Джефри Арчър
Затворник по рождение (47)

46.

Секретарката на управителя покани господин и госпожа Монкрийф в заседателната зала.

— Управителят ще дойде всеки момент — съобщи им тя. — Желаете ли чай или кафе, докато чакате?

— Не, благодаря — отвърна Маргарет, а мъжът й започна да крачи нервно из залата.

Тя се настани до дългата дъбова маса на един от шестнайсетте стола, изработени по дизайн на Чарлз Рене Макинтош, и се почувства у дома си. Бледосините стени бяха покрити с портрети на предишните управители в цял ръст, което създаваше усещане за богатство и стабилност. Когато секретарката затвори вратата след себе си, Маргарет се обърна към Хюго:

— Успокой се. Последното, което ни трябва сега, е управителят да си помисли, че не си убеден в правото си на наследник. Ела тук и седни.

— Всичко е наред, момиче — отговори й той, но продължи с обиколките. — И все пак не забравяй, че цялото ни бъдеще зависи от изхода на тази среща.

— Още една причина да се държиш спокойно и да мислиш трезво. Трябва да изглеждаш така, сякаш си дошъл да потърсиш това, което ти принадлежи по право — продължи тя и в този момент вратата в дъното се отвори.

В залата влезе възрастен господин. Макар да бе прегърбен и да се движеше с помощта на сребърен бастун, около него витаеше особена аура и веднага ставаше ясно, че несъмнено това е управителят на банката.

— Добро утро, господин и госпожо Монкрийф — поздрави ги той и се здрависа и с двамата. — Казвам се Пиер дьо Кубертен и за мен е удоволствие да се запозная с вас. — В английския му нямаше и следа от акцент. Настани се на стола в единия край на масата под портрет на възрастен мъж, който, ако не бяха гъстите сиви мустаци, щеше да е пълно негово копие. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Тук съм, за да получа наследството от баща си — обясни Хюго.

По изражението на управителя не пролича, че той знае за кого става въпрос.

— Бихте ли ми казали името на баща си?

— Сър Алегзандър Монкрийф.

— Какво ви кара да смятате, че баща ви е бил клиент на нашата банка?

— Това не беше тайна в семейството ни — отговори Хюго. — Много пъти е споменавал пред мен и брат ми за дългогодишните ви взаимоотношения и че освен всичко останалото, вашата банка съхранява уникалната му колекция от марки.

— Имате ли някакви доказателства, които потвърждават твърдението ви?

— За съжаление не. Баща ми не желаеше да оставя писмени доказателства, като имате предвид данъчните закони в родината ми, но по думите му вие би трябвало да сте наясно със случая.

— Разбирам — съгласи се Кубертен. — Предполагам все пак, че ви е дал номер на сметка в нашата банка?

— Не — отговори Хюго и в гласа му се долови нотка на нетърпение. — Но разговарях със семейния ни адвокат, който ме увери, че тъй като след смъртта на брат ми съм единствен наследник на баща ни, вие нямате право да ми откажете това, което ми се полага.

— Това най-вероятно е така — потвърди отново Дьо Кубертен. — И все пак бих искал да ви попитам дали притежавате някакви документи, които да подкрепят искането ви?

— Да, имам — отговори Хюго, отвори куфарчето си и извади пощенския плик, който бе купил на търга. Подаде го на управителя и добави: — Това ми беше оставено от баща ми.

Дьо Кубертен се загледа в плика, адресиран до дядо му.

— Очарователно — най-сетне каза той. — За съжаление не доказва, че дядо ви е имал сметка в нашата банка. Може би е най-добре да ми дадете малко време да проверя случая. Бихте ли ме извинили? — Стана бавно от стола, поклони се и напусна залата, без да каже нито дума повече.

— Прекрасно знае, че банката му е имала взаимоотношения с баща ти — каза Маргарет, — но по някаква причина иска да спечели време.

 

 

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави го Фрейзър Мънро и стана от стола зад бюрото си. — Надявам се, че пътувахте добре.

— Щях да пътувам по-добре, ако не знаех, че в момента чичо ми е в Женева и се опитва да ме лиши от наследството ми.

— Не се притеснявайте — успокои го Мънро. — Доколкото познавам швейцарските банкери, никога не биха избързали с подобно решение. Ще стигнем в Женева точно навреме. Сега обаче трябва да обсъдим някои други въпроси.

— Проблема, който не искахте да обсъждаме по телефона, предполагам? — попита Дани.

— Точно така — потвърди Мънро. — Боя се, че не нося добри новини. Вашият чичо сега твърди, че дядо ви е направил второ завещание, само седмици преди да почине, в което ви обезнаследява и оставя всичките си имоти на баща ви.

— Имате ли копие на това завещание?

— Да, имам — отговори Мънро. — Но понеже не бях доволен от копието, получено по факса, отидох до Единбург, където се срещнах с адвокат Галбрайт и поисках да видя оригинала.

— И какво е мнението ви?

— Първото нещо, което сравних, беше подписът на дядо ви — обясни Мънро.

— И? — нетърпеливо попита Дани.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, но ако е фалшив, е дяволски добре направен. Не открих нищо нередно в хартията или панделката, които са същите като използваните от дядо ви при първото завещание.

— Може ли да стане по-зле?

— Боя се, че да — отговори Мънро. — Галбрайт спомена и за писмо, което дядо ви е изпратил на баща ви малко преди смъртта си.

— А показа ли ви го?

— Да. Беше напечатано на машина, което ме изненада, защото дядо ви винаги пишеше писмата си на ръка; нямаше доверие на техниката. Смяташе пишещите машини за модерното откритие, което ще сложи край на изящния краснопис.

— А какво пишеше в писмото? — попита Дани.

— Пише, че е решил да ви лиши от наследство и затова оставя цялото си имущество на баща ви. Доста хитро замислено.

— Хитро?

— Да. Ако имуществото бе оставено поравно на двамата му сина, щеше да изглежда доста подозрително, тъй като всички знаят, че с чичо ви не си говореха от години.

— А по този начин чичо Хюго пак получава всичко, защото баща ми пък го определя за свой наследник — довърши Дани. — Но вие казахте „хитро“. Имате ли подозрения, че дядо ми не е авторът на писмото?

— Разбира се, че имам — отвърна Мънро. — И не само защото е напечатано на машина. Написано е на хартия от тази, която дядо ви използваше — разпознах я веднага — но по някаква необяснима причина само първият лист е напечатан, а на втория с почерка на дядо ви пише само: Това е личното ми желание и се надявам двамата да се съобразите с него. Ваш любящ баща, Алегзандър Монкрийф. На първата страница е описано самото завещание, а втората е абсолютно същата като тази в първото му завещание. Доста голямо съвпадение.

— Но това едва ли би послужило като доказателство…

— Боя се, че не. Макар да имаме достатъчно основания да се съмняваме в истинността му, завещанието е написано на хартията на дядо ви, на неговата пишеща машина, а почеркът на втория лист несъмнено е автентичен. Не мисля, че ще се намери съд, който да се съгласи да разгледа подобно дело. И това не е всичко — продължи Мънро. — Чичо ви е поискал да издадат забранителна заповед срещу вас.

— Забранителна заповед? — невярващо повтори Дани.

— Явно не му стига, че получава имението в Шотландия и къщата в Лондон, но сега настоява да освободите къщата в срок от тридесет дни. В противен случай ще ви връчи съдебна заповед и ще изисква наем, равен на обичайния в района от деня на настаняването ви в неговия имот.

— Значи съм загубил всичко — въздъхна Дани.

— Не точно — каза Мънро. — Макар да съм съгласен, че нещата не изглеждат добре у дома, ако става въпрос за Женева — ключът все още е във вас. А се съмнявам, че банката ще поеме риска да предаде колекцията на дядо ви на човек, който не разполага с ключа. — Замълча за момент, след което продължи: — А и съм сигурен в едно — ако дядо ви беше жив, нямаше да стои със скръстени ръце в подобна ситуация.

— Нито пък аз — отвърна Дани. — Ако имах парите да се справя с Хюго. Истината е, че въпреки вчерашната продажба на търга, е въпрос на седмици, докато чичо ми повдигне и обвинение в банкрут.

Господин Мънро се усмихна за първи път тази сутрин.

— Очаквах подобно развитие на нещата, сър Никълъс, затова вчера следобед заедно с партньорите ми обсъдихме ситуацията. — Той се покашля. — Всички единодушно решихме, че бихме могли да нарушим една от дългогодишните традиции във фирмата и да не ви издаваме нови сметки, докато случаят не бъде успешно приключен.

— Но ако загубя делото в съда — а повярвайте ми, господин Мънро, аз имам опит в такава ситуация — това означава, че завинаги ще съм затънал в дългове към вас.

— Ако ние загубим делото в съда — натърти Мънро, — ви уверявам, че пак няма да дължите нищо, защото фирмата ни е много задължена на дядо ви.

 

 

След няколко минути управителят се върна в залата и зае мястото си срещу бъдещите си клиенти. Усмихна се и заговори:

— Господин Монкрийф, получих потвърждение, че баща ви наистина е бил клиент на нашата банка. Сега се налага да проверим твърдението ви, че сте негов единствен наследник.

— Мога да ви представя всички необходими документи за това — уверено заяви Хюго.

— Като начало, мога ли да видя паспорта ви, господин Монкрийф?

— Да, разбира се. — Той отвори куфарчето и подаде паспорта си на управителя.

Дьо Кубертен обърна на страницата със снимката и известно време я разучава, преди да го върне на Хюго.

— Носите ли смъртния акт на баща си?

— Да. — Хюго извади документ от куфарчето си и го подаде на възрастния мъж.

Този път управителят отдели повече време на документа, след което го върна обратно.

— А у вас ли е смъртният акт на брат ви? — Хюго му подаде и него.

Управителят внимателно го изчете.

— Ще ми трябва и завещанието на брат ви, в което ви посочва като негов единствен наследник.

Хюго го извади от куфарчето. Галбрайт му беше подготвил всичко.

Дьо Кубертен мълчаливо прочете завещанието на Ангъс Монкрийф.

— Дотук всичко изглежда наред — най-сетне каза той. — И най-важното, разполагате ли със завещанието на баща ви?

— Не само завещанието, подписано и подпечатано шест седмици преди смъртта му, но ви нося и писмо, адресирано до брат ми Ангъс и мен, и прикрепено към завещанието — обясни Хюго, като подаде и двата документа, но Дьо Кубертен не прояви никакъв интерес към тях.

— И накрая, господин Монкрийф, трябва да ви запитам дали сред завещаните ви вещи намерихте и ключ?

Хюго се поколеба.

— Със сигурност имаше ключ — за първи път се обади Маргарет. — За съжаление не успяхме да го открием, макар че съм го виждала много пъти през годините. Доста малък, сребърен и доколкото помня, има изписан номер.

— А случайно да си спомняте номера, госпожо Монкрийф?

— За съжаление не — след кратка пауза призна Маргарет.

— В такъв случай съм сигурен, че ще проявите разбиране за колебанието на банката — каза Дьо Кубертен. — Без ключа сме поставени в доста неизгодно положение. И все пак — продължи той, като не даде възможност на Маргарет да го прекъсне — ще помоля нашите експерти да прегледат завещанието, което е обичайната ни практика в подобни случаи. Ако заключат, че е автентично, ще ви предадем имуществото на сър Алегзандър Монкрийф.

— И колко време ще отнеме това? — допита Хюго, който беше наясно, че Ник много скоро ще научи къде са и какво са замислили.

— Ден, ден и половина най-много — отговори управителят.

— В такъв случай кога да дойдем отново? — попита Маргарет.

— За по-сигурно нека се уговорим за утре в три часа следобед.

— Благодаря ви — отговори Маргарет. — Ще чакаме с нетърпение.

Дьо Кубертен изпрати господин и госпожа Монкрийф до изхода, но единственото, което коментираха, бе времето.

 

 

— Имате билет за бизнес класа в полет на „Бритиш Еъруейз“ до Барселона — съобщи Бет. — Ще летите от „Хийтроу“ в неделя вечерта и ще отседнете в „Артс хотел“. — Тя подаде на шефа си папка, която съдържаше всички необходими документи за пътуването, включително списък на препоръчвани ресторанти, заедно с карта указател на града. — Конференцията започва в девет сутринта в понеделник, ще я открие международният президент Дик Шърууд. Вие ще сте настанен на подиума заедно с останалите вицепрезиденти. Организаторите помолиха да сте в залата в осем и четирийсет и пет.

— А хотелът далече ли е от конферентния център? — попита господин Томас.

— Не, от другата страна на улицата е — обясни Бет.

— Има ли още нещо?

— Само едно — отговори Томас. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Бет се изненада, а това не се удаваше често на господин Томас.

— Винаги съм искала да видя Барселона — призна тя.

— Ето, сега имаш възможност да го направиш — отговори шефът й и се усмихна сърдечно.

— А ще има ли какво да върша, докато съм там?

— Като начало, можеш да се погрижиш да не закъснея в понеделник сутринта. — Бет не отговори. — Или да си починеш, за разнообразие — добави той. — Можем да отидем на опера, ще посетим родното място на Миро. Ще разгледаме музея „Тисен“ в Мадрид, ще видим ранните творби на Пикасо. А и съм чувал, че храната е…

Нали знаеш, че господин Томас те харесва, сети се тя за думите на Дани и се усмихна.

— Много мило от ваша страна, господин Томас, но мисля, че ще е по-добре да остана тук и да се грижа за офиса, докато отсъствате.

— Бет — започна шефът й, облегна се в стола си и скръсти ръце, — ти си умна и хубава млада жена. Не смяташ ли, че Дани би искал от време на време да се наслаждаваш на живота? Господ ми е свидетел, че си го заслужила.

— Много ви благодаря за загрижеността, господин Томас, но не мисля, че съм готова да…

— Разбирам — прекъсна я господин Томас. — Напълно те разбирам. И предпочитам да изчакам, докато си готова. Още не мога да изчисля какво толкова е притежавал Дани, за да мога да наддам над него.

Бет се засмя.

— Ами нещо като операта, хубавото вино, галериите — обясни тя. — Но дори и тогава няма победите Дани Картрайт.

— Е, аз обаче нямам намерение да се отказвам. Може пък да успея да те склоня догодина да дойдеш с мен в Рим, където ще се проведе конференцията и ще е мой ред да съм президент.

— Караваджо — тихо изрече Бет.

— Караваджо? — озадачено повтори Томас.

— Двамата с Дани мислехме да отидем на меден месец в Сен Тропе. Но после съкилийникът му Ник Монкрийф му разказа за Караваджо и едно от последните неща, които Дани ми обеща, преди да почине — Бет не можеше да изрече думите „да се самоубие“, — беше, че ще ме заведе в Рим, за да се запозная със сеньор Караваджо.

— Значи аз нямам никакъв шанс? — попита господин Томас.

Бет не отговори.

 

 

По-късно същата вечер Дани и господин Мънро кацнаха на летището в Женева. Щом преминаха през паспортните проверки, Дани се впусна да търси такси. Краткото пътуване из града приключи, когато шофьорът паркира пред хотел „Ле Арме“, разположен в стария град, близо до катедралата — по негова препоръка.

Мънро се беше обадил на Дьо Кубертен, преди да отлетят. Управителят на банката се съгласи да ги приеме на следващата сутрин в десет. На Дани му се струваше, че старецът доста се забавлява с цялата тази история.

По време на вечерята господин Мънро — на Дани не му минаваше през ума да го нарече Фрейзър — го запозна със списъка от документи, които според него щяха да поискат в банката.

— Липсва ли някой? — попита накрая Дани.

— Разбира се, че не — отговори Мънро. — Освен ако не сте забравили ключа.

 

 

Хюго вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

— Взе нощния влак до Единбург и оттам пътува до Дънброут — докладва гласът от другата страна.

— За да се срещне с Мънро, несъмнено.

— Да, в офиса му в десет сутринта.

— А след това върна ли се в Лондон?

— Не, с Мънро напуснаха офиса, отидоха до летището и хванаха полет на „Бритиш Еъруейз“ за Женева. Трябва да са кацнали преди около час.

— Ти със същия полет ли пътува?

— Не — отговори гласът.

— Защо? — ядно попита Хюго.

— Не си носех задграничния паспорт.

Хюго постави обратно слушалката и погледна към жена си, която спеше. Реши да не я буди.