Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава двадесета

Когато потегли по пътя, Майрън включи мобифона си. Имаше две обаждания, на които не беше отговорил. Едното от Есперанца в службата, другото — от Джесика в Ел Ей. Майрън се запита за момент какво да прави. Но всъщност не се съмняваше. Набра номера на хотелския апартамент на Джесика. Не се ли проявяваше като мухльо, бързайки да отговори на обаждането й? Вероятно. Но Майрън реши, че е достатъчно зрял, за да го стори. Може и да не беше особено мъжествено, но никога не си бе падал по лъжи и игрички.

Телефонистката на хотела го свърза, но никой не отговори. Той остави съобщение. После звънна в службата.

— Имаме голям проблем — съобщи му Есперанца.

— В неделя? — учуди се Майрън.

— Господ може и да си почива, но не и собствениците на отбори.

— Чу ли за Хорас Слотър? — попита Майрън.

— Да — отговори тя. — Съжалявам за приятеля ти, но все пак имаме и работа, която трябва да вършим. И сериозен проблем.

— Какъв?

— „Янките“ са решили да продадат Лестър Елис. На Сиатъл. Насрочили са пресконференция за утре сутрин.

Майрън разтърка носа си замислено.

— Откъде научи? — попита той.

— Девън Ричардс.

Надежден източник. По дяволите.

— Лестър знае ли?

— Не.

— Ще получи удар, когато научи.

— Сигурна съм в това.

— Някакви предложения?

— Никакви — подчерта Есперанца. — Едно от преимуществата да си подчинен.

Втората линия на телефона му прозвънна.

— Ще ти се обадя пак — каза Майрън.

После натисна копчето за втора линия, за да разбере кой го търси.

Франсин Нигли каза:

— Следят ме.

— Къде си? — попита Майрън.

— До магазин „А и П“ край площада.

— В каква кола си?

— Син буик. Петгодишен. Бял покрив.

— Номер?

— Ню Джърси, четири-седем-шест-четири-пет Т.

Майрън се замисли за момент.

— Кога започва смяната ти?

— След половин час.

— На бюро ли ще си, или из улиците?

— На бюро.

— Добре. Ще го поема оттам.

— Ще го поемеш?

— Ако останеш в участъка, той няма да си губи прекрасния неделен ден, за да виси отвън. Така че ще го проследя.

— Ще проследиш следящия?

— Точно така. Насочи се по „Маунт Плезънт“ към авеню „Ливингстън“. Ще тръгна оттам.

— Хей, Майрън.

— Да?

— Ако става нещо голямо, искам и аз да участвам.

— Разбира се.

Затвориха. Майрън обърна към Ливингстън. Паркира близо до отбивката за авеню „Ливингстън“. Разкриваше се чудесна гледка към полицейския участък и лесен достъп до всички пътища. Остави двигателя да работи и се загледа в хората около паметника. Солиден брой жители на Ливингстън посещаваха редовно паметника и площада. Стари дами се разхождаха бавно, обикновено на двойки, някои от по-спортните размахваха леки гирички. Виждаха се и семейни двойки, петдесет или шейсетгодишни, облечени в еднакви анцузи. Мила гледка. Тийнейджъри се мотаеха наоколо, като устите им осъществяваха много по-напрегната тренировка от мускулите им. Фанатични бегачи профучаваха покрай тях, без да ги погледнат. Те носеха лъскави слънчеви очила и показваха голите си кореми. Голи кореми. Дори мъжете. Това пък какво беше?

Майрън се насили да не мисли за целувката с Бренда. Или пък как се беше почувствал, когато тя му се усмихна над масата за пикник. Или как светваше лицето й, когато се развълнуваше. Или пък колко оживено разговаряше с хората, дошли на гости в дома на родителите му. Или колко нежна беше с Тими, докато му слагаше лепенката.

Добре че не мислеше за нея.

За момент той се зачуди дали Хорас би одобрил това. Странна мисъл. Но съществуваше. Дали старият му наставник би одобрил. Майрън се замисли. Зачуди се какво ли би било да ходи с чернокожа жена. Дали самото табу не криеше някаква привлекателност? Загриженост за бъдещето? Представи си как те двамата живеят в предградията, педиатърката и спортният агент, смесена двойка със сходни мечти, и тогава осъзна колко глупаво беше за човек, влюбен в жена, която се намира в Лос Анджелис, да си мисли подобни дивотии за друга жена, която познава едва от два дни.

Глупаво. Да.

Руса спортистка, облечена в тесни лилави шорти и бял спортен сутиен, премина покрай колата му. Тя се вгледа вътре и му се усмихна. Майрън отвърна на усмивката й. Гол корем. Е, човек трябваше да приема и доброто с лошото.

На отсрещната страна на улицата Франсин Нигли отби по пътя към участъка. Майрън форсира колата и сложи крак на спирачката. Буикът, който се движеше зад нея, профуча покрай участъка, без да намали. Майрън беше опитал да проследи регистрационния му номер чрез източника си в отдела за превозни средства, но беше неделя и не постигна никакъв успех.

Той потегли по авеню „Ливингстън“ и последва буика на юг. Остана четири коли назад и проточи врат, за да вижда по-добре. Никой не караше бързо. Хората в Ливингстън не бързаха в неделя. Но това не беше проблем. Буикът спря на светофара на авеню „Нортфийлд“. Вдясно се намираше някакъв малък универсален магазин. Когато Майрън беше дете, в тази сграда се помещаваше началното училище „Рузвелт“. Преди двайсет години някой реши, че Ню Джърси се нуждае от повече магазини и по-малко училища. Предвидливост.

Буикът зави надясно. Майрън запази разстоянието между тях и направи същото. Отново потеглиха към шосе 10, но преди да изминат и километър, буикът сви наляво по улица „Кресънт“. Майрън се намръщи. Малка квартална уличка, използвана най-вече за да стигнеш по-бързо до „Хобарт Гап“. Хм. Това вероятно означаваше, че господин Буик познава града доста добре и не е аутсайдер.

Бърз завой надясно последва левия. Майрън разбра накъде отиваше буикът. В този район имаше само едно нещо, сгушено между еднофамилните къщи и едва течащия поток. Детското бейзболно игрище.

Игрище „Медоубрук“. Слънчевият неделен ден предполагаше, че паркингът и пътят са претъпкани с коли. Така наречените семейни ванове бяха заменили облицованите с дърво комбита от детството на Майрън, но много малко други неща се бяха променили. Паркингът все още не беше асфалтиран. Павилионът все още беше от бял цимент със зелена украса и беше управляван от майки доброволки. Пейките бяха метални и изпълнени с родители, които окуражаваха децата си с прекалено жизнерадостни крясъци.

Буикът спря на забранено място в края на паркинга. Майрън намали и зачака. Когато вратата на буика се отвори и детектив Уикнър, водещият следовател по случая с „инцидентната смърт“ на Елизабет Брадфорд, излезе величествено от автомобила, Майрън не се изненада. Пенсионираният полицай свали слънчевите си очила и ги метна в колата. Сложи си бейзболното кепе, зелено с избродирано „С“ отпред. Лицето му забележимо се отпусна, сякаш слънцето беше най-нежният масажист. Уикнър махна на няколко човека, застанали до оградата, на чиято табелка пишеше „Оградата на Илай Уикнър“. Мъжете отвърнаха на поздрава на бившия полицай. Уикнър тръгна към тях.

Майрън остана за момент на мястото си. Детектив Илай Уикнър се мотаеше на това място още от детските години на Майрън. То представляваше нещо като негов трон. Хората го обичаха. Приближаваха се до него, удряха го приятелски по гърба и се ръкуваха с него. Майрън почти очакваше, че някой ще се наведе да целуне и пръстена му. Уикнър се ухили весело. Беше си у дома. В рая. На мястото, където все още беше голям човек.

Време беше това да се промени.

Майрън намери място за паркиране, изскочи от колата и се приближи към детектива. Краката му хрущяха по чакъла. Той се върна обратно във времето, когато се беше разхождал по същата настилка с меките си, детски гуменки. Майрън беше от добрите играчи в детската лига. Всъщност беше страхотен играч, докато навърши единайсет години. Беше довел отбора си до няколко победи и изглеждаше, че ще бие рекорда по точки. Трябваха му само два успешни удара в следващите четири мача. Хвърляше дванайсетгодишният Джо Давито. Джо метна топката силно и невнимателно. Тя удари Майрън по челото точно под каската. Майрън падна на земята. Спомни си как примигна, когато се просна по гръб. Спомни си как гледаше към блестящото слънце. Спомни си как видя лицето на треньора си — господин Фарли. А после се появи баща му, който преглътна сълзите си, вдигна го със силните си ръце и нежно го погали по главата. Заведоха го в болницата веднага. Нямаше никакви трайни увреждания. Поне не физически. Но след тази случка Майрън се отказа от играта. Бейзболът вече не беше същият за него. Играта го беше наранила и бе изгубила невинността си.

Около Уикнър стояха десетина човека. Всички носеха бейзболни шапки с идеални козирки, а не прегънати и смачкани като на хлапетата. Бели тениски бяха опънати по шкембетата им, които напомняха на топки за боулинг. Телата на „Будвайзер“. Мъжете стояха облегнати на оградата и коментираха децата, обсъждаха мачовете им и предричаха бъдещето им, сякаш на някого му пукаше за мненията им.

В детската лига имаше много болка. През последните години бяха изписани много статии по въпроса, които критикуваха прекалено амбициозните родители, и то напълно заслужено. Но политически коректната алтернатива на новото време за всеобщото равенство не беше много по-добра. Хлапето удря слабо. Въздъхва разочаровано и тръгва към първа база. Треньорът от новото поколение извиква: „Добър удар!“. Разбира се, ударът не е добър. Е, какво послание тогава изпращаш на детето? Родителите се преструват, че победата не е важна и че най-добрият играч в отбора не трябва да получава повече време за игра или по-добра позиция от най-лошия. Но проблемът с всичко това, освен очевидния факт, че е лъжа, е, че хлапетата не се заблуждават. Децата не са глупави. Те знаят, че се отнасят снизходително към тях, като им дрънкат всички тези дивотии, и негодуват срещу това.

Така че болката остава. И вероятно ще остане там завинаги.

Няколко човека познаха Майрън. Потупаха съседите си по раменете и посочиха към него. Ето го. Майрън Болитар. Най-великият баскетболист в града. Щеше да стане страхотен професионалист, ако… Ако. Съдба. Коляното. Майрън Болитар. Полулегенда, полупредупреждение към съвременната младеж. Спортният еквивалент на разбитата кола, която използваха, за да демонстрират опасностите от шофирането в пияно състояние.

Майрън се отправи към мъжете до оградата. Запалянковците на Ливингстън. Същите хора ходеха на всички футболни и бейзболни мачове. Някои бяха свестни типове. Други — пълни идиоти. Всички познаха Майрън. Поздравиха го топло. Детектив Уикнър си мълчеше, приковал очи в игрището, гледайки мача прекалено напрегнато.

Майрън го потупа по рамото.

— Здрасти, детектив.

Уикнър бавно се обърна към него. Майрън помнеше добре пронизващите му сиви очи, но в момента те бяха доста зачервени. Може би конюнктивит. Или алергия. Или алкохол. Изборът си е ваш. Кожата му беше прекалено загоряла и приличаше на гьон. Носеше жълта фланелка с яка и цип отпред. Ципът беше свален. На врата му висеше дебела златна верижка. Изглеждаше нова. Вероятно предназначена да придаде по-весел вид на пенсионера. Не вършеше работа обаче.

Уикнър успя да се усмихне.

— Вече си достатъчно възрастен, за да ме наричаш Илай, Майрън.

Майрън реши да опита.

— Как си, Илай?

— Добре, Майрън. Пенсионирането ми се отразява добре. Често ходя за риба. А ти? Наблюдавах опита ти да се върнеш в спорта. Съжалявам, че не се получи.

— Благодаря — каза Майрън.

— Все още ли живееш с родителите си?

— Не, сега съм в града.

— Какво те води насам? На гости на семейството ли си дошъл?

Майрън поклати глава.

— Исках да поговоря с теб.

Отдръпнаха се на десетина метра от останалите. Никой не ги последва.

— За какво искаш да говорим? — попита Уикнър.

— За един стар случай.

— Полицейски случай?

Майрън го погледна сериозно.

— Да — отговори той.

— И за кой случай става дума?

— Смъртта на Елизабет Брадфорд.

За чест на Уикнър, той не разигра сцена на учудване. Свали бейзболната шапка от главата си и приглади посивялата си коса. После върна шапката на мястото й.

— Какво искаш да научиш?

— Подкупът — отговори Майрън. — Искам да знам дали семейство Брадфорд ти платиха накуп солидна сума, или уредиха дългосрочното й изплащане с лихви и т.н.?

Уикнър пое удара с изправен гръб. Дясната страна на устата му потръпна, сякаш се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Не ми харесва отношението ти, сине.

— Твоя си работа.

Майрън знаеше, че единственият му шанс е директното нападение без задръжки. Игричките или фините подпитвания нямаше да го доведат доникъде.

— Имаш две възможности, Илай. Първата е да ми кажеш какво наистина се случи с Елизабет Брадфорд, а аз да се опитам да запазя доброто ти име вън от тази история. Втората възможност е да уведомя пресата за полицейско прикриване на случая и да унищожа репутацията ти — каза Майрън и махна с ръка към игрището. — Докато свърша с теб, ще имаш късмет, ако те приемат да се мотаеш отново около „Писоара на Илай Уикнър“.

Уикнър се извърна настрани. Майрън забеляза, че раменете му се повдигат и смъкват надолу от затрудненото му дишане.

— Не знам за какво говориш — каза бившето ченге.

Майрън се поколеба за момент. После заговори с мек глас.

— Какво стана с теб, Илай?

— Какво?

— Гледах на теб като на пример за живота — отговори Майрън. — Интересуваше ме какво мислиш…

Думите уцелиха болното място. Раменете на Уикнър започнаха леко да се изправят. Майрън зачака. Най-после детективът се обърна с лице към него. Загрубялата му кожа сега изглеждаше напълно изсушена, отпусната и остаряла. Уикнър се опита да каже нещо. Майрън реши да не го притеснява с нетърпението си.

Едра ръка стисна рамото на Майрън.

— Проблем ли има тук? — запита някой.

Майрън се завъртя. Ръката принадлежеше на шефа на детективите Рой Померанц, мутрата, която навремето беше партньор на Уикнър. Померанц носеше бяла тениска и бели шорти, прекалено тесни за него. Все още притежаваше мъжествена фигура, но вече бе напълно плешив и главата му изглеждаше полирана.

— Махни си ръката от рамото ми — каза Майрън.

Померанц не му обърна внимание.

— Всичко наред ли е? — запита той.

— Просто си приказвахме, Рой — отговори Уикнър.

— За какво?

Майрън реши да се справи с този въпрос.

— За теб — отговори той.

Широка усмивка.

— Така ли?

Майрън посочи с ръка към главата му.

— Тъкмо обсъждахме, че ако си сложиш една обица халка, ще си абсолютно като Мистър Клийн[1].

Усмивката на Померанц се стопи.

Майрън сниши глас.

— Ще ти го кажа още веднъж. Разкарай си ръката или ще я счупя поне на три места.

Забележете уточняването за трите места. Определените заплахи винаги са най-добрите. Беше научил това от Уин.

Померанц остави ръката си на рамото му още една-две секунди, за да запази достойнството си, после я махна.

— Все още си полицай, Рой — каза Майрън. — Затова ти можеш да загубиш най-много. Но ще ти направя същото предложение. Разкажи ми каквото знаеш за случая Брадфорд и ще се опитам да запазя името ти вън от историята.

Померанц му се ухили презрително.

— Странна работа, Болитар — каза той.

— Кое?

— Това, че започваш да се ровиш в тази стара история тъкмо в годината на изборите.

— И какво означава това според теб? — попита Майрън.

— Работиш за Дейвисън — отговори Померанц. — Просто се опитваш да изложиш един добър човек като Артър Брадфорд, за да помогнеш на онзи боклук.

Дейвисън беше съперникът на Брадфорд за мястото на губернатора.

— Съжалявам, Рой, но не си на прав път — каза Майрън.

— Така ли? Е, както и да е, Елизабет Брадфорд умря при падане от терасата.

— Кой я бутна?

— Беше нещастен случай.

— Някой я бутна случайно?

— Никой не я е бутал, умнико. Било е късно през нощта. Терасата била хлъзгава. Тя паднала. Инцидент. Такива неща стават непрекъснато.

— Наистина ли? В колко от смъртните случаи в Ливингстън през последните двайсет години някоя жена е падала от собствения си балкон?

Померанц скръсти ръце на гърдите си. Бицепсите му приличаха на баскетболни топки. Глупакът издуваше мускули уж незабележимо, за да остави у околните впечатлението, че те просто така си изглеждат.

— Нещастни случаи в дома. Знаеш ли колко човека умират от тях всяка година? — запита той.

— Не, Рой — отговори Майрън. — Колко?

Померанц не отговори. Не беше учудващо. Той прикова очи в Уикнър, който продължи да мълчи. Пенсионираният детектив изглеждаше леко засрамен.

Майрън реши да нанесе нов удар.

— Ами нападението върху Анита Слотър? — запита той. — И това ли е било нещастен случай?

Объркано мълчание. Уикнър неволно изстена. Дебелите ръце на Померанц се отпуснаха покрай тялото.

— Не знам за какво говориш — каза той.

— Разбира се, че знаеш, Рой. Илай дори го е споменал в полицейския протокол.

Вбесена усмивка.

— Имаш предвид досието, което Франсин Нигли открадна от архива?

— Не го е крала, Рой. Просто го е прегледала.

Померанц се усмихна бавно.

— Досието липсва. Тя го е видяла за последен път. Ние твърдо вярваме, че полицай Франсин Нигли е откраднала документите.

Майрън поклати глава.

— Не е толкова лесно, Рой. Можеш да скриеш досието. Можеш да скриеш и протокола за нападението върху Анита Слотър. Но аз вече сложих ръка върху болничната документация. От „Сейнт Барнабас“. Те също поддържат документация, Рой.

Още замаяни погледи. Майрън, разбира се, блъфираше, но блъфът свърши работа.

Померанц се наведе към Майрън. Дъхът му миришеше на лошо смляна храна. Ченгето заговори с нисък глас.

— Пъхаш си носа там, където не трябва.

Майрън кимна.

— А ти не си миеш редовно зъбите.

— Няма да ти позволя да провалиш един свестен човек с фалшиви инсинуации.

— Инсинуации — повтори Майрън развеселено. — Да не би да обогатяваш речника си със сложни думи, докато си дежурен, Рой? Данъкоплатците знаят ли за това?

— Играеш рискована игра, смешнико.

— Ооо, толкова се уплаших — отвърна Майрън.

Когато не можеш да измислиш духовит отговор, придържай се към класиката.

— Няма защо да се занимавам с теб — каза Померанц и се ухили. — Имам си Франсин Нигли.

— Какво за нея?

— Тя не трябваше да се рови в онова досие. Смятаме, че някой от хората на Дейвисън, вероятно ти, Болитар, й е платил, за да го открадне. С цел събирането на каквато и да е информация, която да се използва по изкривен начин, за да пострада Артър Брадфорд.

Майрън се намръщи.

— По изкривен начин? — повтори той.

— Мислиш, че няма да го направя ли? — попита Померанц.

— Дори не знам какво означава това. Изкривен начин? И това ли го изрови от речника?

Померанц размаха пръст в лицето на Майрън.

— Мислиш ли, че няма да я уволня и да съсипя кариерата й?

— Померанц, дори ти не си толкова тъп. Някога чувал ли си за Джесика Кълвър?

Пръстът се отмести от лицето му.

— Гаджето ти, нали? — запита Померанц. — Писателка или нещо такова.

— Известна писателка — отговори Майрън. — Много уважавана. И знаеш ли какво ще направи тя? При това с най-голямо удоволствие. Ще напише дълга статия за сексуалната дискриминация в полицейските участъци. Ако направиш нещо на Франсин Нигли, ако дори я понижиш или започнеш да я товариш с непосилни задачи, или дори си позволиш да дишаш в лицето й, докато се храни, обещавам ти, че когато Джесика свърши с теб, няма да можеш да си намериш работа и като чистач в полицията.

Померанц погледна объркано. Вероятно не беше съвсем наясно за какво става дума. Ченгето призова на помощ всичките си сили и се усмихна почти сладко.

— Добре — каза той. — Значи студената война започва отново. Аз мога да ти пусна атомната бомба и ти можеш да постъпиш по същия начин. В задънена улица сме.

— Грешиш, Рой. Ти си човекът със служба, семейство, репутация и може би надвиснала присъда. Аз нямам какво да губя.

— Не говориш сериозно. Имаш си работа с най-мощното семейство в Ню Джърси. Наистина ли вярваш, че нямаш какво да губиш?

Майрън сви рамене.

— Аз съм и малко луд — поясни той. — Или казано с твоите думи, мозъкът ми работи по изкривен начин.

Померанц хвърли поглед към Уикнър, който не отмести очи от него. Чу се удар от бухалка. Тълпата скочи на крака. Топката удари оградата.

— Давай, Били! — завикаха от всички страни.

Померанц им обърна гръб и тръгна, без да каже дума.

Майрън се загледа в Уикнър.

— В абсолютен измамник ли си се превърнал, детектив?

Уикнър не отговори.

— Когато бях на единайсет години, ти говори пред класа ни. Всички вярвахме, че си най-готиният тип, когото някога сме виждали. По време на мачовете вечно поглеждах към теб. Исках одобрението ти. Но се оказа, че ти си само една лъжа.

Уикнър не отмести очи от игрището.

— Забрави тази история, Майрън — каза той изморено.

— Не мога.

— Дейвисън е боклук. Не си струва.

— Не работя за Дейвисън. Работя за дъщерята на Анита Слотър.

Уикнър пак не погледна към него. Устата му беше здраво стисната, но Майрън забеляза нервното потръпване в ъгълчето й.

— Единственото, което ще постигнеш, е да нараниш много хора — каза детективът.

— Какво се случи с Елизабет Брадфорд? — настоя Майрън.

— Падна — отговори ченгето. — Това е всичко.

— Няма да спра да ровя — обеща Майрън.

Уикнър намести шапката си и се отдалечи от него.

— Тогава още хора ще умрат — каза той.

В гласа му нямаше заплаха, а само примирената болка от неизбежното.

Бележки

[1] Рекламното лице на домакински препарат за почистване. — Б.пр.