Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава седемнадесета

Таксито спря пред къщата на семейство Болитар в Ливингстън.

— Можем да отидем някъде другаде — предложи той.

Бренда поклати глава.

— Само ми направи една услуга.

— Каква?

— Не им разказвай за баща ми. Не и тази вечер.

Майрън въздъхна.

— Добре.

Чичо Сидни и леля Селма бяха вече в къщата. Също и чичо Бърни и леля Софи и синовете им. Още няколко коли спряха, докато Майрън плащаше на шофьора на таксито. Майка му изтича на улицата и го прегърна, сякаш бе току-що освободен от терористи на „Хамаз“. После прегърна и Бренда. Останалите сториха същото. Баща му се намираше при барбекюто в задния двор. Скарата вече беше газова, слава богу, така че баща му най-после спря да зарежда горивото с маркуч. Старият Болитар носеше готварска шапка, не по-висока от контролна кула, и престилка, на която пишеше „Преобразен вегетарианец“. Бренда беше представена като една от клиентките на Майрън. Майка му бързо я отдръпна от Майрън и хващайки я под ръка я поведе на обиколка из къщата. Дойдоха още хора. Съседите. Всеки носеше плодова салата, спагети или нещо подобно. Семейства Демпси, Коен, Дейли и Уайнстайн. Семейство Браун най-после се бяха поддали на слънчевата привлекателност на Флорида и по-млада от Майрън двойка с две деца бе купила къщата им. Те също дойдоха на гости.

Веселбата започна. Извадиха бейзболна топка и бухалка. Избраха отборите. Когато Майрън замахна и пропусна удара, всички се разсмяха, сякаш не бяха виждали по-весело нещо в живота си. Всички говориха с Бренда. Искаха да научат нещо за новата женска лига, но бяха много по-впечатлени, когато чуха, че Бренда ще става лекарка. Баща му дори й отстъпи скарата за малко, което за него бе все едно да дари един от бъбреците си. Ароматът на печено месо изпълни въздуха. Пилета, хамбургери и наденици от деликатесния магазин на Дон (майка му купуваше месо само оттам), шишчета и дори няколко филета от сьомга за маниаците на тема здраве.

Майрън непрестанно срещаше погледа на Бренда, която не спираше да се усмихва.

Хлапета, всичките прилежно наложили каските си, паркираха колелата си в края на частния път. Хлапето на семейство Коен си беше закачило обица и всички го закачаха заради нея. То само наведе глава и се усмихна. Вик Ръскин даде на Майрън няколко съвета за стоковата борса. Майрън кимна, благодари и веднага ги забрави. Фред Демпси извади баскетболна топка от гаража. Дъщерята на Дейли подбра отборите. Майрън също трябваше да играе. Разбира се, и Бренда. Всички се разсмяха. Майрън изяде набързо един хамбургер и се включи. Беше невероятно вкусен. Тими Ръскин падна и си нарани коляното. Разплака се. Бренда клекна до него и огледа раната. Сложи му лепенка и му се усмихна. Тими засия.

Минаха часове. Здрачът се спусна бавно над предградието, както става в летните вечери. Хората започнаха да се разотиват. Коли и колела се отдалечаваха. Бащи прегръщаха синовете си или качваха на конче малките си дъщерички. Всички целунаха майка му и баща му на сбогуване. Майрън се вгледа в родителите си. Те бяха единственото от старите семейства, останало в квартала. Внезапно на Майрън му се стори, че са много остарели. Това го уплаши.

Бренда пристъпи зад него.

— Беше прекрасно — каза му тя.

Вярно беше. Уин можеше да се подиграва на тези неща, Джесика можеше да не се интересува от тях, защото нейното семейство беше създало идеалната фасада, за да прикрие разложението долу, затова тя тичаше обратно към града, сякаш бе противоотрова. Често Майрън и Джесика се връщаха от подобни събирания в пълно мълчание. Майрън се замисли над това.

— Баща ти ми липсва — каза Майрън. — Не съм говорил с него от десет години. Но въпреки това ми липсва.

Бренда кимна.

— Знам — каза тя.

Помогнаха на родителите му да почистят. Нямаше много работа. Бяха използвали само хартиени чинии и чаши и пластмасови вилици и ножове. Бренда и майка му се смяха през цялото време. Майка му непрестанно хвърляше скришни погледи към Майрън. Прекалено намекващи.

— Винаги съм искала Майрън да стане лекар — каза майка му. — Не е ли странно? Майка еврейка, която иска синът й да е лекар?

И двете жени се засмяха.

— Но той припада при вида на кръв — продължи майка му. — Не може да го понесе. Не ходеше на гангстерски филми даже когато беше в колежа. И спеше на светната лампа, докато…

— Мамо!

— О, притеснявам го. Аз съм ти майка, Майрън. От мен се очаква да те притеснявам. Не е ли така, Бренда?

— Определено е така, госпожо Болитар.

— За десети път ти казвам, наричай ме Елън. А бащата на Майрън е Ал. Всички ни наричат Ел Ал. Загря ли? Като израелските авиолинии.

— Мамо!

— Спокойно, изчезвам. Бренда, ще останеш тази вечер, нали? Стаята за гости е готова за теб.

— Благодаря ти, Елън. Много мило от твоя страна.

Майка му се обърна.

— Оставям ви на мира — каза тя с прекалено щастлива усмивка.

В двора настъпи тишина. Окръглената луна представляваше единственият източник на светлина. Пееха щурци. Някъде излая куче. Майрън и Бренда тръгнаха да се разхождат. Заговориха за Хорас. Но не за убийството. Не и за причината, поради която беше изчезнал; нито пък за Анита Слотър или ФМ, нито за семейство Брадфорд. Само за Хорас.

Стигнаха до „Бърнет Хил“ — началното училище на Майрън. Преди няколко години градската управа бе затворила половината от сградата поради близостта й до жици с високо напрежение. Майрън бе прекарал три години под тези жици. Това сигурно можеше да обясни някои от странностите му.

Бренда седна на една люлка. Кожата й блестеше на лунната светлина. Тя се залюля, ритайки високо с крака. Майрън седна на съседната люлка и се присъедини към нея във въздуха. Металната рамка изглеждаше здрава, но започна да се полюлява под тежестта им. Забавиха темпото.

— Не си ме питал за нападението — отбеляза Бренда.

— Има време.

— Съвсем проста история.

Майрън не отвърна. Чакаше търпеливо.

— Отидох в апартамента на татко. Беше пиян. Знаеш, че той не пиеше много. Затова когато го правеше, наистина му действаше лошо. Едва можеше да говори, когато отворих вратата. Започна да ме псува. Нарече ме „малка кучка“. После ме бутна.

Майрън поклати глава, без да знае какво да каже.

Бренда спря люлката.

— Освен това ме нарече Анита — добави тя.

Гърлото на Майрън пресъхна.

— Помислил те е за майка ти? — попита той.

Бренда кимна.

— В очите му имаше толкова омраза — каза тя. — Никога не го бях виждала такъв.

Майрън остана неподвижен. В мислите му бавно се оформяше нова теория. Кръвта в шкафа в „Сейнт Барнабас“. Обажданията до адвокатите и до Брадфорд. Бягството на Хорас. Убийството му. Всичко съвпадаше. Но в момента това представляваше само теория, основана на размисли. Трябваше да я претегли от всички страни, преди да посмее да я изрече на глас.

— Колко път има до имението на Брадфорд? — попита Бренда.

— Около километър.

Тя отмести поглед от него.

— Все още ли мислиш, че майка ми е избягала заради нещо, което се е случило в онази къща?

— Да.

Бренда се надигна.

— Хайде да се разходим дотам — предложи тя.

— Няма да видим нищо. Висока ограда и гъсти храсталаци.

— Майка ми е минавала през онази врата шест години. Това ще ми е достатъчно. Засега.

Поеха по пътеката между „Ридж Драйв“ и „Кодингтън Теръс“. Майрън не можеше да повярва, че пътеката си е на мястото след всичките тези години. Завиха надясно. Оттук се виждаха светлините на хълма. Но нищо друго. Бренда приближи към портата. Пазачът се извърна към нея. Тя спря пред железните решетки и се вторачи в тях.

Пазачът се наведе навън.

— Мога ли да ви помогна, мадам? — запита той.

Бренда поклати глава и се отдръпна.

Прибраха се късно. Баща му пак се правеше на заспал в креслото си. Някои навици изчезват трудно. Майрън го „събуди“. Баща му се престори на стреснат. Пачино никога не преиграваше по този начин. Майрън целуна баща си по бузата, която беше доста загрубяла и ухаеше слабо на „Олд Спайс“. Така и трябваше да бъде.

Леглото в стаята за гости на първия етаж беше оправено. Сигурно прислужницата беше идвала днес, защото майка му се пазеше от домакинските задължения като от радиоактивни отпадъци. Тя бе работеща жена, една от най-страшните адвокатки в щата още от дните преди Глория Стайнъм.

Родителите му пазеха тоалетните си чантички от първокласните полети. Майрън даде една на Бренда. После й намери и фланелка и долнище на пижама.

Когато Бренда го целуна силно по устата, Майрън усети как всичко в него се раздвижва. Вълнението от първата целувка, прекрасният аромат и вкус на устните й, стегнатото й младо тяло, притиснато до неговото. Майрън никога не се бе чувствал толкова замаян и лек. Когато езиците им се срещнаха, той потръпна като от електрически ток и изстена.

После Майрън се отдръпна назад.

— Не трябва да го правим — каза той. — Баща ти току-що умря. Ти…

Бренда го накара да замълчи с нова целувка. Майрън обгърна нежно главата й с ръка. Усети сълзи в очите си, докато я прегръщаше.

Когато целувката свърши, двамата продължаваха страстно да се притискат един в друг.

— Ако ми кажеш, че правя това, защото в момента съм уязвима, то ужасно грешиш — каза Бренда. — И знаеш, че грешиш.

Майрън преглътна тежко.

— Ние с Джесика преживяваме известни затруднения в момента — каза той.

— И за това не става дума — каза Бренда.

Майрън кимна. Знаеше го. Но след като десет години бе обичал една и съща жена, вероятно това го плашеше най-много от всичко. Майрън отстъпи назад.

— Лека нощ — едва успя да каже той.

После се затича надолу към мазето и старата си стая. Пъхна се под завивките и ги придърпа до брадичката си. Вторачи се в рамкираните плакати на Джон Хавличек и Лари Бърд. Хавличек, великият играч на „Селтикс“, стоеше на стената още откак Майрън бе на шест години. Бърд се беше присъединил към него през 1979 година. Майрън търсеше успокоение в старата си стая, където бе заобиколен от познати образи.

Но не намери такова.