Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

53.

— Прощавай, шефе, но ти каза, че няма да тръгнем преди полунощ — рече Ал и забързано довърши хамбургера си.

— Промених решението си.

— Смятах, че това е право на дамите.

— И тя така мислеше.

Докато стигнат път М 11, Дани вече беше заспал. Събуди се, когато колата спря на един светофар по Майл Енд Роуд. Ако се бе събудил няколко минути по-рано, щеше да помоли Ал да избере друг маршрут.

Светлините се смениха и когато колата потегли, светофарите по пътя им сякаш се бяха наговорили — зелена светлина следваше зелена, все едно искаха да покажат, че Дани трябва час по-скоро да се изнесе от този район. Той се облегна назад и затвори очи, но знаеше, че няма начин да мине покрай познатите места, без да спре поглед върху тях: училището „Клемент Атлий“, черквата „Сейнт Мери“ и, разбира се, автосервиза на Уилсън.

Отвори очи и веднага съжали горчиво.

— Не е възможно — възкликна той. — Спри, Ал.

Големия Ал натисна спирачките и обърна глава да види дали шефът му е добре. Дани се взираше през прозореца. Ал проследи погледа му, но не можа да разбере какво толкова го е развълнувало.

— Почакай ме тук — поръча Дани и отвори вратата. — Ще се върна след малко.

Прекоси пътя и се загледа в табелата, закачена на стената на ниска сграда. Извади лист и писалка от сакото си и записа телефонния номер под думите „ПРОДАВА СЕ“. В този момент група мъже излязоха от близката кръчма и той побърза да се върне в колата. Седна и каза тихо:

— Да се махаме оттук.

 

 

Много му се искаше да помоли Големия Ал да го закара отново до Ийст Енд в събота сутринта, за да огледа още веднъж, но знаеше, че не може да поеме риска да бъде разпознат.

Планът бе започнал да се оформя в главата му и в неделя вечер бе почти готов. Всеки детайл трябваше да бъде обмислен внимателно. Една погрешна стъпка, и онези тримата щяха да се усетят. Но второстепенните герои и статистите трябваше да са по местата си, преди главните герои да излязат на сцената.

Когато в понеделник сутрин слезе да закуси, Дани остави „Таймс“ недокоснат на кухненската маса. Беше зает да преговаря стъпките, които трябваше да предприеме, и не искаше нищо да го отвлича. Ако Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, му бе задал любимия си въпрос — какво му е приготвила за закуска Моли тази сутрин — нямаше да знае какво да отговори. Отиде в кабинета си, заключи вратата и седна зад бюрото. Вдигна телефона и набра номера от картичката, която бе получил предишния ден.

— Днес по някое време ще се наложи да прехвърля малка сума, но трябва да стане бързо.

— Разбрано.

— Освен това имам нужда от консултация със специалист по сделки с недвижими имоти.

— Ще се свържат с вас по-късно днес.

Дани затвори и си погледна часовника. Още нямаше девет. Стана, закрачи из стаята и започна да преговаря наум въпросите, които трябваше да прозвучат естествено, все едно са възникнали в хода на разговора. В девет и една набра номера, който бе записал предната вечер.

— „Дъглас Алън Спиро“ — обади се сънлив глас.

— Ваша табела за продажба е закачена на един имот на Майл Енд Роуд — започна Дани.

— Ще ви свържа с господин Паркър, той отговаря за продажбите в този район.

— Роджър Паркър — чу Дани след кратко изпукване по линията.

— Предлагате имот на Майл Енд Роуд — повтори Дани.

— Имаме няколко обекта в този район, господине. Бихте ли ми казали кой точно ви интересува?

— Сервизът на Уилсън.

— Да, първокласен имот. Без ограничения на собствеността. В семейството е повече от сто години.

— От колко време е на пазара?

— Отскоро, но интересът към него е значителен.

— От колко време? — настоя Дани.

— Пет или шест месеца — призна Паркър.

Дани мислено изруга наум, като си представи какво преживява семейството на Бет, а той не бе могъл да им помогне. Изгаряше от желание да зададе множество въпроси, чиито отговори господин Паркър нямаше как да знае.

— Каква е исканата цена?

— Двеста хиляди — отговори Паркър. — Включително и прилежащото движимо и недвижимо имущество. Може ли да попитам за името ви, господине?

Дани затвори. Изправи се и отиде до шкафа за книги, в който имаше три папки с надписи: „Крейг“, „Девънпорт“ и „Пейн“. Взе тази на Джералд Пейн и провери телефонния номер на най-младия съдружник в историята на „Бейкър, Тремлет и Смайт“, факт, който Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, бе сметнал за уместно да съобщи на съдебните заседатели. Дани нямаше намерение да говори с Пейн днес. Пейн сам щеше да го търси, за да участва в сделката. Днес щеше да разговаря с посредника.

Набра номера.

— „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— Имам желание да купя имот на Майл Енд Роуд — съобщи той на човека отсреща.

— Свързвам ви с нашия колега, който отговаря за Източен Лондон.

Прещракване по линията. Дали човекът, който вдигнеше, щеше някога да разбере, че е бил използван само като преносител на информация. И дали той щеше да отнесе вината, след като вулканът изригнеше?

— Гари Хол. С какво мога да съм полезен?

— Казвам се сър Никълъс Монкрийф, господин Хол, и се питам… — бавно, карай по-бавно — … дали съм попаднал на правилния човек.

— Кажете от какво имате нужда, сър, и ще преценя дали мога да ви помогна.

— На Майл Енд Роуд има имот, който бих искал да купя, но не бих желал това да стане директно с фирмата, която го предлага.

— Разбирам ви, сър, можете да разчитате на дискретността ми. — Точно на обратното разчитам, помисли си Дани. — За кой номер на Майл Енд Роуд става дума?

— Сто четирийсет и три — отговори Дани. — Автосервиз „Уилсън“.

— Коя е фирмата посредник?

— „Дъглас Алън Спиро“.

— Ще проверя подробностите — обеща Хол — и ще ви позвъня по-късно.

— Ще бъда днес във вашия район, имате ли нещо против да изпиете едно кафе с мен?

— Разбира се, сър Никълъс. Къде искате да се срещнем?

Дани се сещаше само за едно място близо до офиса на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— В „Дорчестър“ — рече той. — Да речем в дванайсет.

— Ще се видим там в дванайсет.

Дани остана на стола зад бюрото си. Направи три отметки на дългия списък пред себе си. Трябваха му още няколко участници, които да се включат преди дванайсет, за да е напълно готов за срещата с господин Хол. Телефонът иззвъня.

— Добро утро, сър Никълъс — обади се непознат глас. — Управител съм на отдела за недвижима собственост на банка „Дьо Кубертен“.

 

 

Големия Ал откара Дани до Парк Лейн и спря пред входа на хотел „Дорчестър“ точно в единайсет и половина. Портиерът дотича и отвори вратата пред Дани.

Докато вървяха по стълбите, Дани му каза:

— Аз съм Никълъс Монкрийф. Очаквам гост около дванайсет — господин Хол. Бихте ли му предали, че съм в салона? — Отвори портфейла си и подаде на портиера банкнота от десет паунда.

— Разбира се, сър — отвърна портиерът и вдигна леко шапката си.

— Вашето име? — попита Дани.

— Джордж.

— Благодаря ти, Джордж — рече Дани и мина през въртящата се врата.

Спря във фоайето и се представи на служителя на рецепцията. След кратък разговор с него Дани се раздели с още десет паунда.

По съвета на Уолтър, рецепционистът, Дани влезе в салона на хотела и изчака управителя на залата да се върне на поста си. Този път извади банкнотата още преди да представи молбата си.

— Защо не ви настаним в едно от нашите сепарета, сър Никълъс? — каза управителят. — Ще имам грижата господин Хол да бъде поканен на масата ви веднага щом пристигне. Ще поръчате ли нещо, докато чакате?

— „Таймс“ и чаша горещ шоколад.

— Разбира се, сър Никълъс.

— А вашето име е?

— Марио, сър.

И така, без да подозират, срещу общо трийсет паунда, Джордж, Уолтър и Марио станаха членове на неговия екип. Докато чакаше нищо неподозиращия господин Хол, Дани разгърна вестника на бизнес страниците, за да види какво е състоянието на инвестициите му. Две минути преди дванайсет Марио дойде при него и съобщи:

— Сър Никълъс, вашият гост е тук.

— Благодаря, Марио — небрежно рече Дани, все едно беше редовен клиент.

— Много ми е приятно да се запознаем, сър Никълъс — поздрави Хол, докато сядаше срещу Дани.

— Какво ще пиете, господин Хол? — попита Дани.

— Само едно кафе, благодаря.

— Едно кафе, Марио, а за мен както обикновено.

— Разбира се, сър.

Младият мъж, който се настани на масата на Дани, бе облечен с бежов костюм, зелена риза и жълта вратовръзка. Гари Хол никога нямаше да бъде допуснат в банката на Дьо Кубертен. Той извади от куфарчето си папка и започна съвсем делово:

— Мисля, че разполагам с цялата информация, която искахте, сър Никълъс. Майл Енд Роуд 143, доскоро автосервиз, притежание на Джордж Уилсън, починал неотдавна.

Дани внезапно пребледня. Смъртта на Бърни се бе отразила тежко на съдбата на толкова много хора.

— Добре ли сте, сър Никълъс? — с искрена загриженост попита Хол.

— Да, да, добре съм — бързо отвърна Дани. В този момент сервитьорът донесе поръчката, а Дани се обърна към Хол: — Та какво казвахте?

— След оттеглянето на господин Уилсън бизнесът е поддържан известно време от човек на име… — Хол погледна отново в папката си, за да намери името, която Дани сам можеше да му каже. — Тревър Сътън. В този период фирмата започва да трупа сериозни дългове и собственичката решава да продаде имота.

— Значи собственикът е жена?

— Да. — Хол отново хвърли поглед към листовете пред него. — Казва се Елизабет Уилсън, дъщеря на предишния собственик.

— Каква е исканата цена? — попита Дани.

— Парцелът е с площ от хиляда и шестстотин квадратни метра, но ако решите да започнем преговори, мога да попитам за точните размери на мястото. — Точно 1580 квадратни метра, помисли си Дани. — От едната страна имотът граничи със заложна къща, а от другата — със склад за килими.

— Каква е исканата цена? — пак попита Дани.

— А, да, извинявайте. Двеста хиляди паунда, включително движимото и недвижимо имущество, но съм сигурен, че ще можем да свалим до сто и петдесет. За сега няма голям интерес към имота, а и на отсрещната страна на улицата има процъфтяващ автосервиз.

— Не ми се занимава с преговори — рече Дани, — така че моля да ме слушате внимателно. Готов съм да платя исканата цена, но държа да говорите със собствениците на заложната къща, както и на склада за килими, тъй като възнамерявам да направя оферти за имотите им.

— Да, разбира се, сър Никълъс. — Хол с готовност записваше всяка дума. След миг колебание обаче додаде: — Необходимо е да внесете депозит от двайсет хиляди, за да продължим.

— Докато се приберете в офиса си, господин Хол, двеста хиляди паунда ще бъдат преведени по сметката ви за клиенти. — Хол никак не изглеждаше убеден, но все пак изкриви лице в нещо подобно на усмивка. — А когато разберете подробности за другите два имота, обадете ми се.

— Разбира се, сър Никълъс.

— И още нещо — продължаваше Дани. — Собственичката не трябва да знае кой купува имота й.

— Можете да разчитате на дискретността ми, сър Никълъс.

— Много се надявам да е така — отговори Дани, — защото точно това липсваше в работата ми с предишната брокерска фирма и в резултат ме загубиха като клиент.

— Разбирам — въздъхна Хол. — Как да се свържа с вас?

Дани отвори портфейла си и извади наскоро отпечатана визитна картичка.

— Един последен въпрос: кой адвокат ще ви представлява при сключването на тази сделка?

Това беше първият въпрос, който Дани не беше предвидил.

— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — усмихна се той. — По-скоро господин Фрейзър Мънро, старши съдружник във фирмата. Той движи всичките ми дела.

— Ясно, сър Никълъс. — Хол старателно записа името и се надигна да си върви. — Най-добре да тръгвам, за да говоря с агента на продавача.

Дани проследи с поглед брокера, който тръгна, без дори да е докоснал кафето си. Беше сигурен, че само след час целият офис ще знае за ексцентричния сър Никълъс Монкрийф, който очевидно има повече пари, отколкото здрав разум. Със сигурност ще се подиграват на младия Хол за загубената сутрин, докато не установят, че в сметката за клиенти на фирмата са постъпили 200 000 паунда.

Дани извади мобилния си телефон и набра номер.

— Да — отговориха отсреща.

— Искам двеста хиляди паунда да бъдат преведени на сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ в Лондон.

— Разбрано.

Дани прекъсна разговора и се замисли за Гари Хол. Много скоро щеше да научи, че госпожа Айзъкс от години настоява мъжът й да продаде магазина, а складът за килими е почти фалирал. Господин и госпожа Камал отдавна искаха да прекарват повече време с дъщеря си и внуците си в Анара.

Марио остави дискретно сметката в другия край на масата. Дани плати, като, естествено, не забрави сериозния бакшиш. Трябваше да го запомнят. Дори спря на рецепцията, за да благодари на Уолтър.

— Удоволствието беше мое, сър Никълъс. Винаги съм на ваше разположение.

— Благодаря, Уолтър. Може да се наложи да се възползвам.

Дани бутна крилото на въртящата се врата и излезе на площадката. Джордж се спусна пред него по стълбите и отвори вратата на колата. Дани извади още една банкнота от десет паунда и рече:

— Благодаря, Джордж.

Макар да бе минало само първото действие, Джордж, Уолтър и Марио вече бяха добре платени членове на актьорския състав.