Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава двадесет и шеста

Майрън остана още малко в старческия дом и поговори с Дебра Уитакър за хора и времена, които никога не бе познавал. Най-после Беки сложи край на посещението му. Майрън обеща, че отново ще посети старата дама. Каза, че ще се опита да доведе и майка си. И щеше да го стори. Дебра Уитакър се сбогува с него и се затътри към стаята си. Майрън се зачуди дали старицата щеше да помни посещението му, докато стигне дотам. После се запита дали това въобще има някакво значение.

Той се насочи към колата си и звънна в кабинета на Артър Брадфорд. Секретарката го уведоми, че бъдещият губернатор е в Белвил. Майрън благодари и затвори. Погледна часовника си и потегли. Ако нямаше задръствания, щеше да успее да стигне навреме.

Когато пое по магистралата „Гардън Стейт“, Майрън позвъни в службата на баща си. Елоиз, дългогодишната секретарка на баща му, каза същото изречение, което повтаряше всеки път от двайсет и пет години, когато Майрън търсеше баща си:

— Ще те свържа веднага, Майрън.

Нямаше значение дали баща му беше зает, или говореше по телефона, или пък в кабинета му имаше човек. Баща му беше инструктирал секретарката си, че винаги, когато синът му се обади, могат да го безпокоят.

— Няма нужда — каза Майрън. — Просто му кажи, че ще се отбия при него след час-два.

— Тук? Господи, Майрън, не си идвал тук от години.

— Да, знам.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Нищо, Елоиз. Просто искам да поговоря с него. Кажи му, че няма за какво да се тревожи.

— О, баща ти толкова ще се зарадва.

Майрън не беше много сигурен.

 

 

Автобусът, с който Артър Брадфорд провеждаше обиколките по кампанията си, беше изрисуван с червени и сини райета и големи бели звезди. „Брадфорд губернатор“ беше изписано с гигантски черни букви. Прозорците бяха толкова затъмнени, че никой от бедните му избиратели не можеше да види лидера си. Много мило.

Артър Брадфорд стоеше до вратата на автобуса с микрофон в ръка. До него стърчеше брат му Чанс и се усмихваше мило към камерата, сякаш искаше да каже: „Ох, този кандидат е просто прекрасен“. Вдясно от него стоеше Терънс Едуардс, братовчедът на Бренда. Той също беше залепил на лицето си усмивка, истинска като косата на Джо Бидън. И двамата носеха от онези кретенски рекламни шапки, които приличаха на нещо, украсяващо главите на бръснарски квартет.

Тълпата не беше голяма и се състоеше най-вече от възрастни хора. Много възрастни хора. Те изглеждаха разсеяни и се оглеждаха наоколо, като че ли някой ги бе привлякъл тук с обещание за безплатна храна. Други хора забавяха крачка и се приближаваха насам, за да хвърлят един поглед, също като пешеходци, забелязали лека катастрофа, които с нетърпение чакат шофьорите да се сбият. Сътрудниците на Брадфорд се мотаеха из тълпата и раздаваха лозунги и значки и дори от кретенските шапки с надписи „Брадфорд губернатор“. От време на време сътрудниците започваха да ръкопляскат и останалата част от тълпата ги следваше мързеливо. Виждаха се и известен брой представители на медиите, местни политически кореспонденти, които изглеждаха ужасно отегчени от това, което правеха, и очевидно се чудеха кое е по-лошо: да отразят още една лицемерна политическа реч, или да загубят крайник при авария в завод. Израженията им показваха, че тази дилема ги затруднява.

Майрън се набута в тълпата и тръгна към предните редици.

— Това, от което се нуждаем в Ню Джърси, е промяна — каза Артър Брадфорд. — Това, от което се нуждаем в Ню Джърси, е смел и решителен лидер. Това, от което се нуждаем в Ню Джърси, е губернатор, който няма да се поддава на чужди интереси.

О, господи.

Сътрудниците харесаха последното изречение. Избухнаха в аплодисменти, като порнозвезда, имитираща оргазъм. Тълпата се пооживи. Хората на Брадфорд започнаха да скандират: „Брадфорд! Брадфорд!“. Оригинално. От високоговорителите се чу друг глас:

— Дами и господа, бъдещият губернатор на Ню Джърси, Артър Брадфорд! Това, от което се нуждаем в Ню Джърси!

Аплодисменти. Артър махна с ръка на обикновените хорица. После слезе от трибуната и дори се ръкува с някои от тях.

Майрън усети потупване по рамото. Завъртя се. Зад него стоеше Чанс, който все още се усмихваше и носеше кретенската си шапка.

— Какво, по дяволите, искаш? — запита той.

Майрън посочи към главата му.

— Може ли да получа шапка като твоята?

— Не те харесвам, Болитар — отговори Чанс усмихнато.

Майрън имитира усмивката му.

— Ох, това ме нарани — оплака се той.

Двамата застанаха един срещу друг със замръзнали на лицата усмивки.

— Трябва да поговоря с Арт — каза Майрън.

Усмивката не слезе от лицето на Чанс. Най-добри приятели.

— Качвай се в автобуса — каза той.

— Разбира се — отговори Майрън. — Но след като вляза вътре, може ли да спра да се усмихвам? Бузите ме заболяха.

Чанс обаче вече му бе обърнал гръб. Майрън сви рамене и се качи в автобуса. Килимът на пода беше дебел и пухкав. Обикновените седалки бяха изтръгнати и подменени с шезлонги. По стените бяха окачени няколко телевизора. Виждаха се минибар с хладилник, телефони, компютърни терминали.

Кльощавият Сам беше единственият обитател на автобуса. Седеше отпред и четеше списание „Пийпъл“. Той хвърли поглед към Майрън, после се върна към списанието си.

— Петдесетте най-интересни хора — каза Сам. — И аз не съм един от тях.

Майрън кимна съчувствено.

— Ценят ги заради връзките им, а не по достойнство — утеши го Майрън.

— Политика — съгласи се Сам и обърна страницата. — Отивай отзад, приятел.

— Тръгвам — отвърна Майрън.

Той се настани в псевдофутуристично кресло, което приличаше на декор от „Галактика Батълстар“. Не му се наложи да чака дълго. Чанс се появи първи. Все още се усмихваше и махаше с ръка. После се качи Терънс Едуардс. Накрая Артър. Шофьорът натисна копчето и вратата се затвори. Веднага стана същото и с трите лица. Усмивките изчезнаха като изхвърлени маски.

Артър посочи на Терънс Едуардс мястото отпред. Той му се подчини и бързо се настани там. Артър и Чанс отидоха в задната част на автобуса. Артър изглеждаше спокоен. Чанс приличаше на човек със запек.

— Радвам се да те видя — каза Артър.

— Да — отвърна Майрън. — Винаги е удоволствие.

— Би ли искал едно питие?

— Разбира се.

Автобусът потегли. Тълпата се струпа около него и замаха към прозорците. Артър Брадфорд ги изгледа с презрение. Човек от народа. Той подхвърли на Майрън кутия с някакво питие и отвори едно за себе си. Майрън се вгледа в кутията. Диетичен чай от праскови с лед. Не беше лошо. Артър седна и Чанс се настани до него.

— Какво мислиш за речта ми? — попита Артър.

— Това, от което се нуждаем в Ню Джърси — каза Майрън, — са още политически клишета.

Артър се усмихна.

— Значи предпочиташ по-задълбочено обсъждане на болните въпроси, така ли? В тази жега? С тази тълпа?

— Какво мога да кажа? Все още харесвам: „Гласувайте за Арт. Той има закрит басейн“.

Брадфорд пренебрегна коментара му.

— Научи ли нещо ново за Анита Слотър? — попита той.

— Не — отговори Майрън. — Но научих нещо ново за покойната ти жена.

Артър се намръщи. Лицето на Чанс се зачерви.

— Трябваше да се опитваш да откриеш Анита Слотър — каза Артър.

— Странна работа е тази — каза Майрън. — Винаги, когато се вгледам в изчезването й, се натъквам на смъртта на жена ти. Защо, мислиш, става така?

Чанс не издържа и се намеси.

— Защото си малоумен идиот.

Майрън го погледна развеселено и сложи пръст на устните си.

— Шшт.

— Безполезно — обади се Артър. — Напълно безполезно. Казах ти многократно, че смъртта на Елизабет няма нищо общо с изчезването на Анита Слотър.

— Тогава ми обясни защо жена ти спря да ходи по приеми — каза Майрън.

— Моля?

— През последните шест месеца от живота на жена ти никой от приятелите й не я е виждал. Вече не е ходила по приеми. Дори не е посещавала клуба си.

— Кой ти разказа това?

— Говорих с няколко от приятелите й.

Артър се усмихна.

— Говорил си — каза той — с една сенилна дърта коза.

— Внимавай, Арти. Сенилните кози имат право да гласуват.

Майрън замълча за момент и добави:

— Хей, даже има и рима. Може да си направиш нов лозунг за кампанията: „Сенилни козлета, нуждаем се от вашите гласчета“.

Никой не извади химикалка.

— Губиш ми времето и вече няма да се опитвам да ти помагам — каза Артър. — Ще накарам шофьора да те остави някъде.

— Мога да отида при журналистите — каза Майрън.

Чанс подскочи.

— А аз мога да вкарам един куршум в сърцето ти — заплаши го той.

Майрън отново долепи пръст до устните си.

— Шшт.

Чанс се канеше да добави нещо, но Артър го изпревари.

— Имахме сделка — каза той. — Аз помагам на Бренда Слотър да не влезе в затвора. Ти търсиш Анита Слотър и пазиш името ми далеч от пресата. Но ти настоятелно продължаваш да се ровиш из ненужни неща. Това е грешка. Безсмисленото ти ровене накрая ще привлече вниманието на съперника ми и ще му даде нещо, което да използва срещу мен.

Брадфорд зачака Майрън да каже нещо, но той не проговори.

— Не ми оставяш избор — продължи Артър. — Ще ти кажа това, което искаш да знаеш. Тогава ще разбереш, че то не е свързано с настоящите проблеми. И тогава ще продължим напред.

Чанс не хареса идеята.

— Артър, не говориш сериоз…

— Седни отпред, Чанс.

— Но… — заекна Чанс. — Той може би работи за Дейвисън.

Артър поклати глава.

— Не.

— Но не можеш да си сигурен…

— Ако работеше за Дейвисън, вече поне десет човека щяха да се ровят из тази история. Но ако Майрън продължи да се рови в нея, той определено ще бъде забелязан от хората на Дейвисън.

Чанс погледна към Майрън, който му намигна.

— Това не ми харесва — каза Чанс.

— Седни отпред, Чанс.

Чанс се надигна, събирайки цялото си достойнство, от което не беше останало нищо, и се затътри към предницата на автобуса.

Артър се обърна към Майрън.

— Не е нужно да споменавам, че това, което ще ти кажа, е строго поверително. Ако бъде повторено…

Той реши да не завършва изречението.

— Говори ли вече с баща си?

— Не.

— Това ще ти помогне.

— В какво ще ми помогне?

Артър Брадфорд не отговори. Седеше мълчаливо и гледаше през прозореца. Автобусът спря на светофара. Група хора започнаха да махат към прозорците. Артър гледаше през тях, сякаш бяха прозрачни.

— Обичах жена си — започна той. — Искам да разбереш това. Запознахме се в колежа. Един ден я видях да върви през поляната и…

Светофарът светна зелено. Автобусът потегли отново.

— И нищо в живота ми вече не беше същото.

Артър погледна към Майрън и се усмихна.

— Невероятно, нали?

Майрън сви рамене.

— Звучи хубаво — каза той.

— О, беше.

Артър наклони глава при спомена и за момент политикът бе заменен от истинско човешко същество.

— Ние с Елизабет се оженихме една седмица след като се дипломирахме. Вдигнахме голяма сватба във фермата. Трябваше да я видиш. Шестстотин човека. Семействата ни бяха адски щастливи, макар че на нас въобще не ни пукаше. Бяхме влюбени. И притежавахме увереността на младите, че това никога няма да се промени.

Той отново отмести очи от Майрън. Автобусът бръмчеше. Някой включи един от телевизорите и намали звука.

— Първият удар дойде година след сватбата. Елизабет научи, че не може да има деца. Някакъв дефект на матката. Можеше да забременее, но помяташе преди края на първите три месеца. Странна работа, като се замислиш. Още в самото начало Елизабет имаше нещо, което аз възприемах като „прекалено кротки моменти“. Някой би ги нарекъл пристъпи на меланхолия. Но на мен не ми приличаха на меланхолия, а по-скоро на моменти на вглъбеност. Намирах ги странно привлекателни. Можеш ли да разбереш това?

Майрън кимна, но Артър все още гледаше през прозореца.

— Но после пристъпите започнаха да зачестяват. И ставаха все по-дълбоки. Предполагам, че това е естествено. Кой не би бил тъжен при тези обстоятелства? Днес, разбира се, щяха да обявят Елизабет за маниакално депресирана — каза Артър и се усмихна тъжно. — Казват, че всичко е физиологично. Просто химичен дисбаланс в мозъка или нещо подобно. Някои дори твърдят, че външните стимули били без значение, че дори без проблема с безплодието Елизабет щяла да се разболее по същия начин.

Брадфорд замълча за момент и погледна към Майрън.

— Вярваш ли в това? — попита той.

— Не знам — отговори Майрън.

Артър, изглежда, не го чу.

— Предполагам, че е възможно — продължи той. — Психическите болести са толкова странни. Разбираме физическите проблеми. Но когато мозъкът не работи рационално, не схващаме проблема. Можем да съчувстваме, но не можем да разберем. И така аз наблюдавах как Елизабет постепенно се влошава. Приятелите ни, които я смятаха за ексцентрична, започнаха да се чудят. От време на време кризите бяха толкова силни, че трябваше да лъжем, че заминавам, и си оставахме у дома. Това продължи години. Жената, в която се влюбих, бавно изчезваше. Много преди смъртта й, поне пет-шест години преди това, тя вече бе различен човек. Разбира се, опитахме всичко възможно. Осигурихме й най-добрите медицински грижи, но нищо не можа да спре пропадането. Накрая Елизабет въобще не можеше да излиза.

Тишина.

— Изпратихте ли я в лудница? — попита Майрън.

Артър отпи от чая си. Пръстите му се заиграха с етикета на кутията.

— Не — отговори той най-после. — Семейството ми ме караше да я изпратя там, но аз не можех. Знаех, че Елизабет вече не е жената, която обичах. Знаех, че мога да продължа да живея без нея. Но не можех да я изоставя. Дължах й поне това, независимо в какво се беше превърнала.

Майрън кимна и не проговори. Телевизорът вече не работеше, но сега радиото гърмеше с пълна сила. Сам четеше списанието си. Чанс непрекъснато надничаше през рамо. Очите му приличаха на тесни цепки.

— Наех медицински сестри на пълен работен ден и оставих Елизабет у дома. Продължих да си живея живота, докато тя продължаваше да потъва в забравата. Вероятно семейството ми е било право. Трябваше да я изпратя в някоя клиника.

Автобусът спря. Майрън и Артър залитнаха напред.

— Можеш да се сетиш какво стана след това. Положението на Елизабет се влоши още повече. Към края вече беше почти кататоничка. Злото, проникнало в мозъка й, го превзе напълно. Ти беше прав, разбира се. Падането й не беше инцидент. Елизабет скочи. И това, че падна на главата си, не беше лош късмет. Тя го направи нарочно. Жена ми се самоуби.

Артър притисна лицето си с ръце и се облегна назад. Майрън се загледа в него. Можеше и да е театър — политиците са добри артисти — но Майрън реши, че вижда реално чувство за вина. В очите на Брадфорд проблесна истинска тъга. Но човек никога не можеше да е сигурен. Обикновено онези, които претендират, че откриват лъжците без проблем, биват измамени още по-убедително.

— Анита Слотър ли намери трупа й? — попита Майрън.

Артър кимна.

— А останалото е класика — каза той. — Покриването на историята започна незабавно. Бяха дадени подкупи. Нали разбираш, самоубийство, луда жена, подтикната от мъжа си да скочи от балкона, просто не можехме да си позволим това да се разчуе. Щяхме да покрием и името на Анита, но то беше съобщено при повикването на полицията и репортерите веднага се добраха до него.

Звучеше напълно логично.

— Спомена подкупи — каза Майрън.

— Да.

— Колко получи Анита?

Брадфорд затвори очи.

— Анита не взе никакви пари.

— Какво искаше тя?

— Нищо. Не беше такъв човек.

— И й се доверихте, че ще си замълчи?

Артър кимна.

— Да — отговори той. — Имах й пълно доверие.

— Никога не си я заплашвал или…

— Никога.

— Трудно ми е да го повярвам.

Брадфорд сви рамене.

— Тя остана при нас още девет месеца. Това би трябвало да ти говори нещо.

Майрън се замисли. Чу някакъв шум в предната част на автобуса. Чанс се надигна от мястото си, забърза към задницата и застана до тях. И двамата не му обърнаха внимание.

След няколко секунди Чанс запита:

— Каза ли му?

— Да — отговори Артър.

Чанс се завъртя към Майрън.

— Ако подшушнеш и една дума на някого, ще те убия.

— Шшт.

Внезапно Майрън прозря. Истината се криеше съвсем наблизо. Историята беше отчасти вярна — винаги е така с добрите лъжи, но нещо липсваше. Той погледна към Артър.

— Забрави нещо — каза Майрън.

Бръчките по челото на Артър се вдълбаха.

— Какво? — попита той.

Майрън посочи към Чанс, после обратно към Артър.

— Кой от двама ви преби Анита Слотър?

Гробно мълчание.

Майрън продължи:

— Няколко седмици преди самоубийството на Елизабет някой е нападнал Анита Слотър. Била заведена в болница „Сейнт Барнабас“. Когато жена ти скочила от балкона, тя все още имала следи от побоя. Не искаш ли да ми разкажеш за това?

Изведнъж се случиха няколко неща. Артър Брадфорд кимна леко. Сам остави списанието си и се изправи. Чанс се зачерви като пред инфаркт.

— Той знае прекалено много — извика Чанс.

Артър се замисли.

— Трябва да го очистим! — продължи Чанс.

Артър все още мислеше. Сам пристъпи към тях.

Майрън заговори с нисък глас:

— Чанс — каза той.

— Какво?

— Ципът на панталона ти е разкопчан.

Чанс сведе поглед надолу. Майрън вече беше извадил пистолета си. Той го притисна силно в слабините на Чанс, който отскочи леко назад, но Майрън продължи да притиска оръжието към него. Сам измъкна пистолета си и го насочи към Майрън.

— Кажи на Сам да седне — нареди Майрън. — Или ще имаш сериозни проблеми с катетрите.

Всички замръзнаха. Сам държеше пистолета си насочен към Майрън, който продължаваше да притиска своя в слабините на Чанс. Артър изглеждаше потънал в мислите си. Чанс се разтрепери.

— Не ми напикавай пистолета, Чанс — помоли Майрън.

Говореше като филмов смелчага. Но познаваше типа хора, от които беше Сам. И знаеше, че Сам спокойно може да рискува и да стреля.

— Няма нужда от оръжия — каза Артър. — Никой няма да ти навреди.

— Вече се чувствам по-добре.

— Простичко казано, за мен струваш повече жив, отколкото мъртъв. Иначе досега Сам щеше да ти е пръснал черепа. Разбираш ли?

Майрън не отговори.

— Сделката ни си остава без промяна: ти намираш Анита Слотър, а аз се грижа Бренда да не влезе в затвора. И двамата забравяме за жена ми. Ясен ли съм?

Сам повдигна пистолета към нивото на очите си и се усмихна.

Майрън кимна към него.

— Какво ще кажеш за една проява на доверие? — запита той.

Артър кимна.

— Сам — каза той.

Сам свали пистолета. Върна се на мястото си и взе списанието.

Майрън притисна оръжието си малко по-силно. Чанс изстена. После и Майрън прибра пистолета.

Автобусът го остави при колата му. Сам му махна с ръка, докато слизаше от автобуса. Майрън му кимна в отговор. Автобусът продължи надолу по улицата и изчезна зад ъгъла. Майрън осъзна, че досега бе сдържал дъха си. Опита се да се отпусне и да разсъждава правилно.

— Проблеми с катетри — високо каза той. — Отвратително.