Джефри Арчър
Затворник по рождение (60)

59.

Няколко седмици поред Дани съвсем умишлено избягваше среща с професор Мори. Опасяваше се, че есето му съвсем не го е впечатлило.

След като си тръгна от лекцията тази сутрин, той видя Мори пред вратата на кабинета си. Този път нямаше измъкване. Мори го извика с ръка. Също като провинил се ученик, Дани наведе глава и го последва в кабинета. Чакаше язвителни забележки и солени шеги, които нямаше как да избегне.

— Много съм разочарован — започна професор Мори, като видя наведената глава на Дани.

Възможно ли бе да се справя с швейцарски банкери, с импресарии от Уест Енд, със старши съдружници и перфидни юристи, а да потрепва като лист пред този човек? Сега вече знаеше как се чувства финалист на олимпиада, който не успява да се добере до стълбичката на медалистите. Вдигна поглед съвсем объркан.

— Поздравления — възкликна с грейнало лице професор Мори. — Класиран си на четвърто място. Тъй като наближава времето на завършването ти, очаквам от теб блестящи резултати на изпитите. — Изправи се и стисна сърдечно ръката му. — Наистина се радвам за теб.

— Много благодаря, професоре — промълви Дани, не знаеше как да реагира. В съзнанието му прозвуча една от любимите реплики на Ник: „Дяволски добро представление, старче“. Толкова му се искаше да сподели радостта си с Бет. Тя щеше да е най-горда. Колко ли още щеше да издържи, без да я вижда?

Напусна кабинета на професора и хукна по коридора към изхода, където Големия Ал го чакаше и вече се оглеждаше тревожно. Дани живееше в три свята едновременно, а в този, в който сега отиваше, нямаше право на закъснение.

 

 

Дани беше решил да не споделя с госпожица Бенет как ще прекара остатъка от следобеда, тъй като тя пак щеше да реши, че се шегува неподходящо. Стана й приятно обаче при съобщението за резултатите от конкурса.

Когато той най-сетне успя да се прибере, Моли вече сервираше втора чаша чай на господин Сегат. Швейцарецът се изправи при появата му, а Дани се извини за закъснението, но не даде повече обяснения.

Сегат само кимна и седна отново.

— Вече сте собственик на двата терена, сериозни претенденти за олимпийски колодрум. Не можете да очаквате, че ще реализирате кой знае каква печалба, но пък със сигурност можете да разчитате на съвсем прилична възвръщаемост.

— Пейн обади ли ви се? — попита Дани.

— Тази сутрин позвъни отново и предложи четири милиона франка за терена, който е по-вероятно да спечели. Предполагам, ще искате да му откажа.

— Да. Кажете му също така, че ще приемете шест милиона, при условие че договорът бъде подписан, преди министърката да обяви решението си.

— Но парцелът ще струва поне дванайсет милиона, ако всичко върви по план.

— Уверявам ви, че всичко върви по план — отвърна Дани. — Той прояви ли интерес към другия парцел?

— Не — отговори Сегат. — И защо да го прави, след като почти всички са убедени кой терен ще бъде избран?

Получил информацията, която му трябваше, Дани смени темата.

— Кой даде най-висока цена за нашия проект на Майл Енд Роуд?

— „Феърфакс Хоумс“. Компания с отлична репутация, с която общината е работила и в миналото. Разгледах внимателно предложението им — продължи Сегат и подаде на Дани лъскава брошура. — С някои леки промени почти сигурно е, че ще получат зелена улица до няколко седмици.

— Колко? — попита Дани, като се опита да не е твърде припрян.

— А, да. — Сегат провери числата. — Като се има предвид, че вложихте малко повече от милион паунда, мисля, че би трябвало да сте доволни от цената, която „Феърфакс Хоумс“ предлага — 1 801 156, което означава близо половин милион печалба. Не бих казал, че това е лоша възвръщаемост на капитала, при това парите са разиграни за по-малко от година.

— Как си обяснявате сумата от 1 801 156? — попита Дани.

— Предполагам, господин Феърфакс очаква, че ще се появят още оферти около милион и осемстотин хиляди, и накрая просто е изписал своята рождена дата.

Дани се разсмя от сърце и започна да разглежда проекта в брошурата. Видя комплекс от прекрасни жилища, наречен „Сити Рийч“, които щяха да се издигнат на мястото, където някога той беше само автомеханик.

— Давате ли ми картбланш да се обадя на господин Феърфакс и да му кажа, че той е нашият кандидат?

— Разбира се — отговори Дани. — Между другото, бих искал и аз да му кажа нещо.

Докато Сегат набираше и чакаше да го свържат, Дани разглеждаше подробно внушаващите уважение планове на новия комплекс. Искаше да зададе само един въпрос. Чу Сегат да казва:

— Свързвам ви със сър Никълъс, господин Феърфакс. Той иска да поговори с вас.

— Точно разглеждам проектите ви, господин Феърфакс. Виждам, че предлагате луксозна мансарда на последния етаж.

— Точно така — отговори предприемачът. — Четири спални, четири бани с пълно обзавеждане на площ от 900 квадратни метра.

— С изглед към автосервиз на отсрещната страна на Майл Енд Роуд.

— Но на два километра от Сити — контрира Феърфакс.

И двамата се разсмяха.

— Виждам, че пазарната цена на въпросното жилище е шестстотин и петдесет хиляди.

— Така е — потвърди Феърфакс.

— Да сключим сделката на милион и триста, ако получа жилището — предложи Дани.

— Милион и двеста и приключваме.

— При едно условие.

— А именно?

Дани каза каква промяна би искал в плана на жилището и предприемачът се съгласи без колебание.

 

 

Дани внимателно подбра часа — 11 сутринта. Големия Ал обиколи два пъти Редклиф Скуеър, преди да спре пред номер 25.

Дани тръгна по пътека, която от много време не беше виждала метла, и позвъни на входната врата. Почака известно време, но отговор не последва. Удари два пъти медното чукче. Отново нищо. Натисна пак звънеца и реши да се откаже. Щеше да опита отново следобед. Почти беше стигнал до ниската порта, когато някой промърмори зад гърба му:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Ник Монкрийф — обърна се Дани и се върна. — Поискахте да ви се обадя, но телефонът ви не е вписан в телефонния указател, а минавах случайно и…

Девънпорт беше с копринен халат и чехли. Очевидно не се беше бръснал от няколко дни и премигваше на дневната светлина като животно, току-що събудило се от зимен сън в първия ден на пролетта.

— Споменахте, че разполагате с инвестиция, която би ме заинтересувала — напомни му Дани.

— Да, спомних се — измънка Лорънс Девънпорт малко по-дружелюбно. — Влезте.

Дани прекрачи прага и се озова в слабо осветен коридор, който му напомни за къщата на улица „Болтънс“ преди появата на Моли.

— Седнете, само да се облека — покани го Девънпорт. — Идвам след минута.

Неканеният гост предпочете да остане прав. Разходи се из стаята, по чиито стени бяха закачени наистина красиви картини, мебелите, макар покрити с дебел слой прах, също бяха от високо качество. Надникна през един от прозорците и видя голяма вътрешна градина, също напълно занемарена.

Анонимният глас от Женева му беше съобщил тази сутрин, че къщата на площада може да бъде продадена за около три милиона паунда. Девънпорт я беше купил през 1995 година, когато осем милиона зрители пускаха всяка събота телевизорите си, за да разберат с коя медицинска сестра ще спи доктор Бересфорд следващата седмица.

— Ипотекирана е за един милион паунда в „Норуич Юниън“ — бе добавил гласът. — През последните три месеца е забавил плащанията.

Дани обърна гръб на прозореца, когато Девънпорт отново се появи. Този път бе с отворена на врата риза, джинси и маратонки. В затвора Дани бе срещал по-добре облечени мъже.

— Да ви приготвя нещо за пиене? — попита домакинът.

— Малко ми е рано.

— Никога не е рано — рече Девънпорт и си наля солидна порция скоч. Отпи и се усмихна. — Знам, че сте зает, и затова ще мина направо на въпроса. Малко съм притеснен за пари… Временно, разбира се, докато подпиша договор за друг сериал. Агентът ми се обади два пъти тази сутрин с нови предложения.

— Имате нужда от заем? — попита Дани.

— Накратко казано, да.

— Какво можете да предложите като гаранция?

— Картините ми, като начало. Купих ги за един милион навремето.

— Ще ви дам триста хиляди за цялата колекция — предложи Дани.

— Но аз дадох… — запелтечи Девънпорт и си наля нова порция уиски.

— А можете ли да представите документ, че наистина сте платили такава сума.

Девънпорт се взираше в своя посетител, сякаш се опитваше да си спомни къде го е срещал.

— Адвокатът ми ще подготви договор и ще получите парите в момента, в който го подпишете.

Актьорът отпи отново и заяви:

— Ще си помисля.

— Направете го — препоръча му Дани. — Ако ми върнете парите до дванайсет месеца, ще ви върна картините без нищо в замяна.

— Къде е капанът?

— Няма капан. Не успеете ли, картините стават мои.

— Не мога да загубя — заяви Девънпорт и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Да се надяваме. Ще ви изпратя и чек за триста хиляди паунда с договора — каза Дани и последва домакина си в коридора.

— Добре.

— Надявам се вашият агент да ви предложи роля, подходяща за дарованието ви — подхвърли Дани, докато Девънпорт отваряше вратата пред него.

— Нека това не ви безпокои — отвърна Девънпорт. — Обзалагам се, че ще си получите парите обратно до няколко седмици.

— Приятно ми е да го чуя. И още нещо… Ако решите да продадете тази къща…

— Моля? — възкликна Девънпорт. — Никога. И дума да не става, дори не си го помисляйте.

Вратата се хлопна зад гърба на Дани като след досаден амбулантен търговец.