Серия
Майрън Болитар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One False Move, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Глава тридесет и четвърта

Пазачът във фермата Брадфорд освети колата с фенерчето си.

— Сам ли сте, господин Болитар? — попита той.

— Да — отговори Майрън.

Вратата се отвори.

— Моля, продължете към къщата.

Майрън подкара бавно. Както беше планът им, намали на следващия завой. Тишина. После гласът на Уин каза по телефона:

— Навън съм.

Извън багажника. Толкова тихо, че Майрън не бе чул абсолютно нищо.

— Оставям телефона отворен — каза Уин. — Искам непрестанно да знам къде си.

Планът беше прост. Уин щеше да претърси имението, за да намери Бренда, докато Майрън се опитваше да не бъде убит.

Той продължи напред по пътя, стиснал волана с две ръце. Част от него искаше да протака нещата, но най-вече му се искаше незабавно да пипне Артър Брадфорд. Вече знаеше истината. Поне част от нея. Достатъчно, за да спаси Бренда.

Може би.

Околността беше абсолютно тъмна. Животните във фермата бяха притихнали. Огромната къща се издигаше над него и сякаш плуваше в тъмнината, едва свързана със света под нея. Майрън паркира и излезе от колата. Преди да стигне до вратата, икономът Матюс се появи. Беше десет часът вечерта, но Матюс все още беше безукорно облечен и стегнат. Той не проговори, а зачака с почти нечовешко търпение.

Когато Майрън стигна до него, Матюс каза:

— Господин Брадфорд ще ви посрещне в библиотеката.

Майрън кимна. И тогава някой го удари по главата. Стори му се, че чува удар, а после го обля тъмнина. Кожата му настръхна. Почувства замаяно как бейзболна бухалка го удря отзад по краката. Коленете му се подгънаха и той падна.

— Уин — едва прошепна той.

Тежка обувка го срита по гърба. Майрън се просна на земята по очи. Усети как въздухът излиза със свистене от дробовете му. После усети нечии ръце върху себе си. Претърсваха го. Взеха му оръжието.

— Уин — повтори той.

— Добър опит — каза Сам, който стоеше над него и държеше мобифона му. — Но аз вече затворих, шпионино.

Двама други мъже вдигнаха Майрън и бързо го завлякоха във фоайето и после надолу по коридора. Майрън примигна и се опита да разсее замайването си. Чувстваше се като пирон, ударен с чук. Сам вървеше пред него. Той отвори една врата и двамата мъже хвърлиха Майрън като чувал с тор. Той се затъркаля по някакви стъпала, но успя да спре, преди да се удари в пода.

Сам влезе в помещението. Вратата зад него се затвори.

— Хайде — каза Сам. — Да приключваме с това.

Майрън успя да седне. Мазе, осъзна той. Седеше на стълбите в мазето.

Сам тръгна към него. Протегна ръка. Майрън я пое и се изправи на крака. Двамата мъже заслизаха по стълбите.

— Тази част от мазето е без прозорци и е измазана с цимент — съобщи Сам, сякаш го развеждаше из къщата си. — Така че единственият изход е през вратата. Разбра ли?

Майрън кимна.

— Има двама пазачи на стълбите и те ще заемат позиции сега. При това са професионалисти, а не като онзи задник Марио. Така че никой не може да мине през тази врата. Разбра ли?

Още едно кимване.

Сам извади цигара и я лапна.

— За последен път видяхме приятеля ти, когато изскачаше от багажника. Навън са скрити двама снайперисти. Ветерани от войната в Персийския залив. Ако твоят приятел се доближи до къщата, мъртъв е. Всички прозорци са снабдени с аларми. Детекторите за движение са включени. Поддържам радиовръзка с четирима от моите хора, всеки от тях на различна честота.

Той показа на Майрън някаква радиостанция с цифров екран.

— Различни честоти — повтори Майрън. — Уха.

— Казвам ти всичко това не за да те впечатля, а да ти покажа колко глупави ще са всякакви опити. Разбираш ли?

Ново кимване.

Вече бяха във винарската изба. Миришеше приятно като идеално отлежало шардоне. И Артър беше там. Лицето му приличаше на череп. Кожата по скулите му беше силно опъната и пребледняла. Чанс също бе там. Пиеше червено вино и разглеждаше цвета му усилено, опитвайки се да изглежда спокоен.

Майрън се огледа наоколо. Безброй шишета, подредени по рафтовете, леко наклонени напред, за да се запази влагата по тапите. Гигантски термометър. Няколко дървени бурета най-вече за колорит. Нямаше прозорци. Нито врати. Нито други видими входове. В средата на стаята стоеше тежка махагонова маса.

Масата беше празна, с изключение на една лъскава градинарска ножица.

Майрън погледна към Сам, който му се усмихна.

— Брой ме за уплашен — каза Майрън.

Сам сви рамене.

— Къде е Бренда? — попита Артър.

— Не знам — отговори Майрън.

— А Анита? Къде е Анита?

— Защо не попиташ Чанс? — отвърна Майрън.

— Какво?

Чанс се скова.

— Той е луд — извика той.

Артър се надигна.

— Няма да си тръгнеш оттук, докато не се убедя, че не криеш нищо от мен — каза той.

— Чудесно — отвърна Майрън. — Тогава да се захващаме за работа, Артър. Нали разбираш, през цялото време се проявявах като страхотен тъпак. Имам предвид, че всички улики бяха налице. Старите подслушвателни устройства. Силният ти интерес към тази история. Първото нападение над Анита. Претърсването на апартамента на Хорас и кражбата на писмата на Анита. Тайнствените обаждания, които нареждаха на Бренда да се свърже с майка си. Сам, прерязващ ахилесовите сухожилия на онези хлапета. Парите за стипендиите. Но знаеш ли какво те издаде в крайна сметка?

Чанс се готвеше да каже нещо, но Артър му махна и го накара да замълчи. После разтърка брадичката си с показалец.

— Какво? — запита той.

— Времето на самоубийството на Елизабет — отговори Майрън.

— Не разбирам.

— Времето на самоубийството — повтори Майрън. — И най-вече опитите ви да го промените. Защо Елизабет се е самоубила в шест сутринта, точно в момента, когато Анита идвала на работа? Съвпадение? Възможно е. Но защо пък вие така усърдно сте се опитвали да промените времето? Елизабет можеше да падне случайно както в шест сутринта, така и в полунощ. Защо тогава тази промяна?

Артър остана с изправен гръб.

— Ти ми кажи — отвърна той.

— Защото моментът не е бил случаен — отговори Майрън. — Жена ти се е самоубила точно тогава по определена причина. Искала е Анита Слотър да стане свидетел на скока й.

Чанс изсумтя.

— Това е абсурдно — каза той.

— Елизабет е била депресирана — продължи Майрън, приковал поглед в Артър Брадфорд. — Не се съмнявам в това. Не се съмнявам също, че и някога си я обичал. Но това е било отдавна. Ти самият спомена, че тя не е била на себе си от години. В това също не се съмнявам. Но три седмици преди самоубийството Анита Слотър е била нападната. Мислех, че я е пребил някой от вас. После си помислих, че може и Хорас да го е направил. Но най-забележимите белези са били драскотини. Дълбоки драскотини. Като от котка, както каза Уикнър.

Майрън забеляза как Артър сякаш се свиваше пред очите му, съсипан от собствените си спомени.

— Жена ти е нападнала Анита — продължи Майрън. — Първо я нападнала, а три седмици по-късно се е самоубила пред нея, защото Анита е имала любовна връзка с мъжа й. Това е била последната сламка, нали, Артър? И как точно стана? Елизабет видя ли ви? Или изглеждаше толкова откачена, че ти стана невнимателен?

Артър се изкашля.

— Всъщност да — каза той. — Почти така стана. И какво? Какво общо има това с настоящето?

— Връзката ти с Анита. Колко време продължи?

— Не виждам какво общо има това.

Майрън се вгледа в него за момент.

— Ти си зъл човек — каза той. — Отгледан си от зъл човек и си наследил характера му. Накара много хора да страдат. Дори има и убити заради теб. Но това не е било само закачка, нали? Ти си я обичал, нали, Артър?

Брадфорд не отговори. Но нещо зад фасадата започна да поддава.

— Не знам как е станало — продължи Майрън. — Може би Анита е искала да напусне Хорас. Или пък ти си я окуражил. Няма значение. Анита е решила да избяга и да започне нов живот. Кажи ми какъв беше планът, Артър. Щеше да я уредиш с апартамент? Или къща извън града? Със сигурност човек от семейство Брадфорд няма да се ожени за чернокожа слугиня от Нюарк.

Артър издаде някакъв странен звук. Полустон. Полукашлица.

— Разбира се — каза той.

— И какво стана?

Сам направи няколко стъпки назад, местейки поглед от вратата на мазето към Майрън. От време на време прошепваше по нещо в радиостанцията. Чанс седеше като вкаменен, едновременно нервен и успокоен. Нервен заради разкритата истина, успокоен, защото вярваше, че тя никога няма да излезе оттук. И вероятно беше прав.

— Анита беше последната ми надежда — каза Артър, като докосна леко устата си с пръсти и се насили да се усмихне. — Смешно, нали? Ако произхождаш от скапано семейство, можеш да обвиниш средата за греховете си. Но ако си от прочуто семейство? Ако си от онези, които са възпитани да взимат онова, което поискат? От хората, възпитани да вярват, че са нещо специално, а останалите са само обслужващ персонал? Какво ще кажеш за тези деца?

Майрън кимна.

— Следващия път, когато остана сам — каза той, — ще поплача за тях.

Артър се засмя.

— Справедливо е — каза той. — Но грешиш. Аз бях човекът, който искаше да избяга. Не Анита. Да, обичах я. Когато бях с нея, всяка част от мен живееше. Не мога да го обясня по друг начин.

И не беше нужно. Майрън се сети за Бренда. Разбираше го.

— Щях да напусна фермата — продължи Брадфорд. — Двамата с Анита щяхме да заминем някъде. Да започнем нов живот. Да избягаме от този затвор — каза той и отново се усмихна. — Наивно, нали?

— И какво стана? — попита Майрън.

— Анита си промени решението.

— Защо?

— Имаше друг човек.

— Кой?

— Не знам. Трябваше да се срещнем сутринта, но тя не се появи. Зачудих се дали Хорас не й е сторил нещо. Затова го държах под око. После получих бележка от нея. Казваше, че искала да започне на чисто. Без мен. И ми изпрати пръстена.

— Какъв пръстен?

— Онзи, който й бях подарил. Неофициален годежен пръстен.

Майрън погледна към Чанс, който не проговори. Майрън го гледа няколко секунди, после се обърна отново към Артър.

— Но ти не се отказа, нали?

— Не.

— Търсил си я. Подслушването на телефоните. Ти си го уредил преди много години. Знаел си, че един ден Анита ще се обади на семейството си. Искал си да проследиш обаждането й.

— Да.

Майрън преглътна затруднено, като се надяваше, че ще успее да запази гласа си спокоен.

— После са се появили микрофоните в общежитието на Бренда — каза той. — Парите за стипендиите. И прерязаните ахилесови сухожилия.

Тишина.

Очите на Майрън се напълниха със сълзи. Също и тези на Артър. И двамата мъже знаеха какво предстоеше. Майрън продължи със спокоен глас.

— Микрофоните са били там, за да можеш да държиш Бренда под око. Стипендиите са били уредени от човек с много пари и финансови умения. Дори ако Анита беше получила някакви пари в брой, тя нямаше да знае как да ги препрати през Каймановите острови. Докато ти знаеш. И накрая ахилесовите сухожилия. Бренда мислеше, че баща й е виновен. Мислеше, че е прекалил в желанието си да я защити. И е била права.

Ново мълчание.

— Преди малко се обадих на Норм Зукерман и научих кръвната група на Бренда от медицинския й картон. Полицаите знаят кръвната група на Хорас от аутопсията. Те нямат нищо общо, Артър.

Майрън се замисли за светлата кожа на Бренда в сравнение с много по-тъмните тонове на родителите й.

— Затова толкова се интересуваш от Бренда. Затова ми помогна да я предпазим от влизане в затвора. Затова в момента толкова се тревожиш за нея. Бренда Слотър е твоя дъщеря.

По лицето на Артър Брадфорд закапаха едри сълзи. Той не направи нищо, за да ги спре.

Майрън продължи:

— Хорас не знаеше за това, нали?

Артър поклати глава.

— Анита забременя още в началото на връзката ни. Но Бренда се роди достатъчно тъмна, за да заблуди хората. Анита настоя да пазим тайна. Не искаше детето ни да бъде заклеймено. Също така не искаше то да порасне в тази къща. Разбирах я.

— И какво стана с Хорас? Защо ти се обади след двайсет години?

— Заради семейство Ейк, които се опитваха да помогнат на Дейвисън. Разбрали отнякъде за парите за стипендиите. Мисля, че от единия адвокат. Искаха да ме изложат по време на предизборната кампания. Затова разказали на Слотър за това. Мислели, че той ще прояви алчност и ще проследи парите.

— Но той не се интересувал от парите — каза Майрън. — А само искал да намери Анита.

— Да. Обади ми се няколко пъти. Дойде в щаба. Не искаше да се откаже. Затова помолих Сам да го обезкуражи.

Кръвта в шкафа.

— Пребит ли беше?

Артър кимна.

— Да, но не лошо. Исках само да го уплаша, а не да го нараня. Преди много години Анита ме накара да й обещая, че никога няма да го нараня. Направих всичко възможно да спазя обещанието си.

— Значи Сам трябваше да го държи под око?

— Да. И да се увери, че Хорас няма да ни създава неприятности. А и може да съм имал надежди, че той ще открие Анита.

— Но той избяга?

— Да.

Имаше логика, помисли си Майрън. Разбиват носа на Хорас. След побоя той отива в „Сейнт Барнабас“. Почиства се. Сам го е стреснал, но само колкото да го убеди, че трябва да се скрие. Така че Хорас опразва банковата си сметка и изчезва. Сам и Марио започват да го търсят. Следят Бренда. Посещават Мейбъл Едуардс и я заплашват. Проверяват подслушвателното устройство на телефона й, очаквайки, че Хорас ще й се обади.

А после?

— Ти си убил Хорас — каза Майрън.

— Не. Въобще не успяхме да го открием.

Неяснота, помисли си Майрън. Все още имаше някои празни места, които не успяваше да запълни.

— Но твоите хора са осъществили загадъчните обаждания до Бренда, нали?

— Само за да видим дали знае къде е Анита. Останалите обаждания — заплашителните — са били от семейство Ейк. Те искаха да намерят Хорас и да сключат сделката преди първия мач.

Майрън кимна. Отново имаше логика. Той се обърна и се вторачи в Чанс, който отвърна на погледа му. На лицето му се изписа лека усмивка.

— Ще му кажеш ли, Чанс?

Чанс се надигна и застана срещу Майрън.

— Мъртъв си — каза той заплашително. — Единственото, което направи тук, бе да си изкопаеш гроба.

— Ще му кажеш ли, Чанс?

— Не, Майрън — отговори той, като посочи към градинарската ножица. — Ще погледам как страдаш и умираш.

Майрън отстъпи назад и после фрасна с глава Чанс по носа. Удържа се леко в последния момент. Ако удариш някого с пълна сила с глава, можеш да го убиеш. Главата е едновременно тежка и твърда. Лицето, което удрят, не е нито едното, нито другото. Представете си желязна топка, политнала към гнездо.

Все пак ударът имаше ефект. Носът на Чанс изпука. Майрън усети нещо топло и лепкаво по косата си. Чанс залитна назад. От носа му бликна кръв. Очите му бяха широко отворени и гледаха шокирано. Никой не му се притече на помощ. Всъщност Сам дори се усмихна.

Майрън се обърна към Артър.

— Чанс знаеше за връзката ти, нали?

— Да, разбира се.

— И за плановете ти да напуснеш фермата?

Този път отговорът позакъсня.

— Да. Но какво от това?

— Чанс те лъже от двайсет години. Също и Сам.

— Какво?

— Току-що говорих с детектив Уикнър. В онази нощ и той е бил там. Не знам какво точно е станало. Нито пък той. Но е видял как Сам изнася Анита от „Холидей Ин“. После видял в колата и Чанс.

Артър се вторачи в брат си.

— Чанс? — каза той заплашително.

— Той лъже — бързо отговори брат му.

Артър извади пистолет и го насочи към брат си.

— Разкажи ми — нареди Артър с леден тон.

Чанс все още се опитваше да спре кръвта.

— На кого ще повярваш? На мен или…

Артър натисна спусъка. Куршумът раздроби коляното на Чанс. И оттам бликна кръв. Чанс изкрещя агонизиращо. Артър насочи пистолета към другото му коляно.

— Разказвай — повтори той.

— Ти беше откачил — изкрещя Чанс и стисна зъби.

Очите му се смалиха, но погледът му беше чист, сякаш прояснен от болката.

— Наистина ли вярваше, че татко ще те остави просто така да изчезнеш? Щеше да унищожиш всичко. Опитах се да ти обясня. Говорих с теб като брат. Но ти не ме послуша. Затова отидох да се видя с Анита. Просто да поговоря с нея. Исках да й покажа колко ужасна е идеята ви. Не исках да я нараня. Просто се опитвах да помогна.

Лицето на Чанс представляваше кървава пихтия, но това на Артър имаше много по-зловещ вид. Сълзите все още течаха свободно. Но той вече не плачеше. Кожата му беше посивяла, чертите му бяха изкривени в мъртвешка маска. Нещо в главата му беше дало на късо от ярост.

— Какво стана? — изръмжа той.

— Намерих стаята й. Когато отидох там, вратата беше леко открехната. Кълна се, Анита вече беше така, когато пристигнах. Кълна се, Артър. Не съм я докосвал. Отначало си помислих, че ти си го направил. Реших, че може да сте се скарали. Но знаех, че при всички положения, ако историята се разчуе, ще стане страхотен скандал. Щяха да се повдигнат прекалено много въпроси. Затова се обадих на татко. Той уреди останалото. Дойде Сам. Той почисти мястото. Взехме пръстена и фалшифицирахме бележката. За да спреш да я търсиш.

— Къде е Анита сега? — попита Майрън.

Чанс го погледна объркано.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Заведохте ли я на лекар? Дадохте ли й пари?

— Анита беше мъртва — отговори Чанс.

Тишина.

Артър зави пронизително и се отпусна на пода.

— Беше мъртва, когато отидох там, Артър. Кълна се.

Майрън усети как сърцето му се свива. Опита се да говори, но от устата му не излезе и дума. Погледна към Сам, който кимна.

— Трупът й? — успя да промълви Майрън.

— Когато се отървавам от нещо — отговори Сам, — правя го както трябва.

Мъртва. Анита Слотър беше мъртва. Майрън се опита да събере мислите си. През всички тези години Бренда се беше чувствала пренебрегната, без да има причина за това.

— Къде е Бренда? — попита Майрън.

Адреналинът вече спадаше, но Чанс успя да поклати глава.

— Не знам — отговори той.

Майрън погледна към Сам, който сви рамене.

Артър седна, обви коленете си с ръце и сведе глава. После заплака.

— Кракът ми — каза Чанс. — Имам нужда от лекар.

Артър не помръдна.

— Освен това трябва да го убием — добави Чанс през стиснатите си зъби. — Той знае прекалено много, Артър. Знам, че си завладян от мъката си, но не можем да го оставим да унищожи всичко.

Сам кимна.

— Чанс е прав, господин Брадфорд — каза той.

— Артър — обади се и Майрън.

Артър вдигна глава.

— Аз съм единствената надежда на дъщеря ти.

— Не мисля така — каза Сам и насочи оръжието си към Майрън. — Чанс е прав, господин Брадфорд — повтори той. — Прекалено рисковано е. Току-що си признахме, че сме прикрили убийство. Той трябва да умре.

Радиостанцията на Сам внезапно запращя. После през малкия микрофон се чу ясен глас.

— Не бих го направил на твое място.

Уин.

Сам се намръщи към радиостанцията. Завъртя някакво копче и промени честотата. Червените цифри на екрана се смениха. После Сам натисна копчето, за да го чуят неговите хора.

— Някой е пипнал Фостър — съобщи Сам. — Задвижете се и го очистете.

Отговорът беше най-успешната имитация на Скоти от „Стар Трек“.

— Не мога да се справя, капитане. Тя се разпада.

Сам запази спокойствие.

— Колко радиостанции събра, приятел? — запита той.

— Всичките четири. Сега са в специално маркирани пакети.

Сам подсвирна с възхищение.

— Чудесно — каза той. — Значи сме в задънена улица. Да обсъдим въпроса.

— Не.

Това не беше гласът на Уин. Беше на Артър Брадфорд.

— Не — повтори той и стреля два пъти.

И двата куршума улучиха Сам в гърдите. Той се просна на пода, потръпна и застина.

Артър погледна към Майрън.

— Намери дъщеря ми — каза той. — Моля те.