Джефри Арчър
Затворник по рождение (14)

13.

Помощникът на господин Пиърсън телефонира на помощника на съдия Саквил в девет часа и една минута на следващата сутрин. Помощникът на съдията увери асистента на господин Пиърсън, че веднага ще предаде съобщението и ще му телефонира обратно. След няколко минути помощникът на съдията наистина се обади на помощника на господин Пиърсън с молба да му предаде, че съдия Саквил с удоволствие ще го приеме в кабинета си в 9:30, като смята, че при тези обстоятелства господин Редмейн също трябва да присъства.

— Той е следващият, на когото ще се обадя, Бил — обясни помощникът на господин Пиърсън, преди да прекъсне връзката.

След това помощникът на господин Пиърсън се обади на помощника на господин Редмейн с въпрос дали господин Редмейн би могъл да се яви в 9:30 в кабинета на съдия Саквил, за да обсъдят въпрос от изключителна спешност.

— За какво става въпрос, Джим? — попита помощникът на господин Редмейн.

— Нямам представа, Тед. Пиърсън не споделя нищо с мен.

Помощникът на Редмейн успя да се свърже с него минути преди той да потъне в метростанция „Пимлико“.

— Пиърсън спомена ли каква е причината да иска среща със съдията? — попита Алекс.

— Не, той никога не дава обяснения, господин Редмейн — отговори Тед.

Алекс почука тихо на вратата, преди да влезе в кабинета на съдия Саквил. Завари Пиърсън удобно разположен в голямо кресло да коментира розите на съдията. Съдия Саквил никога не би започнал да обсъжда повода за срещата в отсъствието на един от адвокатите.

— Добро утро, Алекс — поздрави го съдията и му посочи овехтял кожен фотьойл до Пиърсън.

— Добро утро, Ваша Светлост — отвърна Алекс.

— Тъй като заседанието трябва да започне след трийсет минути, Арнолд — подхвана съдията, — предлагам набързо да ни осведомиш за какво поиска тази среща?

— Разбира се, Ваша Светлост — отговори Пиърсън. — По настояване на прокуратурата вчера вечерта проведохме среща в офиса. — Алекс затаи дъх. — След продължителна дискусия с колегите мога да докладвам, че те биха искали да променим обвинението.

Алекс се сдържа да не покаже никаква емоция, макар да му се искаше да скочи от стола и да замахне с юмрук във въздуха, но си даваше сметка, че се намира в кабинета на съдия, а не на някоя алея в Ъптън Парк.

— Каква промяна имат предвид? — попита съдията.

— Предлагат Картрайт да се признае виновен за убийство…

— Дали клиентът ти би приел подобно предложение, Алекс? — обърна се съдията към Редмейн.

— Нямам представа — призна Алекс. — Той е интелигентен мъж, но е инатлив като магаре. През изминалите шест месеца повтаря една и съща история и нито за миг не е престанал да твърди, че е невинен.

— И въпреки това ти би ли го посъветвал да приеме предложението на прокуратурата? — попита Пиърсън.

За минута Алекс не каза нищо.

— Вероятно, но те как предлагат да го украся пред клиента си?

Пиърсън се намръщи на начина, по който Редмейн формулира въпроса си.

— Ако клиентът ти признае, че двамата с Уилсън са напуснали бара, за да се разберат насаме отвън…

— И в крайна сметка Уилсън се оказва с нож, забит в гърдите? — продължи съдията, като се постара въпросът му да не прозвучи прекалено цинично.

— Самозащита, смекчаващи вината обстоятелства — ще оставя Редмейн да запълни подробностите. Това не е моя работа.

— Ще наредя на помощника си да предаде на съдебния състав и заседателите, че заседанието ще започне… — съдията си погледна часовника — в единайсет часа. Алекс, мислиш ли, че преди това ще имаш достатъчно време да разговаряш с клиента си и да се върнеш в кабинета ми да ми съобщиш неговото решение?

— Да, смятам, че ще успея — отвърна Алекс.

— Ако момчето е виновно — обади се Пиърсън, — ще си тук след две минути.