Джефри Арчър
Затворник по рождение (37)

36.

Дани прекарваше всяка свободна минута в четене на дневниците на Ник, докато се убеди, че вече знае всичко за своя приятел.

Големия Ал, който бе служил с Ник близо пет години, преди да ги изправят пред военен съд и да ги хвърлят в „Белмарш“, попълни някои празноти, включително и такива как трябва да се реагира при среща с хора от „Камерън Хайлендърс“ или как да разпознае вратовръзка на взвода от трийсет крачки. Обсъждаха до безкрай първото, което Ник би направил след освобождаването си.

— Ще отиде направо в Шотландия — категоричен бе Големия Ал.

— Имам само четирийсет и пет паунда и еднопосочен ваучер за пътуване с влак.

— Господин Мънро ще се погрижи. Нали си спомняш какво каза Ник, когато се върна. Че ти би се справил много по-добре от него.

— Ако бях на негово място.

— Ти си на негово място — напомни Големия Ал. — Ник е свършил по-голямата част от работата, така че Мънро не би трябвало да е проблем. Просто трябва да помниш, че когато те види за първи път…

— За втори.

— … видял е Ник само за около час и ще очаква да види сър Никълъс Монкрийф, а не някой непознат. Големият проблем ще настане, когато трябва да решиш какво ще правиш след това.

— Ще се върна в Лондон — отговори Дани.

— Само стои далеч от Ийст Енд.

— Милиони лондончани не са стъпвали в Ийст Енд. Може и да нямам представа къде е „Болтънс“, но съм убеден, че е на запад от Боу.

— И какво ще правиш, когато се върнеш в Лондон?

— След като видях собственото си погребение и колко страда Бет, със сигурност ще се погрижа тя да не е единственият човек, който мисли, че не аз съм убил брат й.

— Също като онзи французин, за който ми разказа… как му беше името?

— Едмонд Дантес — отговори Дани. — И аз като него няма да се успокоя, докато не отмъстя на хората, чието коварство съсипа живота ми.

— Ще ги очистиш ли?

— Не. Би било прекалено лесно. Трябва да страдат. И ще се постарая да ги сполети, както казва Дюма: съдба, по-страшна от смъртта. Ще имам предостатъчно време да измисля как ще стане.

— Няма да е зле да включиш и Лийч в списъка.

— Защо? Какво ме засяга той?

— Според мен той уби Ник. Не мога да се сетя за причина, поради която Ник да си сложи въжето шест седмици преди да го пуснат.

— Защо му е на Лийч да убива Ник? Ако се е карал с някого, това бях аз.

— Целта му не е била Ник — обясни Ал. — Забрави ли, че тогава ти носеше и пръстена, и часовника, и верижката на Ник, защото той отиде да вземе душ?

— Искаш да кажеш, че…

— Лийч уби не онзи, когото искаше.

— Само защото настоявах да върне книга от библиотеката?

— За това стоя в карцера.

— Значи това е достатъчна причина да убие някого, така ли?

— Най-вероятно не. Можеш да си сигурен обаче, че Крейг не е платил за касетата, която получи. Обзалагам се, че не си в списъка на господин Хаген за коледни поздравления.

На Дани никак не му се искаше да мисли, че, макар и неволно, е станал причина за смъртта на Ник.

— Не се тормози, Ник. Само да излезеш и Лийч ще го сполети съдба, по-лоша от смъртта.

 

 

Спенсър Крейг нямаше нужда да чете менюто, защото това бе любимият му ресторант. Шефът на салона бе свикнал да го вижда с различни жени — случваше се по няколко пъти в седмицата.

— Извини ме за закъснението — рече Сара, докато се настаняваше срещу него. — Един клиент ме задържа.

— Много работиш — отбеляза Крейг. — Както обикновено.

— Този специално винаги определя среща за час, но очаква да съм свободна за целия следобед. Не успях дори да отскоча до нас, за да се преоблека.

— По нищо не личи — отговори Крейг. — За мен бялата шемизета, черната пола и черните чорапи винаги са били неустоими.

— Виждам, че не си загубил нищо от предишния си чар — отбеляза Сара и отвори менюто.

— Тук храната е превъзходна и мога да ти препоръчам…

— Вечер си поръчвам само едно блюдо — сподели Сара. — Едно от златните ми правила.

— Помня твоите правила още от Кеймбридж — въздъхна Крейг. — Те са причина и ти да бъдеш винаги първа, а аз — втори.

— Но пък ти беше страхотен спортист. Доколкото си спомням, нямаше отличие в бокса, което да не си получил.

— Чудесна памет.

— Каза Червената шапчица. Между другото как е Лари? Не съм го виждала от вечерта на премиерата.

— Аз също — призна Крейг. — Изглежда няма време да излиза вечер и да участва в представления.

— Дано не се е разстроил много от коментарите на критиката.

— Не виждам защо ще им обръща толкова внимание. Актьорите са като адвокатите — има значение само мнението на журито, респективно на заседателите. Никога не ме интересува мнението на съдията.

Келнерът се появи до масата им.

— Ще взема „Джон Дори“ — съобщи Сара, — но, моля ви, без сос, дори отстрани.

— За мен стек — съвсем леко изпечен — поръча Крейг и върна менюто на келнера. Обърна се към Сара и каза: — Прекрасно е да те видя след толкова време. — Особено като имам предвид не твърде приятните обстоятелства, при които се разделихме. Вината беше моя.

— Сега и двамата сме малко по-възрастни — напомни му тя. — Не си ли един от най-младите кандидати за титлата „кралски адвокат“?

 

 

Вратата на килията се отвори за изненада на Дани и Големия Ал, защото затворниците бяха по килиите си вече от час и се знаеше, че няма да има какво повече да правят до края на деня.

— Подал си писмена молба за среща с директора, Монкрийф.

— Така е, господин Паско — отвърна Дани, — стига да е възможно.

— Утре в осем сутринта ще те приеме за пет минути.

Вратата се затръшна без повече обяснения.

— С всеки изминат ден все повече заприличваш на Ник — промърмори Големия Ал. — Ако продължава така, скоро ще започна да ти отдавам чест и да ти викам „сър“.

— Давай, сержант — окуражи го Дани.

Гигантът се засмя, но не пропусна да попита:

— Защо си искал да се видиш с директора? Да не си променил решението си?

— Не, има две момчета в образователната програма, за които ще бъде добре да са в една килия. Основният им предмет е един и същ.

— Разпределението по килиите е работа на господин Дженкинс, защо ще отиваш направо при директора?

— Защото има още нещо.

— Какво?

— И двамата са подали молба да бъдат библиотекари и смятам да предложа в бъдеще да бъдат двама, иначе едното от момчетата ще трябва да хване парцала.

— Умно си го измислил, но нали не очакваш да се хвана на тази глупава лъжа?

— Не, не очаквам.

— Ако се опитваш да преметнеш стар войник като мен, поне го прави от засада или подготви по-добра история.

— Попитат ли те защо искаш да се срещнеш с директора, ти какво би казал?

— Да си гледаш работата.

 

 

— Имаш ли нещо против да те закарам у вас? — попита Крейг, когато келнерът се появи, за да му върне кредитната карта.

— Стига да ти е на път — каза Сара.

— Надявам се да е — отвърна Крейг с добре тренираната интонация на професионален сваляч.

Тръгнаха и на вратата Крейг й държа палтото. След това я улови под ръка, за да прекосят улицата, където бе оставил поршето си. Отвори вратата пред нея и се възхити на елегантните й крака, докато тя сядаше.

— „Чейен Уолк“, нали? — попита той.

— Откъде знаеш? — зачуди се тя, докато закопчаваше колана.

— Лари ми каза.

— Но нали преди малко спомена, че…

Крейг запали мотора, остави го да загрее няколко секунди и даде рязко газ. На първия ъгъл зави така, че Сара политна към него. Лявата му ръка се озова на бедрото й, но тя леко я отстрани.

— Извинявай — промърмори Крейг.

— Няма проблем.

Все пак той повтори номера на следващия завой и този път тя беше по-категорична. Спенсър не си позволи да го направи трети път до края на пътуването, докато най-сетне не спря пред жилището й на „Чейен Уолк“.

Сара разкопча колана и зачака Крейг да излезе и да й отвори вратата, но той се наведе към нея и се опита да я целуне. Тя извърна глава и устните му докоснаха едва-едва бузата й. Той бързо провря ръка зад гърба й и я притисна към себе си, а с другата погали бедрото й. Сара се опита да го отблъсне, но бе забравила колко е силен. Той се усмихна на неуспешния й опит да се измъкне и отново понечи да я целуне. Тя се престори, че се поддава, наклони се напред и здравата захапа езика му.

— Кучка! — отдръпна се той вбесен.

Сара бързо отвори вратата и с мъка излезе от ниското порше. После се обърна и каза ядно:

— А аз живеех с илюзията, че може би си се променил. — Затръшна вратата, без да чуе думите му:

— Не знам защо изобщо се занимавам с теб. Не те биваше и първия път.

 

 

Още щом Паско пусна Дани в директорския кабинет, Бартън попита:

— Защо си искал да се срещнеш с мен?

— Въпросът е деликатен — отговори Дани.

— Слушам те.

— Става въпрос за Големия Ал.

— Кой? Сержантът от твоя взвод?

— Точно така, сър, за чиято съдба се чувствам отговорен до известна степен.

— Естествено — отвърна Паско. — След четири години тук, всички разбрахме, че не само не си доносник, но и те е грижа за Кран. Та какво за него?

— Чух, че е имало кавга между него и Лийч. Естествено може и да преувеличавам, но докато съм тук, някак си укротявам нещата, а ще се чувствам отговорен, ако с Големия Ал се случи нещо, когато изляза.

— Благодаря за предупреждението — рече директорът. — Ние с господин Паско вече говорихме по този въпрос. Така и така си тук, Монкрийф — продължи Бартън, — имаш ли някаква идея кого да сложа в библиотеката?

— Има две момчета: Седжуик и Потър. И двамата са много способни. На ваше място бих разделил работата между двамата.

— От теб би излязъл добър директор, Монкрийф.

— Скоро щяхте да се уверите, че ми липсва необходимата квалификация.

За първи път Дани чу директора да се смее. Бартън кимна и Паско отвори вратата, за да заведе Дани до работното му място.

— Паско, остани за малко. Сигурен съм, че Монкрийф ще намери пътя до библиотеката и без твоя помощ.

— Слушам, сър.

— Колко време му остава още на Монкрийф? — попита Бартън, след като Дани затвори врата след себе си.

— Десет дни, сър.

— В такъв случай ще трябва да побързаме с прехвърлянето на Лийч.

— Има и друга възможност, сър.

 

 

Хюго Монкрийф почука замислено с опакото на лъжичката по черупката на яйцето. Седнала срещу него, жена му Маргарет четеше сутрешния брой на „Скотсман“. Рядко разговаряха по време на закуска — навик, установен между двамата от много години.

Хюго вече беше прегледал пощата. Писмо от местния голф клуб и друго от „Каледониън Съсайъти“, заедно с няколко циркулярни писма, които остави настрани, докато най-сетне стигна до онова, което го интересуваше. Разряза плика с ножа за масло, извади писмото и първо, както винаги, погледна подписа на последната страница — Дезмънд Галбрайт. Отмести яйцето и се зачете в препоръките на своя адвокат.

В началото се усмихваше, но към края на писмото вече бърчеше вежди. Дезмънд Галбрайт го уверяваше, че племенникът му сър Никълъс Монкрийф е провел среща след погребението на баща си със своя адвокат Фрейзър Мънро, а и Мънро поискал среща с Галбрайт на следващия ден, без обаче да повдигне въпроса за двете ипотеки. Това навеждало Галбрайт на мисълта, че сър Никълъс няма да оспори правото на Хюго върху двата милиона паунда, получени срещу ипотека на двата имота, завещани му от неговия дядо. Хюго се усмихна и отдели връхчето на яйцето с лъжичката. Доста време му беше отнело да убеди брат си Ангъс да ипотекира имението и апартамента в Лондон, без да уведоми Ник, особено след като Фрейзър Мънро така категорично бе настоял да се говори с Ник. Хюго се бе задействал бързо, когато научи от лекаря на брат си, че му остават само няколко седмици живот.

След като Ангъс напусна армията, единственият му приятел беше бутилката. Хюго редовно ходеше в „Дънброути Хол“, за да изпият по едно малко, но рядко си тръгваше, преди да са видели дъното на бутилката. Към края Ангъс беше готов да подпише всеки документ, който сложат пред него: първо ипотеката на апартамента в Лондон, където почти не стъпваше, а след това и на имението, за което Хюго го беше убедил, че отчаяно се нуждае от ремонт. Най-накрая го накара и да прекрати връзките си с Фрейзър Мънро, който, по мнението на Хюго, имал прекалено голямо влияние върху него.

Грижата за семейните дела Хюго възложи на Дезмънд Галбрайт, юрист, който се придържаше към буквата на закона, но обръщаше твърде малко внимание на духа му.

Последната победа на Хюго бе завещанието на Ангъс, което той бе подписал няколко нощи преди да издъхне. За свидетели Хюго бе повикал магистрат, по една случайност секретар на местния голф клуб, и енорийския свещеник.

Когато откри предишното завещание на Ангъс, според което той оставяше всичко на единствения си наследник, сина си Никълъс, Хюго го накъса на ситни парченца. Беше му изключително трудно да скрие задоволството си, че брат му бе напуснал този свят няколко седмици преди синът му да излезе от затвора. Срещата и сдобряването между баща и син никак не влизаха в сметките и плановете му за бъдещето. Само че Галбрайт не бе успял да измъкне от господин Мънро оригинала на предишното завещание на сър Алегзандър, тъй като старият юрист бе посочил, и с пълно право, че сега представлява основния му бенефициент, сър Никълъс Монкрийф.

Като приключи с първото си яйце, Хюго взе писмото и препрочете параграфа, станал причина да сбърчи чело. Изруга на глас и жена му, несвикнала да се нарушава установеният ред, вдигна очи от вестника.

— Ник твърдял, че не знае нищо за ключа, който дядо му му е предал. Как е възможно, след като всички сме го виждали да го носи на врата си.

— Но не беше с него на погребението — обади се Маргарет. — Много внимателно го огледах, когато коленичи за молитва.

— Дали знае какво се отключва с него? — попита Хюго.

— Най-вероятно — отвърна Маргарет. — Което не означава, че знае къде да го търси.

— Татко трябваше да ни каже къде е прибрал колекцията си.

— Вие почти не си говорехте през последните години — напомни му Маргарет. — Той смяташе, че Ангъс е слаб и твърде силно привързан към чашката.

— Така е, но това не решава проблема с ключа.

— Дали не е време да пристъпим към по-драстична тактика?

— Какво имаш предвид, момиче?

— Просташкият израз е „да му поръчаме опашка“. Човек, който ще го следи от момента, в който напусне затвора. Ако Ник знае къде е колекцията, ще ни отведе при нея.

— Не знам как точно се прави… — замънка Хюго.

— Не се коси. Остави на мен.

— Както кажеш, момиче — съгласи се Хюго и пристъпи към второто яйце.