Харлан Коубън
Погрешен удар (15)

Глава четиринадесета

Майрън се върна в ягуара. Уин запали двигателя и потегли.

— Планът ти за Брадфорд — каза Уин. — Имаше предвид да го подтикнеш към действия, нали?

— Точно така.

— Поздравления тогава. Двамата джентълмени от коридора на Брадфорд минаха оттук, докато ти беше в ресторанта.

— Някаква следа от тях в момента?

Уин поклати глава.

— Вероятно са покрили края на пътя. Някой ще ни поеме оттам. Искаш ли да си поиграем?

Майрън се замисли за момент.

— Не искам да узнаят, че сме ги усетили. Остави ги да ни проследят.

— Добре. Накъде, мъдрецо?

Майрън погледна часовника си.

— Какъв е графикът ти? — попита той.

— Трябва да се върна в офиса към два.

— Можеш ли да ме оставиш на тренировката на Бренда? Ще си намеря транспорт за обратния път.

Уин кимна.

— Живея, за да шофирам — отвърна той.

Поеха по шосе 280 към отбивката за Ню Джърси. Уин пусна радиото. Сериозен глас строго предупреди слушателите да не си купуват матраци по телефона, а да посетят магазин „Сън“ и да се консултират с експертите по матраци. Експерти по матраци. Майрън се зачуди дали в университета имаше такава специалност.

— Въоръжен ли си? — попита Уин.

— Оставих си пистолета в колата.

— Отвори жабката.

Майрън го направи. Вътре имаше три пистолета и няколко кутии с патрони. Той се намръщи.

— Да не започваш война с някого? — попита Майрън.

— Господи, каква умна забележка — каза Уин и посочи към единия пистолет. — Вземи тридесет и осми калибър. Зареден е. Под седалката има кобур.

Майрън се престори, че изпълнява нареждането му с неохота, но истината бе, че трябваше да носи оръжие още от самото начало.

— Осъзнаваш, разбира се, че ФМ няма да се откаже, нали? — каза Уин.

— Да, знам.

— Трябва да го убием. Нямаме избор.

— Да убием сина на Франк Ейк? Дори ти не можеш да оцелееш след подобен удар.

Уин се усмихна леко.

— Това предизвикателство ли е? — запита той.

— Не — бързо отговори Майрън. — Просто засега не прави нищо. Моля те. Все ще измисля нещо.

Уин сви рамене.

Платиха таксата за магистралата и продължиха напред. В далечината Майрън видя спортния комплекс „Медоуландс“. Гигантският стадион се издигаше над огромните блата на Ийст Ръдърфорд, Ню Джърси. Майрън се загледа в него за момент и притихна, припомняйки си последния си опит да се върне в професионалния баскетбол. Не се получи, но Майрън вече бе превъзмогнал тъгата си. Бяха го лишили от любимата игра, но той беше приел истината и успя да свикне с нея. Беше оставил всичко зад себе си и бе продължил напред. Какво от това, че непрестанно мислеше за играта?

— Порових се малко — каза Уин — и научих някои неща. Когато младият ФМ бил в Принстън, един професор по геология го обвинил, че преписва на изпита.

— И?

— На-на-на-на. На-на-на-на. Хей-хей-хей. Гууд бай.

Майрън се вторачи в него невярващо.

— Шегуваш се, нали? — запита той.

— Не намерили трупа — каза Уин. — Само езика му. Бил изпратен на друг професор, който смятал да предяви същите обвинения.

Майрън усети някаква буца в гърлото си.

— Може да го е направил Франк, а не ФМ — каза той.

Уин поклати глава.

— Франк е смахнат, но не си хаби патроните излишно. Ако той беше свършил работата, щеше да използва няколко цветисти заплахи, подсилени с добре изчислени удари. Но този вид убийства не са в стила му.

Майрън се замисли.

— Вероятно трябва да поговорим с Херман или Франк — предложи той. — Да го разкарат от гърба ни.

Уин сви рамене.

— По-лесно е да го убием — отвърна той.

— Моля те, не го прави.

Поредното свиване на рамене. Продължиха напред. Уин пое по отбивката за авеню „Гранд“. Вдясно се намираше огромен комплекс от еднофамилни къщи. През осемдесетте години приблизително два милиарда подобни комплекса бяха покрили Ню Джърси. Този специално приличаше на изоставен лунапарк или на квартал от „Полтъргайст“.

— Не искам да прозвучи мелодраматично — каза Майрън, — но ако ФМ успее да ме очисти…

— Ще прекарам няколко забавни седмици, разпръсвайки парчета от гениталиите му из Нова Англия — прекъсна го Уин. — А после вероятно ще го убия.

Майрън се усмихна.

— Защо пък Нова Англия? — попита той.

— Харесвам Нова Англия — отговори Уин, а после добави: — А и в Ню Йорк ще се чувствам самотен без теб.

Уин натисна копчето на уредбата и следващият диск се съживи. Музиката от „Наем“. Прекрасната Мими молеше Роджър да запали свещта й. Чудесно. Майрън погледна приятеля си. Уин не проговори повече. За повечето хора Уин изглеждаше не по-сантиментален от железен шкаф. Но всъщност той просто обичаше твърде малко хора. С неколцината избрани той беше учудващо открит и искрен. Подобно на смъртоносните си ръце, Уин удряше силно и надълбоко, а после се отдръпваше, готов да се изплъзне.

— Хорас Слотър е имал само две кредитни карти — каза Майрън. — Можеш ли да ги провериш?

— А дебитна карта?

— Само на „Виза“-та му.

Уин кимна и взе номерата на картите. Остави Майрън пред гимназията „Ингълуд“. „Делфините“ тренираха усилено. Една от състезателките дриблира на зигзаг към коша, но защитничката се сниши и успя да я спре. Добра игра. Адски изморително, но нямаше по-приятно нещо на света.

На скамейките сега седяха около десетина човека. Майрън се настани на първия ред. След секунди треньорката се понесе към него. Беше набита, с късо подстригана черна коса и фланела с емблемата на „Делфините“ на гърдите, сив анцуг, баскетболни маратонки „Найк“, а на гърдите й висеше свирка.

— Ти ли си Болитар? — излая тя.

Гърбът й изглеждаше направен от желязо, а лицето й — безизразно като на пътен полицай.

— Да — отговори Майрън.

— Казвам се Подиш. Джейн Подиш.

Жената говореше като старшина. Тя сложи ръце зад гърба си и се залюля на пети.

— Гледах те как играеш, Болитар. Беше страхотен.

— Благодаря ви — отвърна Майрън, като едва не добави и едно „сър“.

— Играеш ли още?

— Само любителски.

— Добре. Едно от момичетата си изкълчи крака. Имаме нужда някой да я замести за тренировката.

— Моля?

— Имаме девет играчи, Болитар. Девет. Имаме нужда от десети. В съблекалнята има много екипи. И маратонки. Иди се преоблечи.

Това не звучеше като молба.

— Трябва ми наколенка — каза Майрън.

— И това имаме, Болитар. Всичко имаме. Помощникът ми ще те превърже идеално. Хайде, човече, давай.

Тя плесна с ръце, обърна му гръб и се отдалечи. Майрън остана неподвижен за секунда. Страхотно. Точно от това се нуждаеше.

Подиш наду свирката достатъчно силно, за да повреди някой от вътрешните си органи. Играчите се заковаха на място.

— Стреляйте няколко пъти. После десет минути почивка — каза тя. — И накрая сериозна игра.

Състезателките се понесоха напред. Бренда изтича към Майрън.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Трябва да се преоблека — отговори той.

Бренда потисна смеха си.

— Какво? — попита Майрън.

— В съблекалнята има само жълти шорти от ликра — отговори Бренда.

Майрън поклати глава.

— Тогава някой трябва да я предупреди.

— Кого?

— Треньорката ти. Ако сложа тесни жълти шорти, никой няма да може да се съсредоточи върху баскетбола.

Бренда се засмя.

— Ще се опитам да се държа професионално — обеща тя. — Но ако ми отнемеш топката, може да реша да те ощипя по задника.

— Не съм играчка, предназначена за забавленията ти — възмути се Майрън.

— Лошо — ухили се Бренда и го последва към съблекалнята. — Онзи адвокат, който е писал на баща ми — каза тя. — Томас Кинкейд.

— Да?

— Спомних си къде съм чувала името му преди. Първата ми стипендия. Бях на дванайсет години. Той се занимаваше със стипендията ми.

— Какво искаш да кажеш с това „занимаваше се“?

— Подписваше чековете ми.

Майрън се закова на място.

— Получавала си чекове?

— Да. Стипендията покриваше всичко. Образование, квартира, учебници. Записвах разноските, а Кинкейд подписваше чековете.

— Как се казваше стипендията?

— Не помня. „Достъпно образование“ или нещо подобно.

— И колко дълго отговаряше за нея Кинкейд?

— През всичките ми години в гимназията. После получих стипендия в колежа за спортисти, така че баскетболът плати всичко.

— Ами медицинският факултет?

— Получих друга стипендия.

— При същите условия?

— Това е друга стипендия, ако това имаш предвид.

— Същите неща ли плаща? Образование, квартира и всичко останало?

— Да.

— Пак ли е ръководена от адвокат?

Бренда кимна.

— Помниш ли името му?

— Да — отговори тя. — Рик Питърсън. Работи в Роузланд.

Майрън се замисли. Нещо изщрака в главата му.

— Какво? — попита Бренда.

— Направи ми една услуга — помоли я той. — Трябва да звънна един-два телефона. Можеш ли да се извиниш на треньорката заради мен?

Бренда сви рамене.

— Ще опитам — обеща тя.

След секунда го остави сам. Съблекалнята беше огромна. За екипировката отговаряше някакъв осемдесетгодишен старец, който попита Майрън за размерите му. Две минути по-късно старецът се върна и подаде на Майрън купчина дрехи. Лилава фланелка, черни чорапи със сини райета, бял бандаж, зелени маратонки и, разбира се, жълти шорти от ликра.

Майрън се намръщи.

— Струва ми се, че си пропуснал един цвят — каза той.

Старецът се ухили.

— Мога да ти дам червен спортен сутиен, ако искаш — предложи той.

Майрън се замисли за момент, но реши да откаже.

Нахлузи чорапите и фланелката. Обуването на шортите напомняше за обличането на неопрен. Всичко прилепваше по тялото. Всъщност усещането не беше неприятно. Майрън грабна мобифона си и забърза към стаята на помощника. На път към нея мина покрай високо огледало. Спря поглед върху отражението си и реши, че прилича на кутия пастели, оставени прекалено дълго на слънце. После се отпусна на пейката и набра номера на офиса. Есперанца вдигна телефона.

— Спортно представителство МБ — каза тя.

— Къде е Синди? — попита Майрън.

— На обед.

Образът на Годзила, поглъщаща жителите на Токио, проблесна пред очите на Майрън.

— И не обича да я наричат само Синди — добави Есперанца. — А Голямата Синди.

— Прости липсата ми на чувствителност — каза Майрън. — Пред теб ли е списъкът с телефонните разговори на Хорас Слотър?

— Да.

— Да виждаш обаждания до един адвокат на име Рик Питърсън?

Паузата беше съвсем кратка.

— Страхотен детектив си — отвърна Есперанца. — Има пет обаждания.

Колелцата в главата на Майрън се завъртяха. Това никога не беше добър знак.

— Някакви други съобщения?

— Две обаждания от вещицата.

— Моля те, не я наричай така — каза Майрън.

Всъщност „вещица“ звучеше по-меко от обичайното определение на Есперанца за Джесика, което беше „кучка“. Напоследък Майрън се надяваше, че между тях двете се е получила известна търпимост — Джесика бе поканила Есперанца на обед, но сега осъзна, че нищо по-дребно от ядрен взрив нямаше да затопли отношенията им. Някои смятаха, че става дума за ревност. Не беше така. Преди пет години Джесика бе наранила Майрън. Есперанца бе станала свидетел на това. Беше наблюдавала отблизо съсипания Майрън.

Някои хора не забравят омразата си към някого. Есперанца я прегръщаше и привързваше около себе си, вероятно използвайки цимент и лепила, за да я запази завинаги.

— Защо въобще звъни тук? — попита Есперанца. — Не знае ли номера на мобифона ти?

— Използва го само за спешни случаи.

Есперанца издаде звук, сякаш се давеше с лъжица супа.

— Вие двамата имате такива зрели отношения — презрително рече тя.

— Може ли да получа съобщението все пак? — запита Майрън.

— Иска да й се обадиш. В хотел „Бевърли Уилшър“. Стая шестстотин и осемнадесета. Сигурно е в апартамента за кучки.

Толкова за затоплените отношения. Есперанца му прочете номера на хотела и Майрън го записа.

— Нещо друго? — запита той.

— Майка ти се обади. Не забравяй, че те чакат довечера. Баща ти ще прави скара. Ще присъстват купчина лели и чичовци.

— Добре, благодаря. Ще се видим следобед.

— Нямам търпение — отвърна Есперанца и затвори телефона.

Майрън се облегна назад. Джесика бе звъняла два пъти. Хм.

Помощникът му хвърли наколенка. Майрън я привърза около крака си и я затегна. После се зачуди дали веднага да се обади на Джесика и реши, че има достатъчно време. Облегнат назад върху дунапренената възглавница, той набра номера на „Бевърли Уилшър“ и поиска да го свържат със стаята на Джесика. Тя вдигна веднага, сякаш бе чакала с ръка на слушалката.

— Ало? — чу се гласът на Джесика.

— Здрасти, красавице — поздрави очарователният Майрън. — Какво правиш?

— Току-що разпръснах десетина твои снимки на пода — отговори тя. — Канех се да се съблека, да намажа цялото си тяло с някакво масло и да започна да се вия над тях.

Майрън погледна към помощника.

— Може ли да получа пакетче с лед? — попита той.

Помощникът го изгледа озадачено. Джесика се засмя.

— Да се виеш — повтори Майрън. — Хубаво дума.

— Аз писател — отвърна Джесика.

— Е, как е левият бряг? — попита Майрън.

Левият бряг. Модерен жаргон.

— Слънчево — отговори Джесика. — Тук има прекалено много слънце.

— Тогава си ела у дома.

Кратка пауза. После Джесика каза:

— Имам добри новини.

— Така ли?

— Помниш ли онази продуцентска компания, която направи „Контролната зала“?

— Разбира се.

— Искат да продуцирам и да напиша сценария по новата книга. Не е ли страхотно?

Майрън не отговори. Около гърдите му се стегна стоманена лента.

— Ще бъде прекрасно — продължи тя, насилвайки се да внесе малко оживление в предпазливия си тон. — Ще си идвам у дома през уикендите. Или пък понякога ти можеш да долиташ дотук. Ще си набереш малко клиенти и от Западното крайбрежие. Ще бъде чудесно.

Тишина. Помощникът напусна стаята. Майрън се страхуваше да заговори. Секундите отлитаха бавно.

— Не се дръж така — помоли го Джесика. — Знам, че не си доволен от това. Но няма нищо лошо. Ще ми липсваш страхотно, знаеш го, но в Холивуд винаги развалят книгите ми. Тази възможност е прекалено голяма, за да я пропусна.

Майрън отвори уста, затвори я и опита отново.

— Моля те, ела си у дома.

— Майрън…

Той затвори очи.

— Не го прави.

— Не правя нищо — отвърна Джесика.

— Бягаш, Джес. Винаги правиш така.

Тишина.

— Това не е справедливо — каза тя най-после.

— Майната му на справедливото. Обичам те.

— Аз също те обичам.

— Тогава се прибери у дома — повтори той.

Беше стиснал телефона силно. Имаше чувството, че всеки момент ще го счупи. Мускулите му се напрегнаха. Някъде в далечината треньорката Подиш наду проклетата си свирка.

— Все още ми нямаш доверие — меко каза Джесика. — Все още се страхуваш.

— Ти не си даде много труд да разсееш страховете ми, нали? — каза Майрън и сам се изненада от остротата в гласа си.

Старите спомени го прободоха с нова сила. Дъг. Някакъв тип на име Дъг. Преди пет години. Или пък беше Дъги? Майрън беше готов да се обзаложи, че беше така. Сигурен беше, че приятелите му го наричаха Дъги. Ей, Дъги, искаш ли да се позабавляваме, човече? Вероятно нея я наричаха Джеси. Дъги и Джеси. Преди пет години. Майрън ги срещна случайно и сърцето му беше разбито, сякаш бе направено от прах.

— Не мога да променя миналото — каза Джесика.

— Знам.

— Тогава какво искаш от мен?

— Искам да се прибереш. Искам да сме заедно.

Ново мълчание. Треньорката Подиш извика името му. Майрън усещаше някакво вибриране в гърдите си, сякаш някой бе забил вилица там и я въртеше усилено.

— Правиш грешка — обади се Джесика. — Знам, че преди имах известни проблеми със сериозните връзки…

— Известни проблеми?

— Но сега не е така. Не бягам. Натягаш отношенията ни.

— Може и така да е — съгласи се Майрън и затвори очи.

Беше му трудно да диша. Трябваше да затвори телефона. Трябваше да е по-твърд, да има малко повече гордост, да спре да си къса сърцето.

— Просто се прибери — повтори той. — Моля те.

Усещаше разстоянието. Делеше ги цял континент.

— Хайде и двамата дълбоко да си поемем дъх — предложи Джесика. — Може би този разговор въобще не е подходящ за телефона.

Още тишина.

— Слушай, имам среща — каза Джесика. — Да поговорим по-късно. Става ли?

После затвори. Майрън усети тежестта на телефона. Беше останал сам. Изправи се. Краката му трепереха.

Бренда го чакаше до вратата. Около врата й беше наметната кърпа. Лицето й блестеше от пот. Тя го погледна внимателно и попита:

— Какво е станало?

— Нищо.

Бренда не отмести очи от него. Не му повярва, но не искаше да го притиска.

— Хубав тоалет — каза тя.

Майрън огледа екипа си.

— Щях да сложа и червен спортен сутиен — каза той. — Подчертава финеса на тоалета.

— Уха — ухили се Бренда.

Майрън успя да се усмихне.

— Да вървим — каза той.

Тръгнаха надолу по коридора.

— Майрън?

— Да?

— Прекалено много говорим за мен — каза Бренда, като продължи напред, без да го погледне. — Никой от двама ни няма да умре, ако понякога си разменяме ролите. Може дори да е за добро.

Майрън кимна, но не отговори. Но колкото и да му се искаше да е като Клинт Истууд или Джон Уейн, Майрън не беше от мълчаливите типове, от онези мъжествени грубияни, които пазеха проблемите само за себе си. Доверяваше се на Уин и Есперанца, и то доста често. Но никой от двамата не му помагаше, когато станеше дума за Джесика. Есперанца я мразеше толкова много, че никога не можеше да говори обективно за нея. А в случая с Уин, е, той просто не беше подходящият човек, с когото да обсъждаш сърдечни въпроси. Възгледите му на тази тема можеха консервативно да бъдат наречени „страшни“.

Когато стигнаха до игрището, Майрън се закова на място. Бренда го изгледа учудено. В края на залата стояха двама мъже. Овехтели кафяви костюми, напълно лишени от стил или моден вид. Изморени лица, къси коси, големи шкембета. Не оставяха никакво място за съмнение.

Ченгета.

Някой посочи към Майрън и Бренда. Двамата мъже се повлякоха към тях с въздишка. Бренда изглеждаше объркана. Майрън застана по-близо до нея. Двамата мъже спряха точно пред тях.

— Вие ли сте Бренда Слотър? — попита единият.

— Да.

— Аз съм детектив Дейвид Пепе от полицейски участък Мауа. А това е детектив Майк Рински. Бихме искали да дойдете с нас, моля.