Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава единадесета

Оставиха колата на паркинга на Седемдесет и първа улица и отидоха пеша до „Дакота“, която си оставаше една от най-впечатляващите сгради в Ню Йорк, макар да бе най-прочута с убийството на Джон Ленън. Свеж букет рози бе оставен на мястото, където бе паднал простреляният Ленън. Майрън винаги се чувстваше малко неудобно, когато минаваше оттам, сякаш се разхождаше по нечий гроб. Портиерът на „Дакота“ беше виждал Майрън поне сто пъти досега, но винаги се преструваше, че му е абсолютно непознат, и първо звънваше в апартамента на Уин.

Запознанството беше кратко. Уин намери на Бренда подходящо за учене място. Тя извади медицински учебник с размера на надгробен камък и се настани удобно. Уин и Майрън се върнаха във всекидневната, обзаведена в стил Луи Не-знам-си-кой-си. Камина с големи железни ръжени и бюст на полицата. Мебелировката изглеждаше както винаги, прясно излъскана, но доста стара. Маслени картини, изобразяващи строги, но същевременно женствени мъже, висяха по стените. А за да си личи коя година е все пак, в средата на стаята бяха разположени телевизор с огромен екран и видео.

Двамата приятели седнаха и вдигнаха крака на табуретките.

— Е, какво мислиш? — попита Майрън.

— Прекалено едра е за моя вкус — отговори Уин. — Но има великолепни крака.

— Имам предвид за това как да я защитим.

— Ще намерим някое сигурно място — отвърна Уин, като сплете пръсти зад врата си. — Хайде, разказвай.

— Познаваш ли Артър Брадфорд? — попита Майрън.

— Кандидатът за губернатор?

— Да.

Уин кимна.

— Срещали сме се няколко пъти. Веднъж играх голф с него и брат му.

— Можеш ли да уредиш една среща?

— Няма проблеми. Те бездруго ни досаждат с молба за солидно дарение — отговори Уин и кръстоса крака. — И каква е ролята на Артър Брадфорд в тази история?

Майрън му разказа как бе преминал денят. Хондата, която ги следеше. Подслушването на телефона. Окървавената фланелка. Обажданията на Хорас Слотър в щаба на Брадфорд. Изненадващото посещение на ФМ. Убийството на Елизабет Брадфорд и ролята на Анита в откриването на трупа.

Уин не изглеждаше особено впечатлен.

— Наистина ли виждаш връзка между миналото на семейство Брадфорд и настоящето на семейство Слотър? — запита той.

— Да, може би — отговори Майрън.

— Тогава нека видим дали съм схванал идеите ти. Чувствай се свободен да ме поправиш, ако сгреша.

— Добре.

Уин спусна крака на пода и разплете пръсти, като облегна брадичка на ръката си.

— Преди двайсет години Елизабет Брадфорд умряла при малко неясни обстоятелства. Смъртта й била сметната за инцидент, макар и странен. Ти не вярваш в това. Семейство Брадфорд са богати, следователно ти не приемаш официалната версия…

— Не само заради това, че са богати — прекъсна го Майрън. — Имам предвид да паднеш от собствения си балкон? А стига де.

— Добре, ясно — съгласи се Уин и отново сплете пръсти. — Да предположим, че подозренията ти са правилни. Да приемем, че наистина се е случило нещо зловещо, когато Елизабет Брадфорд е паднала от терасата си. Дори ще продължа нататък и ще приема, както несъмнено ти самият вече си приел, че Анита Слотър, в качеството си на камериерка или слугиня, или каквато там е била, се е оказала на онова място и е станала свидетел на нещо уличаващо.

Майрън кимна.

— Продължавай — каза той.

Уин разтвори ръце.

— Е, приятелю, и тук стигаш до задънена улица. Ако скъпата госпожица Слотър наистина е видяла нещо, което не е трябвало да види, въпросът е щял да бъде разрешен незабавно. Познавам семейство Брадфорд. Не са хора, които рискуват. Анита Слотър е щяла да бъде убита или принудена веднага да бяга. Но вместо това тя изчаква цели девет месеца, преди да изчезне. Следователно според мен двата инцидента не са свързани.

Зад тях Бренда се прокашля. И двамата се завъртяха към вратата. Бренда гледаше право в Майрън. Не изглеждаше щастлива.

— Мислех, че вие двамата обсъждате делови проблеми — каза Бренда.

— Така е — бързо отвърна Майрън. — Искам да кажа, ей сега започваме. Затова дойдох тук. За да обсъдя един делови проблем. Но първо заговорихме за това и нали знаеш — едното води до другото. Но не беше нарочно или нещо такова. Искам да кажа, дойдох тук, за да обсъдя делови проблем. Нали така, Уин?

Уин се наклони напред и потупа Майрън по коляното.

— Страшен си — ухили се той.

Бренда кръстоса ръце. Очите й хвърляха мълнии.

— Откога стоиш тук? — попита я Майрън.

Бренда махна към Уин.

— Откакто той каза, че имам великолепни крака — отговори тя. — Пропуснах онази част, дето каза, че съм прекалено едра за вкуса му.

Уин се усмихна. Бренда не изчака да я поканят. Прекоси стаята и седна на един от столовете. Не отмести поглед от Уин.

— Искам да споделя с вас, че и аз не вярвам в тази история — каза тя. — Майрън просто не може да приеме, че една майка е способна да изостави малката си дъщеричка. Не му е трудно да повярва, че един баща може да направи същото, но що се отнася до майката… Но както вече му обясних, той си пада малко сексист.

— Истинско прасе — потвърди Уин.

— Обаче — продължи Бренда, — ако вие двамата възнамерявате да седите тук и да си играете на Холмс и Уотсън, искам и аз да взема участие.

— Добре, давай — насърчи я Уин.

— Когато Елизабет Брадфорд е паднала от терасата, майка ми може да е видяла нещо уличаващо, което отначало да й се е сторило без значение. Не знам какво би могло да е. Нещо странно, но не и прекалено вълнуващо. А после продължава да работи за онези хора. Да мие подовете и тоалетните им. И може би един ден отваря някое чекмедже. Или гардероб. И съзира нещо, което, съчетано с видяното в деня, когато умира Елизабет Брадфорд, я кара да стигне до извода, че това въобще не е било инцидент.

Уин погледна към Майрън, който повдигна вежди.

Бренда въздъхна.

— Преди вие двамата да продължите със снизходителните си погледи, от онези, които казват: „Леле, тая жена може и да мисли“, позволете ми да добавя, че самата аз не вярвам в тази хипотеза. Прекалено много неща остават необяснени.

— Какво например? — попита Майрън.

Бренда се обърна към него.

— Например защо майка ми е избягала по този начин. Защо оставя онази жестока бележка на баща ми, че го зарязва заради друг мъж. Защо ни остави без пукната стотинка. Защо захвърли малката си дъщеричка, която уж обичаше.

Гласът й не трепереше. Напротив, тонът бе прекалено твърд, сякаш Бренда упорито се мъчеше да не се разплаче.

— Вероятно е искала да предпази дъщеричката си от някаква опасност — предположи Майрън. — Или пък е искала да попречи на мъжа си да я търси.

Бренда се намръщи.

— И затова е взела всички пари и избягала с друг мъж? — попита тя учудено, поглеждайки към Уин. — Той дали наистина си вярва?

Уин вдигна ръце в безпомощен жест и кимна извинително.

Бренда отново се обърна към Майрън.

— Благодарна съм ти за това, което се опитваш да направиш, но така нещата остават необяснени. Майка ми избяга преди двайсет години. Двайсет години. И през цялото време не е могла да направи нещо повече от това да напише няколко писма и да звънне на леля ми? Не е открила начин да види собствената си дъщеря? Поне веднъж за двайсет години? През цялото това време не е успяла да се установи и да се върне за мен?

Бренда спря внезапно, сякаш бе останала без дъх. Притисна колене към гърдите си и се извърна настрани. Майрън погледна към Уин, който не проговори. Тишината ги притисна.

Най-после Уин рече:

— Достатъчно хипотези. Ще се обадя на Артър Брадфорд. Предполагам, че ще се види с нас още утре.

Уин излезе от стаята. Към някои хора човек можеше да се отнесе скептично или поне да се зачуди как може да са толкова сигурни, че един кандидат за губернатор ще се види с тях при подобно кратко предупреждение. Но това не се отнасяше за Уин.

Майрън погледна към Бренда, която не отвърна на погледа му. След няколко минути Уин се върна.

— Утре сутрин — съобщи той. — Десет часа.

— Къде?

— Имението „Брадфорд“. В Ливингстън.

Бренда се надигна.

— Ако сме приключили с тази тема, ще ви оставя сами — каза тя и погледна към Майрън. — За да обсъдите деловите си проблеми.

— Има още нещо — каза Уин.

— Какво?

— Въпросът за обезопасената къща.

Бренда спря и зачака.

Уин се облегна назад.

— Каня и теб и Майрън да останете тук, ако ви е удобно. Както виждате, има доста място. Може да използваш спалнята в края на коридора. Тя си има и собствена баня. Майрън ще бъде от другата страна на коридора. Ще получиш цялата охрана на „Дакота“, плюс нашата.

Уин хвърли поглед на Майрън, който се опита да прикрие изненадата си. Той често оставаше да преспи тук — дори държеше в апартамента на Уин малко дрехи и тоалетни принадлежности, но никога преди Уин не му беше отправял подобна покана. Обикновено Уин държеше много на личния си живот.

Бренда кимна и каза:

— Благодаря ти.

— Единственият потенциален проблем — каза Уин — е личният ми живот.

О-о!

— Може да водя тук смайващ брой дами по различни причини — продължи той. — Понякога повече от една. Понякога ги филмирам. Това притеснява ли те?

— Не — отговори Бренда. — Стига да мога и аз да правя същото с мъже.

Майрън се закашля.

Уин запази хладнокръвие.

— Разбира се. Държа камерата в онзи шкаф.

Бренда погледна към шкафа и кимна.

— Имаш ли триножник? — попита тя.

Уин отвори уста, затвори я и поклати глава.

— Прекалено е лесно — отговори той.

— Хитрец — усмихна се Бренда. — Лека нощ, момчета.

Когато Бренда ги остави, Уин погледна към Майрън.

— Вече можеш да си затвориш устата — съобщи му той.

 

 

Уин си сипа чаша коняк.

— Е, какъв делови проблем искаш да обсъдим? — попита той.

— Става дума за Есперанца — отговори Майрън. — Иска партньорство.

— Да, знам.

— Тя ли ти каза?

Уин залюля питието в чашата.

— Посъветва се с мен. Най-вече относно това как да го направи. За правните проблеми по подобна промяна.

— И въобще не си ми казал?

Уин не отговори, тъй като отговорът беше очевиден, а той мразеше да изказва очевидното.

— Искаш ли едно „Ю-Ху“? — попита той.

Майрън поклати глава.

— Истината е, че не знам какво да правя.

— Да, знам. Протакаш нещата.

— Тя ли ти каза?

Уин го погледна.

— Познаваш я по-добре.

Майрън кимна. Наистина я познаваше добре.

— Слушай, тя е моя приятелка…

— Поправка — прекъсна го Уин. — Тя е най-добрата ти приятелка. Може би дори по-добра от мен. Но засега трябва да го забравиш. Тя е просто служителка — може да е страхотна, но приятелството ви трябва да е без значение при взимането на това решение. Така ще е по-добре и за двама ви.

Майрън кимна.

— Да, прав си. Забрави, че го казах. А разбирам и самата нея. Есперанца е с мен от самото начало. Винаги е работила усърдно. А сега завърши и право.

— Но?

— Но партньорство? С удоволствие бих я повишил, сега й предоставям и неин собствен кабинет, възлагам й повече отговорности, дори съм разработил и план за поделяне на печалбата. Но тя не иска да приеме това. Иска да стане партньор.

— Каза ли ти защо?

— Да — отговори Майрън.

— И?

— Не иска да работи за никого. Съвсем просто. Дори не и за мен. Баща й работил скапана работа за какви ли не боклуци през целия си живот. Майка й чистила къщите на други хора. А Есперанца се заклела, че един ден ще работи за себе си.

— Разбирам — каза Уин.

— Аз също, а и й съчувствам. Кой не би го направил? Но родителите й са работили за разни кретени. Забрави приятелството ни. Забрави факта, че обичам Есперанца като сестра. Просто аз съм добър шеф. Справедлив. Дори тя трябва да го признае.

Уин отпи солидна глътка.

— Очевидно това не е достатъчно за нея — прецени той.

— И какво би следвало да направя аз? Да се предам? Бизнес партньорствата между приятели или членове на семейството никога не вършат работа. Никога. Съвсем просто е. Парите развалят всяко приятелство. Ние с теб се трудим усърдно да поддържаме бизнеса си свързан, но всеки си има отделен. Затова се справяме толкова добре. Преследваме сходни цели, но това е всичко. Няма парична връзка. Знам много добри приятелства, а и бизнеси, които бяха унищожени от подобни връзки. Баща ми и брат му още не си говорят заради бившето си бизнес партньорство. Не искам това да се случи и с нас.

— Сподели ли това с Есперанца? — попита Уин.

Майрън поклати глава.

— Не, но тя ми даде една седмица да взема решение. После щяла да напусне.

— Трудна работа — каза Уин.

— Някакви идеи? — попита Майрън.

— Нито една — отвърна Уин, като наклони глава и се усмихна.

— Какво?

— Спорът ви — каза Уин. — Намирам го за доста ироничен.

— Защо?

— Вярваш в брака, семейството, моногамията и всички онези глупости, нали?

— Е, и?

— Вярваш в отглеждането на деца, белите дървени огради, баскетболния кош на вратата на гаража, уроците по танци, въобще цялата сцена от предградията.

— И отново ще те попитам — какво от това?

Уин разпери ръце.

— Аз пък съм готов да споря, че бракът и другите подобни неща никога не се оказват такива, каквито трябва да са. Неизбежно водят до развод, разбити илюзии или поне мечтите умират и настъпва горчивина и разочарование. Мога също като теб да посоча собственото си семейство за пример.

— Не е същото, Уин.

— О, признавам. Но истината е, че всички ние взимаме фактите и ги разглеждаме в светлината на собствения си опит. Ти си водил чудесен семеен живот, следователно вярваш в него. Аз пък съм точно обратното. Само съдбата би могла да промени положението ни.

Майрън направи гримаса.

— Това трябва ли да помогне? — запита той.

— Не, по дяволите — отговори Уин. — Но обичам философските размисли.

Уин взе дистанционното и пусна телевизора. Вървеше сериалът на Мери Тайлър Мур. Двамата приятели взеха по един сандвич и се настаниха удобно пред телевизора.

Уин отпи нова глътка, която зачерви бузите му.

— Може би Лу Грант ще има подходящ отговор за теб — каза той.

Той обаче нямаше. Майрън си представи какво би могло да се случи, ако той се отнасяше с Есперанца по начина, по който Лу се отнасяше с Мери. Ако Есперанца беше в добро настроение, вероятно само щеше да го оскубе, но така, че да заприлича на кубе.

Настъпи време за лягане. На път към стаята си Майрън реши да провери как е Бренда. Тя седеше в поза „лотос“ на старинното легло в стил Кралица-не-знам-коя-си. Пред нея беше отворен огромен учебник. Беше абсолютно съсредоточена и за момент Майрън се загледа в нея с интерес. На лицето й бе изписано вдъхновението, което Майрън беше забелязал на игрището. Бренда носеше фланелена пижама, кожата й беше още влажна от душа, а около косата й бе увита кърпа.

Бренда го усети и погледна към него. Когато му се усмихна, той усети как стомахът му се преобръща.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Майрън.

— Не, благодаря — отговори тя. — Решихте ли деловия си проблем?

— Не.

— Не исках да подслушвам преди.

— Не се тревожи.

— Наистина мисля онова, което казах по-рано. Бих искала да си мой агент.

— Радвам се.

— Ще подготвиш ли документите?

Майрън кимна.

— Лека нощ, Майрън.

— Лека нощ, Бренда.

Тя сведе очи надолу и обърна страницата. Майрън я погледа още няколко секунди, после си легна.