Джефри Арчър
Затворник по рождение (13)

12.

Алекс пристигна на „Олд Бейли“ минути след като нощният пазач отключи централния вход. След дългия разговор с Дани в килията на приземния етаж той отиде да облече адвокатската си тога и се запъти към съдебна зала номер четири. Зае мястото си в единия край на адвокатската скамейка и постави на масата пред себе си три папки с надпис „Картрайт“. Отвори първата и отново прегледа седемте въпроса, които четливо бе написал през изминалата нощ. Вдигна поглед към часовника на стената. Часът бе 9:35.

В десет без десет в залата влезе Арнолд Пиърсън, следван от помощника си. Двамата заеха местата на другия край на скамейката, без да поздравят Алекс, защото той изглеждаше напълно погълнат от четивото си.

Скоро след това се появи Дани Картрайт, придружен от двама полицаи. Седна на мястото на обвиняемия и зачака пристигането на съдия Саквил. Когато часовникът удари 10 часа, вратата в дъното на залата се отвори и съдията влезе в залата. Всички станаха на крака и се поклониха. Съдията отвърна на жеста и се настани в широкото кресло.

— Поканете заседателите — нареди той след малко, сложи си очилата за четене, отвори новия бележник пред себе си и свали капачката на писалката си. Написа думите: Разпит на Даниел Картрайт от Редмейн.

Щом заседателите се настаниха по местата си, съдията се обърна към защитата на обвиняемия.

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Редмейн?

Алекс се изправи, наля вода в чашата си и отпи. Обърна се към Дани и се усмихна. После прочете отново въпросите, изписани в папката пред него, след което прелисти на нов, празен лист. Усмихна се и на съдията и заяви:

— Защитата няма повече свидетели, Ваша Светлост.

На лицето на Пиърсън се изписа тревога. Той се извърна рязко към помощника си, за да се консултира с него, но той изглеждаше не по-малко слисан. Алекс се отдаде на насладата от мига, докато изчакваше шепота в залата да утихне. Съдията му се усмихна в отговор и за секунда му се стори, че дори ще му намигне.

Алекс изчака до последно думите му да постигнат желания ефект, след което продължи:

— Ваша Светлост, защитата смята случая за приключен.

Съдия Саквил се обърна към Пиърсън, който приличаше на заек, парализиран от светлините на приближаващ камион.

— Господин, Пиърсън — започна съдията, сякаш нищо необичайно не се беше случило. — Може да започнете заключителната си реч от името на Короната.

Пиърсън бавно се изправи.

— Ваша Светлост — заекна той, — при тези неочаквани обстоятелства, дали няма да разрешите заседанието да продължи днес следобед, за да имам малко време да подготвя речта си, така че…

— Не, господин Пиърсън — прекъсна го съдията. — Няма да отложа заседанието. Едва ли някой знае по-добре от вас, че обвиняемият има право да не даде показания. Заседателите и съдебният състав са налице, а и не мисля, че има нужда да ви напомням колко натоварен е графикът на съда. Моля, продължете със заключителната си реч.

Помощникът на Пиърсън измъкна една папка изпод цяла купчина документи и я подаде на колегата си. Пиърсън я отвори с ясното съзнание, че само бегло я е прегледал преди няколко дни.

Той се вторачи в думите на първата страница.

— Дами и господа съдебни заседатели — бавно започна да чете. Скоро стана ясно, че е адвокат, който разчита изключително на добрата подготовка и импровизацията не е неговата стихия. Правеше дълги паузи, когато прескачаше от абзац на абзац, докато дори помощникът му придоби изтощен вид.

Алекс мълчаливо седеше в другия край на скамейката и внимателно наблюдаваше съдебните заседатели. Дори и тези от тях, които обичайно бяха нащрек, сега изглеждаха отегчени; един-двама трудно сдържаха прозевките си и мигаха сънливо. Когато Пиърсън стигна до последната страница, два часа по-късно, дори Алекс вече клюмаше.

Най-сетне Пиърсън седна на мястото си, а съдия Саквил заяви, че е време съдът да се оттегли за обедна почивка. След като съдията напусна залата, Алекс се обърна към Пиърсън, който трудно прикриваше гнева си. Прекрасно съзнаваше, че току-що е показал посредствено представление на премиера пред първокласна публика.

Алекс грабна една дебела папка от струпаните на катедрата и забързано напусна залата. Изтича по коридора, после изкачи каменните стъпала към малка зала на втория етаж, която същата сутрин бе запазил. Вътре имаше само една маса и стол, без дори една картина на стената. Алекс отвори папката и започна да преговаря заключителната си реч. Репетира ключовите изречения в словото си, докато не бе напълно уверен, че най-важните думи ще се запечатат трайно в съзнанието на съдебните заседатели.

Бе прекарал почти цялата нощ и ранните часове на утрото в доизглаждане на всяка фраза от речта си и сега, когато час и половина по-късно се върна в заседателна зала номер четири, се чувстваше добре подготвен. Зае мястото си секунда преди съдията да се появи. Съдебните заседатели се настаниха и съдия Саквил попита Алекс дали е готов да изнесе своята заключителна реч.

— Да, Ваша Светлост — отвърна той и отново си наля чаша вода. Отвори папката пред себе си, вдигна поглед и бавно отпи. — Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — преди малко изслушахте…

Речта на Алекс не отне толкова време, колкото тази на Пиърсън, но пък за него това не беше генерална репетиция. Нямаше как да прецени какъв е ефектът от думите му върху заседателите, но поне никой от тях не дремеше, а някои дори си водеха записки. Час и половина по-късно Алекс седна на мястото си с мисълта, че ако сега баща му го попита дали е дал най-доброто от себе си в защита на клиента си, би отговорил утвърдително.

— Благодаря, господин Редмейн — каза съдията, обърна се към заседателите и заяви: — Мисля, че приключихме за днес.

Пиърсън си погледна часовника. Беше едва три и половина. Очакваше съдията да произнесе поне едночасова реч на заседателите, преди да приключи заседанието, но явно хитрият ход на Алекс Редмейн бе изненадал и него.

Съдията се изправи, поклони се и напусна залата, без да изрече и дума. Алекс се обърна към противника си, но точно в този момент разсилният се приближи и подаде на Пиърсън лист хартия. След като прочете съобщението, Пиърсън скочи и забързано напусна залата, следван от помощника си. Алекс се обърна усмихнат към клиента си, но Дани Картрайт вече бе отведен към килията на долния етаж. Не можеше да не се замисли от коя ли врата обвиняемият ще излезе от съдебната зала на следващия ден. Но в същото време се зачуди защо Пиърсън бе напуснал съда така припряно.