Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

Книга четвърта
Отмъщението

51.

Отмъщението е ястие, което се сервира студено.

Дани прибра „Опасни връзки“ в пътната си чанта, когато самолетът започна да се снижава през купестите облаци над Лондон. Планираше хладнокръвно да си отмъсти на тримата мъже, виновни за смъртта на най-добрия му приятел, заради които не успя да се ожени за Бет, не можа да се наслади на отглеждането на дъщеря си Кристи и прекара години в затвора за престъпление, което не беше извършил.

Сега разполагаше с финансовата възможност да се разправи с тях един по един. Планираше, когато приключи, и тримата да са убедени, че смъртта е далеч по-приятен изход.

— Бихте ли си закопчали колана, господине? След минути кацаме на „Хийтроу“.

Дани се усмихна на стюардесата, която прекъсна мислите му. Съдия Сандърсън не успя да произнесе присъда по делото „Монкрийф срещу Монкрийф“, тъй като една от страните оттегли иска си, малко след като господин Хънсакър напусна стаята.

По време на вечерята в „Ню Клъб“ в Единбург господин Мънро обясни на Дани, че ако има данни за извършено престъпление, съдията няма да има друг избор, освен да предаде случая на прокуратурата. По същото време в друга част на града господин Дезмънд Галбрайт обясняваше на клиента си, че ако това се случи, племенникът на Хюго няма да е единственият член на фамилия Монкрийф, чул затръшването на металната врата в затвора.

Господин Мънро посъветва сър Никълъс да не повдига обвинения, макар Дани да нямаше никакви съмнения кой е изпратил тримата полицаи на летище „Хийтроу“. Мънро обаче добави:

— Но ако в бъдеще чичо ви Хюго ви създава неприятности, няма да се поколебаем.

Дани се опита, не много успешно, да благодари на господин Мънро за подкрепата му през годините — мисли като Ник — и за негова изненада, адвокатът отвърна:

— Не знам кого ми беше по-приятно да победя — чичо ви Хюго или онзи позьор Галбрайт.

Дани през цялото време си даваше сметка какъв късмет е, че Мънро е в неговия ъгъл, но едва наскоро бе придобил представа какво би било, ако му беше противник.

Щом им сервираха кафето, Дани помоли господин Мънро да стане попечител на имуществото му, както и да продължи да бъде семейният адвокат.

— Както желаете, сър Никълъс — съгласи се адвокатът и се поклони.

Дани сподели и че би искал да отдаде „Дънброути“ и прилежащата към него земя на Националния тръст на Шотландия и възнамерява да отдели достатъчно средства за поддръжката му.

— Точно както искаше дядо ви — отговори Мънро. — Макар да съм убеден, че чичо ви Хюго, с помощта на Галбрайт, щяха да измислят някоя хитрост и да се отметнат от този ангажимент.

Дани се почуди дали Мънро не е пийнал малко повечко тази вечер. Замисли се и как ли би реагирал старият адвокат, ако знаеше какво е замислил Дани за друг представител на професията му. Самолетът се приземи на пистата малко след единайсет часа сутринта. Дани планираше да хване по-ранния полет, този в 8:40, но за първи път от седмици насам се успа.

Когато самолетът спря пред ръкава на летището, Дани прогони Спенсър Крейг от мислите си. Откопча колана си и се присъедини към останалите пътници, застанали на пътеката между седалките в очакване да отворят вратата. Този път нямаше да го посрещнат полицаи. След като делото приключи преждевременно, Хънсакър потупа съдията по гърба и му предложи пура. Съдия Сандърсън за секунда онемя, но бързо се съвзе и любезно отказа.

Дани обясни на Хънсакър, че ако беше останал в Женева, пак щеше да получи колекцията на сър Алегзандър, понеже Хюго щеше да му я продаде с удоволствие и вероятно на по-ниска цена.

— Само че нямаше да спазя уговорката си с дядо ти — отговори му Хънсакър. — Сега поне направих нещо да му се отплатя за любезността и мъдрите съвети през годините.

Час по-късно Джийн отлетя към Тексас в частния си самолет, придружен от сто седемдесет и три подвързани в кожа класьори с марки, които сигурно щяха да погълнат цялото му внимание по време на полета, ако не и до края на живота му.

Когато се качи в „Хийтроу Експрес“, мислите на Дани се върнаха към Бет. Отчаяно желаеше да я види отново. Мопасан бе описал брилянтно чувствата му: „Какъв е смисълът от победата, ако няма с кого да я споделиш?“. Но в същото време чуваше Бет да го пита: „Какъв е смисълът от отмъщението, когато имаш толкова причини да живееш?“. Той обаче би й напомнил за Бърни, както и за Ник, които също имаха много причини да живеят. Тя веднага щеше да разбере, че парите нямат значение за него. Мигом би разменил всяко пени за…

Само ако можеше да върне времето назад…

Само ако бяха отишли в Уест Енд на следващата вечер…

Само ако не бяха избрали точно тази кръчма…

Само ако си бяха тръгнали през предния изход…

Само ако…

Седемнадесет минути по-късно „Хийтроу Експрес“ спря на гара Падингтън. Дани погледна часовника си — оставаха му още два часа до срещата с госпожица Бенет. Този път щеше да отиде с такси и да чака в приемната много преди часа на уговорката им. Думите на съдия Калахан кънтяха в главата му: „Възнамерявам още днес да подпиша заповед, съгласно която ще прекарате още четири години в затвора, ако отново нарушите условията на предсрочното освобождаване“.

Макар най-важната му задача бе да отмъсти на тримата мускетари, той все пак трябваше да отдели достатъчно време за образованието си, за да изпълни и обещанието си пред Ник. Дори започваше да се чуди дали Спенсър Крейг има нещо общо и с неговото убийство. Дали, както бе допуснал Големия Ал, Лийч беше убил погрешния човек?

Таксито спря пред къщата на „Болтънс“. За първи път Дани се почувства, сякаш се прибира у дома. Плати на шофьора, отвори портата и завари някакъв бездомник, клекнал на стълбите.

— Днес си късметлия — каза той и извади портфейла си.

Полузаспалият мъж беше облечен в риза на бели и сини райета, с доста износени джинси и черни обувки, които изглежда бяха лъснати същата сутрин. Той се изправи и обърна глава.

— Здрасти, Ник.

Дани го прегърна точно когато Моли отвори вратата. Тя опря ръце на хълбоците си и рече:

— Каза, че ви бил приятел. Но все пак го оставих да ви изчака отвън.

— Наистина ми е приятел — потвърди Ник. — Моли, запознай се с Големия Ал.

Моли беше направила задушено за Ник, но тъй като винаги готвеше огромни количества, имаше повече от достатъчно и за двамата.

— Хайде, разказвай — подкани го Дани, щом се настаниха на масата.

— Няма мно’о за разказване — започна Ал, докато преглъщаше. — И мен ме пуснаха на половината от присъдата ми. И слава богу, щото щях да остана там до края на живота си. — Той с неохота остави лъжицата и добави с усмивка: — И двамата знаем кой е виновен за т’ва.

— И какво смяташ да правиш? — попита Дани.

— Засега нищо, ама ти нали каза да дойда, кат’ ме пуснат, и ето ме. — Замълча за момент. — Надявам се, че мога да остана тая вечер?

— Можеш да останеш колкото пожелаеш — отговори Дани. — Икономката ми ще оправи една от спалните за гости — добави той и се усмихна.

— Аз не съм ви икономка — рязко се обади Моли, — а само чистачка, която от време на време готви.

— Не, Моли, от днес си моя икономка и готвачка срещу десет паунда на час. — Моли онемя, а Дани се възползва от това необичайно положение и продължи: — Освен това ще ти трябва и чистачка, докато Големия Ал е при нас.

— Не, не — възпротиви се Големия Ал. — Ще ви се махна от главата, кат’ си намеря работа.

— Ти си бил шофьор в армията, нали? — попита го Дани.

— Пет години бях твоят шофьор — прошепна Големия Ал и кимна към Моли.

— Значи ще се върнеш на старата работа — обяви Дани.

— Но вие нямате кола — напомни му Моли.

— Тогава е време да си купя — отвърна Дани. — И кой би могъл да ми даде по-добър съвет? — добави той и намигна на Големия Ал. — Винаги съм искал да имам беемве — продължи Дани. — И понеже съм работил в сервиз, знам точно кой модел да…

Големия Ал долепи пръст до устните си.

Дани знаеше, че приятелят му има право. Успехът явно му беше размътил главата и той отново беше започнал да се държи като Дани — грешка, която не можеше да си позволи. Мисли като Дани, дръж се като Ник. Бързо трябваше да се върне в старата роля.

— Но първо трябва да идеш да си купиш дрехи — продължи Дани, — преди изобщо да си помислим за кола.

— И сапун — додаде Моли и напълни чинията на Ал трети път.

— За да може Моли да ти изтърка гърба.

— Нямам намерение да правя подобно нещо — заяви Моли. — И по-добре да отида да оправя една от спалните, след като господин Големия Ал ще отседне при нас… за известно време.

Дани и Големия Ал се засмяха, когато Моли свали престилката си и напусна кухнята.

Щом тя затвори вратата, Големия Ал се наведе над масата и попита:

— Все още ли смяташ да си върнеш на копелетата, дето…

— О, да — тихо отговори Дани. — И ти се появяваш в най-подходящия момент.

— Кога започваме?

— Ще започнем, след като си вземеш душ и отидеш да си купиш дрехи — отвърна Дани и за втори път извади портфейла си. — А междувременно аз трябва да се срещна с пробационния инспектор.

 

 

— Как прекарахте изминалия месец? — беше първият въпрос на госпожица Бенет.

Дани с усилие запази сериозно изражение.

— Занимавах се със семейните проблеми, за които ви споменах при последната ни среща — обясни той.

— И всичко наред ли е?

— Да, благодаря ви, госпожо Бенет.

— Успяхте ли да си намерите работа?

— Не още. Засега смятам да отделя повече време на образованието си в „Лъндън Юнивърсити“.

— А, да, спомням си. И все пак стипендията едва ли ще ви е достатъчна.

— Справям се — отговори Дани.

Госпожица Бенет прочете следващия въпрос от списъка.

— Още ли живеете на същия адрес?

— Да.

— Може би е добре да намина някой ден, само да проверя дали жилището ви отговаря на минималните изисквания.

— Разбира се, заповядайте, когато пожелаете — покани я Дани.

Тя прочете следващия въпрос:

— Срещате ли се с бивши затворници?

— Да — призна Дани. Бе наясно, че ако се опита да скрие истината, това ще се счита за нарушение на условията за предсрочното му освобождаване. — Бившият ми шофьор е излязъл от затвора и ще отседне при мен.

— Има ли достатъчно място в жилището и за двама ви?

— Повече от достатъчно, госпожице Бенет.

— А той работи ли нещо?

— Да, ще продължи да бъде мой шофьор.

— Мисля, че имате достатъчно проблеми, за да остроумничите, Никълъс.

— Но това е самата истина, госпожице Бенет. Дядо ми е оставил достатъчно средства, за да мога да си позволя шофьор.

Госпожица Бенет отново прочете въпросите, които всеки месец трябваше да му задава. Никъде не пишеше нищо за наемане на личен шофьор. Тя опита отново.

— Изкушавахте ли се да извършите престъпление през последния месец?

— Не, госпожице Бенет.

— Взимате ли наркотици?

— Не, госпожице Бенет — повтори Дани.

— В момента получавате ли помощи от бюрото по труда?

— Не, госпожице Бенет.

— Имате ли нужда от моето съдействие?

— Не, благодаря.

Госпожица Бенет вече му беше задала всички задължителни въпроси, но бе изминало едва половината време, отделено за всеки бивш затворник.

— Защо не ми обясните подробно с какво се занимавахте през миналия месец? — отчаяно попита тя.

 

 

— Ще се наложи да ти дам възможност да си потърсиш друга работа. — Бет използва евфемизма, който господин Томас винаги употребяваше, щом се наложеше да уволни някого.

— Но защо? — попита Тревър Сътън. — Ако и аз си тръгна, сервизът ще остане без управител. Освен ако вече не си ми намерила заместник…

— Не ти и търся заместник — обясни Бет. — Откакто татко почина, сервизът е постоянно на загуба. Не мога да си позволя това да продължава — добави тя, пак по сценария, подготвен за случая от господин Томас.

— Но ти не ми даваш достатъчно време, за да се докажа — възпротиви се Сътън.

На Бет й се прииска Дани да беше на нейно място, но пък, ако той беше жив, изобщо нямаше да се стигне до сегашното положение.

— Ако следващите няколко месеца са като последните три, ще сме вън от бизнеса — обясни Бет.

— И какво се очаква от мен? — настоя Сътън, като се наведе напред и се облегна на масата. — Защото едно нещо знам със сигурност, шефът никога не би се отнесъл към мен по този начин.

Бет се ядоса, но си спомни, че господин Томас я бе посъветвал да се постави на мястото на Тревър и да помисли как би се чувствала, особено след като той не беше работил никъде другаде, откакто завърши училище.

— Разговарях с Монти Хю — обясни тя, като полагаше усилия да запази спокойствие. — Той ме увери, че ще ти намери работа при него. — Това, което не му призна, бе, че работата в сервиза на Монти Хю беше за „младши монтьор“, което означаваше сериозен спад в доходите на Тревър.

— Това е добре — ядосано отвърна той. — Само че ми се полага и компенсация. Знам си правата.

— Готова съм да ти платя заплатата за три месеца — отговори Бет. — И ще ти дам препоръки, че си бил един от най-трудолюбивите служители при нас.

И един от най-глупавите, беше добавил Монти Хю, когато Бет разговаря с него. Докато чакаше отговора на Тревър, тя си спомни думите на Дани, „но това е само защото не може да събира“. Бет отвори чекмеджето на бюрото и извади пълен плик и лист хартия. Отвори плика и изсипа съдържанието му на масата. Сътън впери поглед в купчината петдесетпаундови банкноти и облиза устни, докато се опитваше да преброи парите. Бет плъзна към него договора, също изготвен от господин Томас.

— Ако подпишеш тук — продължи тя и посочи празното място под текста на листа, — тези седем хиляди паунда ще са твои.

Тревър се поколеба, а Бет се стараеше да не показва колко отчаяно иска той да подпише документа. Изчака Тревър да огледа парите, докато най-накрая взе предложената му химикалка и надраска единствените две думи, които можеше да изпише с увереност. След това рязко грабна парите и без да каже и дума, напусна стаята.

Веднага след като Сътън тресна вратата след себе си, Бет въздъхна с облекчение. Ако той можеше да я чуе, веднага щеше да разбере, че тя би се съгласила и на доста по-голямо обезщетение, макар че след като изтегли тези седем хиляди паунда, сметката на сервиза остана почти на нула. Единственото, което й оставаше сега, бе да продаде бизнеса колкото се може по-скоро.

Младият брокер на недвижими имоти, който оцени сервиза, я увери, че би могла да получи поне двеста хиляди паунда за него. В крайна сметка тя притежаваше пълно право върху собствеността, разположена на идеално място с лесен достъп от Сити. Двеста хиляди паунда щяха да решат всички финансови проблеми на Бет и да обезпечат образованието на Кристи. Както мечтаеха с Дани.