам я беше опаковал в чаршаф и я носеше през рамо като пожарникар. Но за секунда видях лицето й. И веднага я познах. Анита Слотър. Очите й бяха затворени. Висеше на рамото му като чувал с овес.

Уикнър извади карирана носна кърпа от джоба си. Бавно я разгъна и се изсекна. После я сгъна грижливо и я прибра обратно в джоба.

— Не ми хареса — продължи той. — Затова изтичах при Рой и му казах, че трябва да ги спрем. Рой попита как после ще обясним присъствието си тук. Какво можехме да кажем — че сме помагали на Брадфорд да прикрие едно малко престъпление? Той беше прав, разбира се. Нищо не можехме да направим. Затова се върнах в края на коридора. Сам вече се беше върнал в стаята. Чух го да бръмчи с прахосмукачката. Почисти цялата стая, без да бърза. Не спирах да си повтарям, че не се е случило кой знае какво. Ставаше дума просто за една негърка от Нюарк. По дяволите, те всичките взимаха наркотици, нали? А тя беше прекрасна. Вероятно се е веселила с някое от момчетата на Брадфорд и нещата са излезли извън контрол. Или пък е взела свръхдоза. Може би Сам щеше да я заведе някъде, където да й помогнат, и после да й даде малко пари. Точно както самият той каза. Затова се загледах в Сам. Той приключи с почистването и се качи в колата си. Видях как потегли напред заедно с Чанс Брадфорд.

— Чанс? — повтори Майрън. — Чанс Брадфорд беше там?

— Да. Чанс беше момчето, което имаше неприятности.

Уикнър се облегна назад и отново се вторачи в оръжието.

— Това е краят на разказа ми, Майрън — каза той.

— Чакай малко. Анита Слотър се е регистрирала в хотела с дъщеря си. Не я ли видя и нея?

— Не.

— Имаш ли представа къде е Бренда сега?

— Вероятно се е забъркала със семейство Брадфорд. Също като майка си.

— Помогни ми да я спасим, Илай.

Уикнър поклати глава.

— Изморен съм, Майрън. И нямам какво повече да кажа.

Илай Уикнър вдигна пистолета си.

— Всичко ще се разбере — каза Майрън. — Дори да ме убиеш, не можеш отново да покриеш историята.

Уикнър кимна.

— Знам — каза той, но не свали оръжието.

— Мобифонът ми е включен — бързо продължи Майрън. — Приятелят ми е чул всяка дума. Дори да ме убиеш…

— И това знам, Майрън.

Едра сълза се отрони от окото на Уикнър. Той хвърли на Майрън малък ключ. За белезниците.

— Кажи на всички, че съжалявам — каза детективът и лапна дулото на пистолета.

Майрън се опита да скочи от стола, но белезниците го задържаха. Той изкрещя:

— Не!

Но звукът бе удавен от гърмежа. Прилепи зацвърчаха и отлетяха в нощта. После отново настъпи тишина.