Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Погрешен удар

Английска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1999

ISBN: 954-729-057-6

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма

Офисът на баща му все още се помещаваше в един склад в Нюарк. Преди години тук произвеждаха бельо. Но вече не. Сега вкарваха готови продукти от Индонезия и Малайзия или някое друго място, където детският труд беше разрешен. Всички знаеха, че има нарушения, но все пак купуваха стоките, защото така спестяваха малко пари, а и честно казано, въпросът беше доста спорен. Лесно беше да си против работата на децата по фабриките. Лесно беше да протестираш срещу това, че им плащат по дванайсет цента на час. Лесно беше да заклеймиш родителите им и да негодуваш срещу подобна експлоатация. По-трудно ставаше, когато дилемата бе дванайсет цента или глад. Експлоатация или смърт.

А най-лесно беше въобще да не се замисляш по въпроса.

Преди трийсет години, когато в Нюарк все още произвеждаха бельо, много от чернокожите в града работеха при баща му. Той смяташе, че се отнася добре с работниците си. Мислеше, че го смятат за добър началник. Когато през 1968 година избухнаха бунтовете, същите тези работници изгориха четири от фабричните му сгради. Баща му никога вече не погледна на тях по същия начин.

Елоиз Уилямс работеше за баща му още отпреди бунтовете.

— Докато съм жив — казваше често баща му, — Елоиз ще има работа.

Тя му беше като втора жена. Грижеше се за него през работно време. Спореха и се караха и се цупеха един на друг. И наистина се обичаха. Майка му беше наясно с това.

— Благодаря на Бога, че Елоиз е по-грозна от чернобилска крава — казваше майка му, — иначе щях да започна да се съмнявам.

В миналото фабриката на баща му се състоеше от пет сгради. Сега беше останал само складът. Баща му го използваше да складира пристигащите отвъд океана пратки. Офисът му беше разположен в средата и се издигаше почти до тавана. И четирите стени бяха стъклени и даваха възможност на баща му да наблюдава стоката си като затворнически надзирател в главната кула.

Майрън изкачи металните стълби. Когато стигна догоре, Елоиз го поздрави със здрава прегръдка и пощипване по бузата. Майрън почти очакваше секретарката на баща му да бръкне в чекмеджето си и да извади оттам някоя играчка. Когато идваше тук като дете, тя винаги беше готова за него. Поднасяше му воден пистолет или книжка с комикси. Но този път само го прегърна и Майрън едва ли не се разочарова.

— Влизай направо вътре — каза Елоиз.

Нямаше позвъняване. Нямаше очакване на разрешение от страна на баща му.

През стъклото Майрън видя, че баща му говореше по телефона. Оживено. Както винаги. Майрън влезе в кабинета. Баща му вдигна пръст към него.

— Ърв, казах ти — утре. Никакви извинения. Утре, чу ли?

Неделя, но въпреки това всички работеха. Все по-ограниченото време за почивка в края на двадесети век.

Баща му затвори телефона. Погледна към Майрън и целият засия. Майрън заобиколи бюрото и целуна баща си по бузата. Както винаги кожата му напомняше за шкурка и ухаеше слабо на „Олд Спайс“. Точно както трябваше.

Баща му беше облечен като член на израелския Кнесет: графитеносив панталон с бяла разкопчана риза и фланелка отдолу. Бели косми се показваха изпод фланелката му. Баща му определено принадлежеше към семитската раса — мургава маслинена кожа и нос, който хората учтиво наричаха „едър“.

— Помниш ли „Дон Рико“? — попита баща му.

— Онова португалско заведение, в което ходехме навремето?

Баща му кимна.

— Свършено е с него. От миналия месец. Мануел поддържаше заведението чудесно в продължение на трийсет и шест години. Но му се наложи да се откаже от него.

— Съжалявам да го чуя — каза Майрън.

Баща му издаде неясен звук и махна с ръка.

— На кого, по дяволите, му пука? Просто си бъбря, защото съм леко разтревожен. Елоиз каза, че си звучал странно по телефона — обясни баща му с мек глас. — Всичко наред ли е?

— Съвсем добре съм.

— Имаш ли нужда от пари или нещо друго?

— Не, татко, нямам нужда от пари.

— Но има нещо, нали?

Майрън реши да не губи повече време.

— Познаваш ли Артър Брадфорд? — запита той.

Лицето на баща му пребледня. Не постепенно, а изведнъж. Той се заигра с нещата по бюрото си. Оправи семейните снимки, като се замота с онази, на която се виждаше Майрън с купа в ръка, след като „Дюк“ спечели шампионската титла. До нея се въргаляше празна кутия от понички. Баща му я взе и я хвърли в кошчето за боклук. Най-после каза:

— Защо ме питаш?

— Набърках се в нещо.

— И Артър Брадфорд е замесен в него?

— Да — отговори Майрън.

— Откажи се от тази работа. Бързо.

Баща му вдигна пластмасова чаша кафе до устата си и изви врат. Чашата беше празна.

— Брадфорд ми каза да те разпитам за него — обясни Майрън. — За него и онзи тип, който работи за него.

— Сам Ричардс? — запита той с благоговение. — Жив ли е още?

— Да.

— Господи.

Тишина. После Майрън запита:

— Откъде ги познаваш?

Баща му отвори чекмеджето на бюрото си и затърси нещо. После извика Елоиз. Тя дойде до вратата.

— Къде е аспиринът? — попита баща му.

— В дясното чекмедже. В лявата страна отзад. Под кутията с гумени ластичета — каза Елоиз и се обърна към Майрън: — Би ли искал едно „Ю-Ху“? — попита тя.

— Да, моля.

Все още купуваха „Ю-Ху“. Майрън не беше идвал в офиса на баща си почти десет години, а те все още купуваха любимото му питие. Баща му намери кутийката с аспирин и се заигра с капачката. Елоиз излезе и затвори вратата след себе си.

— Никога не съм те лъгал — каза баща му.

— Знам.

— Исках да те предпазя. Така постъпват родителите. Защитават децата си. Когато видят, че идва опасност, опитват се да я отстранят или да поемат удара.

— Не можеш да поемеш този удар вместо мен — каза Майрън.

Баща му кимна бавно.

— Това не прави нещата по-лесни.

— Ще се оправя — успокои го Майрън. — Просто трябва да знам срещу какво съм изправен.

— Изправен си срещу истинското зло — отговори баща му, като извади две таблетки и ги преглътна без вода. — Изправен си срещу чиста жестокост, срещу хора без съвест.

Елоиз се върна с кутия „Ю-Ху“. Оглеждайки ги внимателно, тя мълчаливо подаде питието на Майрън и ги остави сами. В далечината някакъв електрокар подаде писукащ сигнал, че тръгва на заден ход.

— Беше около година след бунтовете — започна баща му. — Вероятно си прекалено млад, за да ги помниш, но бунтовете съсипаха този град. И до ден-днешен раната още не е заздравяла. Всъщност е точно обратното. Също като при моите стоки — посочи той към кашоните долу. — Дрехата се разпаря около подгъва и никой не прави нищо, докато цялата не се разпадне. Това е Нюарк. Разпрана дреха. Както и да е, моите работници най-после се върнаха, но вече не бяха същите хора. Бяха разгневени. Аз вече не бях техен работодател, а потисник. Гледаха ме, сякаш аз лично съм докарал тук предците им, оковани във вериги. После хулиганите започнаха да ги провокират. Производството отиваше по дяволите. Цените на труда ставаха все по-високи. Градът се готвеше да експлодира. И тогава бандитите поведоха работниците. Искаха да създадат профсъюз. Всъщност настояваха за това. Аз, разбира се, бях против тази идея.

Баща му погледна през стъклената стена към безкрайните редици с кашони. Майрън се зачуди колко ли пъти баща му бе виждал тази гледка. Зачуди се какво ли мислеше баща му, когато поглеждаше навън, и за какво мечтаеше през всички тези години в прашния склад. Майрън разтърси кутията и отвори капачката. Звукът стресна баща му, който погледна отново към сина си и успя да се усмихне.

— Старият Брадфорд беше свързан с мафиотите, които искаха да създадат профсъюза. Това бяха хората, които участваха в тази история: мафиоти, бандити, боклуци, които се занимаваха с всичко от проституция до хазарт. И внезапно станаха експерти по трудовите въпроси. Но аз реших да се боря с тях и започнах да побеждавам. И един ден старият Брадфорд изпрати сина си Артър тук. За да си поговори с мен. Сам Ричардс беше с него. Копелето просто се облегна на стената и не проговори. Артър седна и сложи крака на бюрото ми. Каза, че трябва да се съглася с профсъюза. Всъщност трябвало да го подкрепя. Финансово. С щедри дарения. Казах на малкия сополанко, че има друга дума за това и тя е „рекет“. Казах му да се разкара от офиса ми.

Едри капки пот покриха челото на баща му. Той извади носната си кърпа и ги попи. В ъгъла на кабинета имаше вентилатор и се въртеше напред-назад, дразнейки с прохладни моменти, следвани от задушна горещина. Майрън се вторачи в семейните снимки, спирайки се на онази с родителите му, пътешестващи из Карибите. Това пътуване беше преди около десетина години. Майка му и баща му бяха облечени в пъстри ризи и изглеждаха здрави, загорели и много по-млади. Това го стресна.

— И какво стана след това? — попита Майрън.

Баща му преглътна тежко и заговори отново:

— Сам най-после проговори. Дойде до бюрото ми и се вгледа в семейните снимки. Усмихна се, сякаш беше стар приятел на семейството. После метна на бюрото ми градинарска ножица.

Майрън се вледени.

Баща му продължи да говори. Очите му бяха ококорени и нефокусирани.

— Представи си какво може да причини на един човек тази ножица — каза Сам. — Представи си как реже от някого парче по парче. Представи си не колко дълго време ще е нужно да умреш, а колко дълго ще можеш да запазиш някого жив. Това беше всичко, което каза. После Артър Брадфорд се разсмя и двамата излязоха от кабинета.

Баща му отново хвана чашата за кафе, но тя си беше празна. Майрън му подаде кутията „Ю-Ху“, но баща му поклати глава.

— Прибрах се у дома и се опитах да се престоря, че всичко е наред. Опитах се да ям, опитах се да се усмихна. Играх с теб в двора. Но не можех да спра да мисля за думите на Сам. Майка ти усети, че нещо не е наред, но като никога не ме притисна. По-късно си легнах. Отначало не можах да заспя. Точно както Сам каза — не спирах да си представям. Как режат някого на малки парченца. Бавно. И всяка рана поражда нов писък. И внезапно телефонът звънна. Скочих и погледнах часовника. Беше три сутринта. Вдигнах телефона, но никой не проговори. Затова затворих и станах от леглото.

Дишането на баща му се затрудни. Очите му се напълниха със сълзи. Майрън пристъпи към него, но той вдигна ръка, за да го спре.

— Нека да довърша — помоли той.

Майрън кимна и седна на мястото си.

— Влязох в стаята ти — продължи баща му с безжизнен, монотонен глас. — Вероятно знаеш, че често го правех. Понякога просто стоях и те гледах как спиш.

По лицето му потекоха сълзи.

— И така, влязох в стаята ти. Чувах дълбокото ти дишане. Звукът ме успокои незабавно. Усмихнах се. После се приближих до теб, за да те завия по-добре. И тогава я видях.

Баща му притисна юмрук към устата си, сякаш да сподави кашлицата си. Гърдите му се повдигнаха развълнувано. Думите му изскочиха забързано.

— На леглото ти. Върху одеялото. Градинарска ножица. Някой беше влязъл в стаята ти и беше оставил ножицата на леглото ти.

Ледена ръка стисна сърцето на Майрън. Баща му го погледна със зачервени очи.

— Човек не се бори срещу такива хора, Майрън — каза той. Защото не може да ги победи. Не е въпрос на смелост. А на загриженост. Имаш хора, които обичаш. Те са свързани с теб. Тези хора дори не разбират това. Нямат чувства. Как да нараниш човек, който няма чувства?

Майрън нямаше отговор.

— Просто се оттегляш — каза баща му. — Няма нищо срамно.

Майрън се изправи. Баща му също. Прегърнаха се здраво. Майрън затвори очи. Баща му приглади косата му. Майрън се притисна към него и вдъхна аромата на „Олд Спайс“. Върна се във времето, припомняйки си как същата ръка го беше прегръщала след удара на Джо Давито.

Все още ръката го успокояваше. След всички тези години това беше най-сигурното място на света.