Джефри Арчър
Затворник по рождение (21)

20.

— Имаш две писма, Картрайт. — Господин Паско, надзирателят в тяхното крило, му подаде пощенските пликове. — Между другото в едното намерихме десет паунда. Внесохме ги директно за сметката ти в лавката, но кажи на приятелката си да ги праща с пощенски запис и направо ще ги получаваш с парите за седмицата.

Тежката метална врата се затръшна.

— Отворили са писмата ми! — възкликна Дани, като се взираше в разпечатаните пликове.

— Винаги го правят — обади се Големия Ал. — Освен това подслушват и телефонните ти разговори.

— Защо?

— Надяват се да хванат някой от наркодилърите. А миналата седмица спипали едно тъпо копеле да уговаря обир за деня, в който го пуснат на свобода.

Дани извади писмото от по-малкия плик. Понеже беше написано на ръка, предположи, че е от Бет. Второто беше напечатано на компютър и не можеше да бъде сигурен от кого е. Полежа известно време в леглото си, докато обмисляше какво да прави и най-накрая се предаде.

— Ник, можеш ли да ми прочетеш писмата? — тихо попита Дани.

— Мога, и с удоволствие ще го направя — отвърна Ник.

Дани му подаде двата плика.

Ник остави химикалката, отвори писмото, написано на ръка, и погледна подписа.

— Това е от Бет.

Дани кимна.

Скъпи Дани — започна Ник, — минала е само една седмица, а толкова много ми липсваш вече. Как е възможно заседателите да допуснат подобна грешка? Защо не ми повярваха? Попълних всички документи и ще дойда на посещение другата неделя, което е единственият ни шанс да се видим, преди да се роди бебето. Вчера говорих по телефона с една служителка и тя се държа много мило. Майка ти и баща ти са добре и ти пращат цялата си любов, както и моята майка. Сигурна съм, че след време и баща ми ще се промени, особено след като те оправдаят при обжалването. Липсваш ми ужасно много. Обичам те, обичам те, обичам те.

Бет

Ник вдигна поглед към Дани, който се взираше в тавана.

— Искаш ли да го прочета още веднъж?

— Не.

Ник отвори второто писмо.

— От Алекс Редмейн е — обясни той. — Много необичайно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дани и се изправи.

— Адвокатите обикновено не пишат сами на клиентите си. Оставят тази работа на помощниците си. Отбелязано е като лично и конфиденциално. Сигурен ли си, че искаш да го прочета?

— Да — отвърна Дани.

Драги Дани, пиша ти, за да си наясно докъде са нещата с обжалването.

Подадох всички необходими документи и днес получих писмо от Министерството на правосъдието, че делото ти е включено в списъка на чакащите. Въпреки това не се знае точно колко време ще отнеме и трябва да те предупредя, че може да минат и две години, докато дойде нашият ред. Аз продължавам да разследвам всички следи и се надявам да успея да събера нови доказателства. Ще ти пиша отново, когато имам новини.

Твой,

Алекс Редмейн

Ник прибра двете писма в пликовете и ги върна на Дани. Взе химикалката си и попита:

— Искаш ли да издиктуваш отговор?

— Не — категорично отговори Дани. — Искам да ме научиш да пиша и чета.

 

 

Спенсър Крейг започваше да мисли, че е постъпил неразумно, като избра „Дънлоп Армс“ за ежемесечната среща на Мускетарите. Успя да убеди приятелите си, че идеята всъщност е много добра, защото така ще покажат, че нямат какво да крият. Сега вече съжаляваше за решението си.

Лорънс Девънпорт измисли неубедително извинение. Не можел да се присъедини, защото трябвало да присъства на церемонията по връчване на телевизионни награди — той бил номиниран за най-добър актьор в сапунен сериал.

Крейг не се изненада, че Тоби Мортимър изобщо не се появи, тъй като той най-вероятно лежеше в някоя канавка с игла, забита във вената.

Добре че поне Джералд Пейн дойде, макар и с доста голямо закъснение. Ако тази среща имаше дневен ред, първа точка би била: „Разпускането на Мускетарите“. Крейг наля остатъка от първата бутилка „Шабли“ в чашата на Джералд и поръча нова.

— Наздраве — вдигна чашата си той.

Пейн само кимна, без особен ентусиазъм.

Известно време никой не проговори.

— Имаш ли представа за кога е насрочено обжалването на Картрайт? — най-сетне попита Пейн.

— Не — отговори Крейг. — Редовно проверявам списъка на делата, но по очевидни причини не мога да рискувам да се обадя и да попитам. Щом науча нещо, първо на теб ще съобщя.

— Притесняваш ли се за Тоби? — продължи с въпросите Пейн.

— Не, той е най-малкият ни проблем. За когато и да насрочат делото, можеш да си сигурен, че Тоби няма да е в състояние да дава показания. Единственото ми притеснение е Лари — става все по-хлъзгав с всеки изминал ден. Надявам се, че перспективата да прекара доста време в затвора ще го вразуми.

— Ами сестра му?

— Сара ли? — учуди се Крейг. — Какво за нея?

— Нищо конкретно, само си мислех, че ако тя разбере какво точно се случи онази нощ, може би ще се опита да го убеди, че е негов дълг да каже истината в съда. Все пак тя също е адвокат. — Пейн отпи от виното си. — Ти нямаше ли връзка с нея в Кеймбридж?

— Не бих го нарекъл връзка — отговори Крейг. — Тя не е мой тип, прекалено превзета е.

— Аз пък чух друга версия — продължи Пейн, като се постара думите му да прозвучат лековато.

— Какво си чул? — отбранително попита Крейг.

— Че тя те е разкарала, понеже си имал доста странни навици в леглото.

Крейг не направи никакъв коментар, само изпразни и втората бутилка.

— Барман, още една — поръча той.

— Деветдесет и пета година ли, господин Крейг?

— Разбира се. Само най-доброто за моя приятел.

— Няма нужда да си харчиш парите за мен — каза Пейн.

Крейг не си направи труда да му обясни, че няма никакво значение какъв е етикетът на бутилката, защото барманът вече беше решил колко пари да им поиска, „за да си държи езика зад зъбите“, както сам се беше изразил.

 

 

Големия Ал хъркаше. Ник бе описал звука в дневника си като кръстоска между гъргоренето на слон, пиещ вода, и корабна сирена. Ник някак успяваше да заспи под грохота на рап музиката от съседната килия, но така и не можа да свикне с хъркането на Ал.

Лежеше буден и мислеше за решението на Дани да се махне от конвейера, за да стане негов ученик. Не му бе трудно да забележи, че макар и да нямаше никакво образование, Дани е далеч по-умен от всички, на които бе преподавал през последните две години.

Дани беше ненаситен за знания. Не губеше и минута — постоянно задаваше въпроси и рядко се задоволяваше с първия отговор. Ник беше чел за учители, чиито ученици се оказват по-умни от самите тях, но не бе очаквал, че ще попадне на такъв точно в затвора. А Дани не го оставяше на мира дори и вечерно време — щом вратата на килията се затвореше за нощта, той се настаняваше удобно на леглото на Ник и започваше с въпросите. В две области, математика и спорт, Дани знаеше много повече от него. Освен това притежаваше фотографска памет, така че на Ник не му се налагаше да проверява в учебниците. А що се отнася до „Уест Хам“ или „Есекс“, Дани беше учебникът. Макар да не можеше да пише и чете, Дани притежаваше вродена дарба да борави с числа.

— Буден ли си? — прекъсна мислите му Дани.

— Мисля, че в съседните три килии никой не спи от хъркането на Големия Ал.

— Аз пък си мислех, че откакто се записах за твой ученик, съм ти споделил много неща за себе си, а все още не знам нищо за теб.

— Какво искаш да знаеш? — попита Ник.

— За начало, как някой като теб се е оказал в затвора? — Ник не отговори веднага. — Ако не искаш, не ми казвай — добави Дани.

— Осъден съм от военен съд, докато полкът ми служеше с войските на НАТО в Косово.

— Убил ли си някой?

— Не, но един албанец загина, а друг беше ранен заради моя грешка. — Сега беше ред на Дани да замълчи. — Моят взвод трябваше да охранява група сърби, обвинени в етническа чистка. По време на дежурството ми се появи група албански партизани — обикаляха с кола около лагера ни и стреляха във въздуха с калашниците си, за да отпразнуват залавянето на сърбите. Когато колата се приближи опасно близо, предупредих водача им, че трябва да се оттеглят. Той не ми обърна никакво внимание и аз наредих на сержанта да изстреля няколко предупредителни изстрела. Резултатът беше, че двама от тях бяха тежко ранени, а единият почина по-късно в болницата.

— Значи ти самият не си убил никой?

— Никого. Казва се никого.

— Никого — повтори Дани.

— Не, не съм, но аз бях дежурен.

— И за това са ти дали осем години?

Ник не отговори.

— И аз по едно време си мислех да отида в армията.

— От теб щеше да стане дяволски добър войник.

— Само че Бет беше против.

Ник се усмихна.

— Каза, че не искала да ме няма с месеци, а и щяла да умре от притеснение. Каква ирония!

— Много уместна употреба на думата „ирония“.

— А как така не получаваш ник’ви писма?

— Никакви.

— Как така не получаваш никакви писма? — повтори въпроса си Дани. — Как се пише „получавам“? П-о-л-о-ч-а-в-а-м.

— Не, п-о-л-у-ч-а-в-а-м. Опитай се да го запомниш. — Последва дълга пауза, преди Ник да отговори на въпроса на Дани. — След делото не съм правил никакви опити да поддържам връзка със семейството си, нито пък те са правили.

— Дори майка ти и баща ти? — учуди се Дани.

— Майка ми е починала при раждането ми.

— Съжалявам. А баща ти жив ли е?

— Доколкото знам — да, но той беше полковник в същия взвод, в който служех и аз. Не ми е проговорил, откакто започна процесът срещу мен.

— Това е малко прекалено.

— Армията е смисълът на целия му живот. Аз трябваше да следвам неговите стъпки и да стана командир, а не да бъда осъден от военния съд.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не.

— Лели и чичовци?

— Един чичо и две лели. По-малкият брат на баща ми и жена му живеят в Шотландия. Имам и леля в Канада, но никога не съм я виждал.

— Никакви други роднинства?

— Казва се роднини — поправи го Ник. — Не, няма други. Единственият, когото обичах, беше дядо ми, но той почина преди няколко години.

— И той ли беше военен? — попита Дани.

— Не, беше пират — през смях отговори Ник.

Дани не се засмя.

— Какъв пират?

— Продавал оръжие на американците през Втората световна война; направил състояние — достатъчно, за да не работи повече, — оттеглил се в Шотландия, купил си имот и станал земевладелец.

— Земевладелец? Това значи ли, че си богат?

— За съжаление не — отговори Ник. — Баща ми успя да пропилее наследството си, докато беше командир на полк. Все повтаряше: „Трябва да поддържаме стандарта си, момчето ми“. Каквото остана, потъна за издръжка на имотите.

— Значи нямаш пукната пара? Като мен?

— Не — отвърна Ник. — Аз не съм като теб. Ти по-скоро приличаш на дядо ми. И не би направил грешката, която допуснах аз.

— Но аз съм осъден на двайсет и две години, които ще прекарам тука — възрази Дани.

— Казва се тук — поправи го Ник.

— Тук — повтори Дани.

— Но за разлика от мен, ти не би трябвало да си тук — тихо рече Ник.

— Наистина ли мислиш така? — Дани не можа да скрие изненадата си.

— Не го вярвах, докато не прочетох писмото на Бет. А очевидно адвокат Редмейн също смята, че заседателите са взели погрешно решение.

— Какво е това на врата ти? — попита Дани.

Големия Ал се стресна, изръмжа, стана от леглото, свали си боксерките и се отпусна върху тоалетната чиния. Когато пусна водата, Дани и Ник се опитаха да заспят, преди да започне хъркането.

 

 

Бет усети болката, докато пътуваше в автобуса. Бебето трябваше да се появи след три седмици, но тя веднага си даде сметка, че е най-добре веднага да иде в някоя болница, ако не иска да роди първото си дете в автобус по линия двайсет и пет.

— Помогнете ми — изпъшка тя, когато я преряза за втори път.

Двете възрастни жени, които седяха пред нея, се обърнаха едновременно.

— Започва ли се? — попита едната.

— Няма никакво съмнение — рече другата. — Вие кажете на шофьора, а аз ще й помогна да слезе.

 

 

Ник подаде десет цигари на Луис, след като бръснарят изчетка космите от раменете му.

— Благодаря ти, Луис — каза Ник, все едно че се намираше при личния си фризьор в салон „Тръмпърс“ на Кързън стрийт.

— За мен е удоволствие, господине — официално му отговори Луис, докато връзваше кърпата на врата на следващия си клиент.

— А вие какво ще желаете? — попита Луис и прокара пръсти през гъстата къса коса на Дани.

— Това можеш да го оставиш — обясни Дани и махна ръката му от главата си. — Искам само да я скъсиш отстрани и отзад.

— Ще ти отива — съгласи се Луис, взе ножицата и огледа по-отблизо косата му.

След осем минути приключи с подстрижката и подаде на Дани огледало, за да огледа врата си.

— Не е зле — призна Дани, когато се разнесе глас:

— Край на почивката. Всички по килиите.

Дани пъхна пет цигари в ръката на Луис точно когато надзирателят се приближи към тях.

— Шефе, а ти какво ще искаш? По-късо отстрани и отзад? — пошегува се Дани, докато оглеждаше плешивата глава на господин Хаген.

— Не се закачай с мен, Картрайт. Прибирай се в килията, ако не искаш да те докладвам.

Хаген прибра ножиците, машинката, четката, бръснача и различните по размер гребени в метална кутия. Заключи я и я отнесе.

— Ще се видим след месец — рече Луис, докато Дани бързаше към килията си.