Джефри Арчър
Затворник по рождение (43)

42.

Следващите няколко дни Дани прекара в уреждане на битови проблеми, с ясното съзнание, че никога няма да се почувства у дома си в Кенсингтън. Но това беше, докато не се появи Моли.

Бе дошла в града от Корк и мина известно време, преди Дани да започне да разбира какво му говори тя. Беше с трийсетина сантиметра по-ниска от него и толкова слаба, че той се зачуди дали ще издържи повече от няколко часа работа на ден. Така и не я попита за възрастта й, изглеждаше по-млада от майка му и определено по-възрастна от Бет.

— Взимам по пет лири на час в брой — бяха първите й думи. — Няма да плащам данъци на английските копелета — добави тя, когато разбра, че сър Никълъс идва от север. — Ако мислите, че не ставам, ще напусна в края на седмицата.

Първите няколко дни Дани я следеше внимателно, но скоро разбра, че е същата като майка му. Към края на седмицата той можеше да седне където и да е из къщата, без около него да се вдигне облак прах. Във ваната вече не личеше докъде е стигала водата и в хладилника нямаше нищо развалено. Към края на втората седмица Моли започна да му приготвя по нещо за вечеря, да пере и глади дрехите му. През третата седмица той започна да се пита как е живял без нея.

Присъствието на тази жена позволи на Дани да се съсредоточи върху предстоящите проблеми. Господин Мънро му беше писал, че е внесъл насрещен иск срещу този на чичо му, но адвокатът на Хюго се възползвал от пълния срок, в който трябва да даде становище дали неговата страна приема иска.

Господин Мънро предупреди сър Никълъс, че Галбрайт е от хората, които никак не бързат, но пък той нямало да го остави да се разтакава. Дани се зачуди колко ли ще му струва това. Погледна втората страница на писмото и видя фактурата на своя адвокат. Представяше му сметка за четири хиляди паунда, покриваща услугите, извършени от смъртта на баща му до този момент.

Хвърли поглед на банковото извлечение, пристигнало заедно с дебитната му карта със сутрешната поща. Четири хиляди паунда бяха много сериозен дял от финансите му. Колко ли щеше да издържи, преди да се наложи „да хвърли кърпата на ринга“. Клише или не, изразът му напомни за далеч по-щастливите дни в Боу.

Беше купил лаптоп и принтер, сребриста рамка за снимка, няколко папки, писалки, моливи и гуми, както и топ хартия. Бе започнал своя база данни за тримата мъже, отговорни за смъртта на Бърни. През повечето време бе въвеждал всичко известно за Спенсър Крейг, Джералд Пейн и Лорънс Девънпорт. Не беше много, но Ник го бе научил, че всеки изпит минава по-лесно, ако си се подготвил предварително. Тогава обаче пристигна писмото на Мънро с фактурата и Дани бързо си спомни как бързо се топят средствата му. Сети се отново за плика. Бе настъпил моментът да потърси и второ мнение.

Взе „Таймс“ — Моли го носеше всяка сутрин — и разгърна на страницата за изкуство, където бе забелязал интересна статия. Американски колекционер бе купил картина на Климт за петдесет и един милиона паунда на аукциона в „Сотбис“.

Дани отвори лаптопа си и в „Гугъл“ написа Климт. Разбра, че е австрийски художник символист, 1862 — 1918. След това потърси „Сотбис“. Оказа се аукционна къща, специализирала се в търговия с произведения на изкуството, антики, книги, бижута и други колекционерски предмети. След няколко кликвания с мишката видя, че това включва и марки. Хора, които търсят консултации от „Сотбис“, трябва да се обадят или да посетят някои от офисите им на Бонд стрийт.

Дани реши направо да отиде там, но друг ден. Днес щеше да ходи на театър. Естествено, не го интересуваше точно пиесата.

Никога не беше ходил на театър в Уест Енд, освен когато по случай двайсет и първия рожден ден на Бет я заведе да гледат „Клетниците“ в „Палас Тиътър“. Не му хареса много и реши, че няма да иде пак на мюзикъл.

Телефонира в „Гарик“ предишния ден и си резервира билет за сутрешно представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Казаха му, че ще получи билета на касата петнайсет минути преди началото. Той пристигна малко по-рано и видя, че театърът е все още почти празен. Плати билета, купи програма и с помощта на разпоредителя намери мястото си — в края на ред „Н“.

Отвори програмата и се зачете — въпросната пиеса на Оскар Уайлд имала успех от първия ден, в който се появила на сцената на „Сейнт Джеймс Тиътър“ през 1895 година. Наложи се да става често, докато прииждащите зрителите заемаха местата си на неговия ред.

Когато светлините угаснаха, „Гарик“ беше почти пълен, но предимно с млади момичета. Завесата се вдигна, но на сцената никъде не се виждаше Лорънс Девънпорт. Той се появи няколко минути по-късно. Това лице Дани никога нямаше да забрави. Няколко души в залата тутакси заръкопляскаха. Девънпорт изчака миг-два, преди да произнесе първите си думи. Очевидно очакваше този ефект.

Дани изпита желание да изтича на сцената и да разкаже на множеството какъв човек е всъщност Девънпорт и какво се случи в „Дънлоп Армс“, когато техният герой стоеше отстрани и наблюдаваше как Спенсър Крейг убива с нож невинен човек. Колко различен бе той тогава, в много по-убедителната роля на страхливец.

И той като девойчетата в залата не можеше да отлепи очи от Девънпорт. Когато завесата се спусна за антракта, Дани реши, че е видял достатъчно от Девънпорт, за да му е ясно колко много ще му хареса в затвора. Беше готов да си тръгне и да се върне вкъщи, за да допълни файловете с информация, но пиесата наистина му хареса.

Последва тълпата от бутащи се зрители в тясното помещение на бара и се нареди на дългата опашка, където самотен барман правеше героични усилия да обслужи колкото се може повече хора. По едно време Дани се отказа и реши да използва времето на антракта, за да дочете програмата и да разбере нещо повече за Оскар Уайлд. Надяваше се да е включен в програмата за изпитите му. Вниманието му беше привлечено от разговор на висок глас между две момичета, застанали недалеч от него до ъгъла на бара.

— Какво ще кажеш за Лари?

— Чудесен е. Жалко, че е гей.

— А хареса ли ти пиесата?

— Да, разбира се. Ще дойда и на последното представление.

— Как успя да си намериш билет?

— Един от техниците в театъра живее на нашата улица.

— А ще те заведе ли и на партито след това?

— Само ако позволя да е мой кавалер за вечерта.

— Как мислиш, дали ще успееш да видиш Лари отблизо?

— Че защо иначе ще излизам с онзи тип?

Звънецът оповести края на паузата и хората набързо довършиха питиетата си, и се отправиха към залата. Дани вървеше последен.

Когато завесата се вдигна отново, той така потъна в събитията на сцената, че, за разлика от момичетата, които следяха единствено движенията и думите на доктор Бересфорд, почти забрави причината, заради която беше дошъл. Със затаен дъх чакаше да разбере кой всъщност ще се окаже Ърнест.

Най-сетне завесата се спусна, актьорите се поклониха и публиката се изправи на крака — аплодираше, подвикваше, дори се чуваха и писъци. Но не като писъка на Бет онази нощ… Възторгът на публиката само засили убеждението му, че хората трябва да разберат истината за своя идол.

Най-сетне зрителите започнаха да излизат на групи. Някои се отправяха към служебния вход, но Дани се върна и застана пред касата.

Човекът зад стъклото се усмихна.

— Хареса ли ви представлението?

— Да, благодаря. Дали случайно нямате някой останал билет за заключителното представление?

— Не, за съжаление. Всичко е продадено.

— Дори само един? — с надежда опита Дани отново. — Нямам никакви претенции за мястото.

Човекът се вгледа в екрана на компютъра си, където очевидно бе скицата на залата.

— Имам едно-единствено място на ред „У“.

— Ще го взема — рече Дани и подаде дебитната си карта. — Билетът дава ли право за присъствие на партито след това?

— Не, за съжаление — отговори касиерът и се усмихна. — Там хората ще бъдат само с покани, сър Никълъс Монкрийф. — И той върна картата, задържайки поглед върху Дани.

— Правилно, така се прави — съгласи се Дани.

Човекът разпечата един билет на малкия принтер до него, наведе се, за да вземе плик, и пъхна билета вътре.

По обратния път в метрото Дани продължи да чете и препрочита програмата. Почти беше наизустил всичко, което пишеше за Оскар Уайлд и останалите му пиеси. Извади от джоба си плика, за да види билета, и с изненада установи, че мястото му е много по-напред от обещаното. В плика имаше още нещо — покана, на която пишеше:

„Гарик Тиътър“

Ви кани на заключителното тържество на

„Колко е важно да бъдеш сериозен“

В Дорчестър

Събота 14 септември 2002

Вход с покани

От 23 часа… един господ знае докога.

Дани изведнъж си даде сметка колко е важно да бъдеш сър Никълъс.