Джефри Арчър
Затворник по рождение (76)

75.

Арнолд Пиърсън бе потънал в задълбочен разговор със своя помощник, когато съдия Хакет попита с доста висок глас:

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън?

— Да, милорд — отговори адвокатът. — Призовавам сър Хюго Монкрийф.

Алекс не откъсваше очи от сър Хюго, докато той влизаше в залата. Никога не съди предварително за един свидетел, бе го учил баща му. Очевидно беше, че човекът е много притеснен. Още преди да е стигнал мястото за свидетели, бе извадил кърпичка от горния джоб на сакото си и попиваше потта по лицето си.

Приставът го заведе до мястото му и му подаде библията. Хюго Монкрийф старателно изчете клетвата и вдигна поглед към публиката, за да намери човека, който би предпочел да е на негово място. Господин Пиърсън му се усмихна сърдечно.

— Бихте ли съобщили за протокола името и адреса си?

— Сър Хюго Монкрийф, „Манър Хаус“, Дънброут, Шотландия.

— Сър Хюго, кога за последен път видяхте племенника си Никълъс Монкрийф?

— В деня, когато погребахме баща му.

— Имахте ли възможност да говорите с него по време на това тъжно събитие?

— За съжаление — не. Придружаваха го двама мъже, служители на затвора, които ни предупредиха, че не е разрешено да го доближаваме.

— Какви бяха отношенията ви с вашия племенник? — попита Пиърсън.

— Сърдечни. Обичахме много Ник. Беше чудесно момче и всички в семейството смятаме, че с него се отнесоха несправедливо.

— Значи вие и баща му не изпитахте неприязън към него, когато научихте, че той ще наследи сериозна част от състоянието на дядо си?

— Не, разбира се. Ник автоматично щеше да наследи титлата от баща си заедно със семейното имение.

— Трябва да е било силен удар за вас да научите, че е отнел живота си в затвора и някакъв самозванец се представя за него.

Хюго наведе глава за миг, преди да промълви:

— Тежък удар бе за жена ми Маргарет и за мен, но благодарение на професионализма на полицията и подкрепата на приятелите и семейството, полека-лека започнахме да се съвземаме.

— Научено наизуст — прошепна сър Матю.

— Можете ли да потвърдите, сър Хюго, че имате уверенията на Хералдическата палата, че можете да носите семейната титла? — попита Пиърсън.

— Да, господин Пиърсън. Получих писмото им преди няколко седмици.

— Можете ли също така да потвърдите, че имението в Шотландия заедно с къщата в Лондон и банковите сметки в Лондон и Швейцария са отново във владение на семейството?

— За съжаление, не мога, господин Пиърсън.

— Защо? — попита съдия Хакет.

Сър Хюго се обърна към съдията зачервен от вълнение.

— Заради политиката на двете банки, които отказват да потвърдят собствеността, докато трае делото, милорд. Увериха ме, че прехвърлянето ще стане веднага щом делото приключи и заседателите произнесат присъдата.

— Не се тревожете — усмихна му се съдията с разбиране. — Наближава краят на дългото ви изпитание.

Последните думи изстреляха сър Матю на крака.

— Моля за извинение, милорд, но означават ли думите ви, че вече сте стигнали до решение по това дело — попита той с мила усмивка.

Ред беше на съдията да се изчерви.

— Не, не! Разбира се, че не, сър Матю. Исках само да кажа, че все едно какъв ще е изходът на делото, мъчителното чакане на сър Хюго ще приключи.

— Много съм ви задължен, милорд. Голямо облекчение е да чуя, че не сте взели своето решение, преди защитата да е имала възможност да представи своята позиция. — Сър Матю седна на мястото си.

Пиърсън хвърли изпепеляващ поглед на своя колега, но старецът вече бе затворил очи.

— Много съжалявам, сър Хюго — обърна се прокурорът към свидетеля, — че се налага да изтърпите всичко това, без да имате каквато и да е вина. Но е важно съдебните заседатели да знаят какви страдания и неудобства са причинили на вашето семейство действията на подсъдимия Картрайт. Както посочи Негова Светлост, краят на всичко това е близък.

— Не бих бил толкова сигурен — подхвърли сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го чува.

— Нямам повече въпроси, милорд — рече той и си седна на мястото.

— Всяка дума от това, което чухме, е репетирана — прошепна сър Матю, без да отваря очи. — Поведи проклетника по дълъг и неясен път и когато най-малко очаква, му забий ножа. Уверявам те, никаква кръв няма да потече — нито синя, нито червена.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, господин Редмейн, но е ваш ред да зададете въпросите си на свидетеля. Имате ли желание да го разпитате?

— Да, милорд.

— Давай, момчето ми. Не забравяй, че той изгаря от желание да се махне оттук — тихо рече сър Матю и се отпусна на пейката със затворени очи.

— Сър Хюго — започна Алекс, — казахте на съда, че отношенията ви с племенника ви Никълъс Монкрийф са били близки… сърдечни, както се изразихте, и не сте имали възможност да разговаряте на погребението на баща му, защото полицаите са ви попречили.

— Точно така — отговори Хюго.

— Кажете ми, кога научихте, че племенникът ви е починал?

— Няколко дни преди ареста на Картрайт.

— Това прави около година и половина след погребението, на което заявихте, че не сте могли да говорите с него поради полицейската забрана, нали?

— Горе-долу толкова.

— Не мога да не ви попитам, сър Хюго, колко пъти през тези осемнайсет месеца се видяхте или се чухте по телефона с вашия племенник, с когото иначе сте били много близки?

— Там е работата, че това не беше Ник — самодоволно заяви Хюго.

— Така е — потвърди Алекс, — но току-що казахте на съда, че сте узнали този факт три дни преди да бъде задържан моя клиент.

Хюго вдигна очи към галерията с надежда да получи оттам вдъхновение. Маргарет не му беше казала, че ще му зададат такъв въпрос, нито какво да отговори.

— И двамата бяхме заети — опита да се измъкне Хюго. — Той живее в Лондон, а аз прекарвам повечето време в Шотландия.

— Доколкото знам, и в Шотландия има телефони — отбеляза Алекс.

Неколцина души в залата се засмяха.

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — отговори Алекс. — Но можете ли да отречете, че когато и двамата сте били на филателния търг в „Сотбис“ през септември 2002 година в Лондон, а после и в Женева — в един и същи хотел, не сте направили опит дори да заговорите човека, когото тогава сте смятали за свой племенник?

— Той също можеше да ме заговори — повиши Хюго глас. — Процесът е двустранен, нали?

— Възможно е клиентът ми да не е искал да се обърне към вас, защото е знаел какви са били отношенията ви преди това. Най-вероятно е знаел и че нито сте си писали, нито сте говорили с племенника си през последните десет години. Знаел е, че той ви е ненавиждал и че баща ви, неговият дядо, ви е изключил от завещанието си.

— Виждам, че сте по-склонни да повярвате на един престъпник, отколкото на човек от семейството.

— Няма такова нещо, сър Хюго. Научих всичко това от член на вашето семейство.

— От кого? — предизвикателно попита Хюго.

— От вашия племенник сър Никълъс Монкрийф.

— Но вие никога не сте се виждали с него.

— Така е — призна Алекс. — Но докато е бил в затвора, където вие нито веднъж за тези четири години не сте го посетили, е водил дневник, който разкрива много неща.

Пиърсън мигновено скочи.

— Длъжен съм да възразя, милорд — заяви той. — Тези дневници, на които се позовава моя уважаван колега, бяха предоставени преди седмица и моят помощник положи много усилия, за да ги изчете ред по ред, но те се състоят от повече от хиляда страници.

— Милорд — намеси се Алекс. — Моят помощник е изчел дневниците и за удобство на съда е подчертал всички пасажи, които биха могли да бъдат предоставени на вниманието на заседателите. Няма съмнение, че ще бъдат приети.

— Може и да бъдат приети — отговори съдия Хакет, — но не мисля, че се отнасят до делото. Не сър Хюго е на подсъдимата скамейка, нито отношенията с племенника му имат пряка връзка с делото, ето защо предлагам да продължите, господин Редмейн.

Сър Матю дръпна тогата на сина си.

— Може ли да разменя две думи с моя помощник? — попита Алекс.

— Да, разбира се — съгласи се съдията, репликата на сър Матю очевидно още му държеше влага. — Но побързайте.

Алекс седна до баща си.

— Постигна необходимото, момчето ми — прошепна сър Матю. — Най-важните редове от дневника запази за следващия свидетел. Освен това старецът Хакет вече се чуди дали пък не ни е отпуснал достатъчно амуниции за евентуално преразглеждане на делото. А той ще иска да го избегне на всяка цена. Това е неговото последно дело във Върховния съд, преди да се пенсионира, и не би искал да го запомнят с дело, върнато за преразглеждане. Приеми безусловно неговата преценка, но дай да се разбере, че ще се позовеш на някои пасажи от дневниците по-късно, за да може и уважаваният ти колега да проучи откъсите, които твоят помощник е подчертал за удобство.

Алекс се изправи.

— Приемам безусловно преценката ви, милорд, но тъй като може да се наложи да се позова отново на дневниците, надявам се уважаемият ми колега да намери време да прочете подчертаните пасажи.

Сър Матю се усмихна, съдия Саквил сбърчи чело, а сър Хюго бе направо объркан.

Алекс насочи отново вниманието си към свидетеля, който час по час посягаше да бърше челото си.

— Може ли да се каже със сигурност, сър Хюго, че баща ви е изразил недвусмисленото си желание имението в Дънброут да остане на грижите на Националния тръст на Шотландия, заедно със сума, достатъчна за неговата издръжка?

— Така го разбирам и аз — отговори Хюго.

— В такъв случай може ли да се каже, че Даниъл Картрайт е спазил това негово желание и сега имението е в ръцете на Националния тръст на Шотландия?

— Да, така е — с известна неохота отговори Хюго.

— Дали сте намерили време да посетите наскоро къщата на улица „Болтънс“ номер дванайсет, за да видите в какво състояние е имотът?

— Да, посещавал съм къщата. Не мога да кажа, че забелязах голяма разлика.

— Да призова ли икономката на Картрайт, за да опише на съда в подробности състоянието на къщата, когато е започнала работа там?

— Няма да е необходимо — отвърна Хюго. — Възможно е да е била позанемарена, но както вече отбелязах, прекарвам повече време в Шотландия и рядко идвам в Лондон.

— Щом е така, нека минем към банковата сметка на племенника ви в банка „Кътс“ на „Странд“. Можете ли да кажете каква сума е имало в нея по времето на трагичната му смърт?

— Откъде бих могъл да знам? — остро отвърна Хюго.

— В такъв случай нека ви осветля, сър Хюго. — Алекс извади банково извлечение от папката си. — Малко повече от седем хиляди паунда.

— Много по-важно е колко има сега в тази сметка — победоносно заяви Хюго.

— Напълно съм съгласен с вас. — Алекс извади друго извлечение. — До вчерашна дата банковата сметка възлиза на малко над четирийсет и две хиляди паунда.

Хюго час по час вдигаше поглед към галерията и кърпичката вече не слизаше от лицето му.

— Идва ред и на колекцията от ценни пощенски марки, оставена от баща ви на сър Никълъс.

— Картрайт я продаде зад гърба ми.

— По-скоро бих казал, че я е продал под носа ви.

— Никога не бих се съгласил да се разделя с нещо, на което в нашето семейство се е гледало като безценно наследство.

— Не бихте ли искали да си помислите малко, преди да правите подобно изявление — попита Алекс. — Разполагам с правен документ, изготвен от вашия адвокат, господин Дезмънд Галбрайт, според който е ясно, че давате съгласие колекцията от марки да бъде продадена за петдесет милиона долара на господин Джийн Хънсакър от Остин, Тексас.

— И така да е — рече Хюго, — не съм видял и пени от тях, защото Картрайт продаде колекцията на Хънсакър.

— Точно така — потвърди Алекс, — за сумата от петдесет и седем милиона и половина долара — със седем милиона повече от сумата, която вие сте поискали.

— Какво целите, господин Редмейн? — попита съдията. — Колкото и добре да се е грижил клиентът ви за наследството на Монкрийф, все пак тъкмо той го е откраднал. Да не би да се опитвате да ни внушите, че е имал намерение да върне всичко?

— Не, милорд. Искам само да покажа, че може би Дани Картрайт не е онзи злодей, който обвинението се опита да ни представи. Истината е, че сър Хюго ще се окаже в много по-добро финансово състояние, отколкото е предполагал.

Сър Матю отправи мислено гореща молитва.

— Напротив, ще бъда в по-лошо! — изтърси Хюго.

Сър Матю изправи гръб и ококори очи.

— Има Господ — прошепна той. — Добре се справи, момчето ми.

— Сега вече се обърках — възкликна съдия Хакет. — Ако в банковата сметка, която ще получите, има със седем милиона и половина повече, отколкото сте очаквали, как е възможно да е по-лошо?

— Защото съвсем наскоро подписах правен документ с трета страна, която бе готова да разкрие подробности около съдбата на племенника ми, но при условие, че се съглася да отстъпя двайсет и пет процента от моето наследство.

— Сядай и не говори повече — изсъска сър Матю на сина си.

Съдията удари няколко пъти с чукчето, за да въдвори ред в разшумялата се зала, и настана пълна тишина.

— Кога подписахте този документ, сър Хюго?

Човекът на свидетелското място съвестно извади тефтерче от вътрешния джоб на сакото си, прелисти страниците, докато намери това, което търсеше, и най-сетне отговори:

— На двайсет и втори октомври миналата година.

Алекс погледна в бележките си.

— В деня преди един господин професионалист да се свърже с главен инспектор Фулър и да си определи среща на едно неизвестно място.

— Не разбирам за какво говорите — рече Хюго.

— Естествено, няма как да знаете какво се разиграва зад гърба ви. Длъжен съм обаче да попитам, сър Хюго, след като сте дали съгласие да се разделите с милиони, за да ви бъде върнато семейното състояние, какво ви предложи в замяна този господин професионалист?

— Информира ме, че племенникът ми е мъртъв от повече от година и човекът, който сега седи на подсъдимата скамейка, се представя за него.

— Каква беше реакцията ви на тази невероятна новина?

— В началото не можех да повярвам, но после той ми показа няколко снимки на Картрайт и Ник и трябваше да призная, че наистина много си приличат.

— Не мога да повярвам, сър Хюго, че за умен човек като вас това е било достатъчно доказателство, за да се съгласите да се разделите с двайсет и пет процента от семейното имущество.

— Разбира се, че не беше. Той ми показа и други снимки, за да подкрепи твърденията си.

— Други снимки, така ли? — подтикна го към още откровения Алекс.

— Да. На едната от тях се виждаше левият крак на подсъдимия, а на него имаше белег. Това доказваше, че става дума за Картрайт.

— Промени посоката — прошепна сър Матю.

— Казахте на съда, че човекът, който е поискал двайсет и пет процента от полагащото ви се семейно състояние, е професионалист.

— Да, със сигурност.

— Може би вече е време да ни кажете неговото име, сър Хюго.

— Не мога.

За пореден път се наложи Алекс да почака, докато съдията усмири залата.

— Защо да не можете? — попита съдията.

— Остави Хакет да си свърши работата — процеди сър Матю на Алекс. — Само се моли да не се досети сам кой може да е този професионалист.

— Защото това е една от клаузите в договора — отвърна Хюго и избърса лицето си. — При никакви обстоятелства не бива да разкривам неговото име.

— Чуйте ме добре, сър Хюго — рече съдия Хакет и остави решително писалката си до бележника. — Ако не искате да ви наложа наказание за обида на съда и да прекарате една нощ в килия, за да опресните паметта си, най-добре отговорете на въпроса на господин Редмейн как се казва човекът, който иска двайсет и пет процента от вашето имущество, за да предаде подсъдимия на правосъдието. Ясен ли съм?

Хюго започна да трепери неконтролируемо. Беше впил очи в галерията в очакване Маргарет да му кимне. Накрая се обърна към съдията и каза:

— Господин Спенсър Крейг, кралски адвокат.

— Мисля, че можеш да седнеш вече, момчето ми — рече сър Матю на сина си. — Според мен разкарахме главата на Дани от дръвника. Сега вече съдията няма друг избор, освен да призове Спенсър Крейг, освен ако, разбира се, не е готов за повторно гледане на делото.

Сър Матю обърна глава към Арнолд Пиърсън. Той вдигна ръка към челото си и прошепна:

— Chapeau, Алекс.