Джефри Арчър
Затворник по рождение (65)

64.

— Ник, колко се радвам да те видя — възкликна Сара. Наведе се напред и попита с приглушен глас: — Нали си бил добро момче?

— Зависи какво имаш предвид под добро — рече Дани и се настани до нея.

— Да не си пропуснал някоя от срещите с любимата дама?

Първата мисъл на Дани беше за Бет, въпреки че чудесно знаеше кого има предвид Сара — госпожица Бенет.

— Не, нито една. Дори ме посети у дома и констатира, че къщата е задоволителна. Сложи отметка на всички кутийки в протокола си.

— Да замисляш някое пътуване в чужбина?

— Не, ако не се брои пътуването ми до Шотландия, за да се срещна с господин Мънро.

— Добре. Има ли нещо друго, което трябва да довериш на своя юридически съветник?

— Не, нищо — отвърна Дани. — Как е Лорънс? — Питаше се дали да й каже за заема.

— В чудесна форма е. Поканиха го на пробни снимки за „Холби Сити“^[1]. Следващия четвъртък. Ще се яви за роля, написана специално за него.

— И каква е тя? Свидетел на убийство? — рече Дани и веднага съжали.

— Не — засмя се Сара. — Сигурно имаш предвид ролята му в „Свидетел на обвинението“ по Агата Кристи, но това беше преди години.

— Вярно. Не мога да забравя тази постановка.

— Нямах представа, че познаваш Лари толкова отдавна.

— От разстояние, естествено. — За негово огромно облекчение до тях прозвуча глас:

— Здравей Сара. — Чарли Дънкан се наведе и я целуна по бузата.

— Драго ми е да те видя, Ник. Вие двамата, естествено, се познавате.

— Естествено — отвърна Сара.

— Внимавайте, че пред вас е седнал критик — прошепна им Чарли и добави на висок глас: — Приятно гледане.

Дани бе прочел сценария на „Бижу, бижу“, но не успя да го грабне и сега беше любопитен да види как ще изглежда на сцена. А и искаше да знае за какво се беше изръсил с цели десет хиляди. От програмата разбра, че пиесата минава за „един весел поглед към Великобритания по времето на Блеър“. Разгърна следващата страница с описание на творческия път на автора — чешки дисидент, избягал от… Светлините угаснаха и завесата се вдигна.

Първите петнайсет минути от представлението никой в залата не се засмя, което изненада Дани, защото пиесата все пак беше комедия. Когато най-сетне и звездата се появи, се чуха откъслечни смехове, но така и не стана ясно защо. Докато дойде време за антракта, Дани вече с усилие потискаше прозевките си.

— Какво мислиш? — попита той Сара, решил, че нещо не е доразбрал.

Тя сложи пръст пред устните си и посочи реда пред тях — критикът развълнувано пишеше нещо в малкия си бележник.

— Да отидем да си вземем нещо за пиене — предложи Сара.

Докато пристъпваха бавно по пътеката, докосна ръката му и каза:

— И аз искам да те питам нещо.

— Предупреждавам те, че не знам нищо за театъра.

— Не е за театъра — усмихна се тя. — Джералд Пейн ми предложи да вложа известна сума в недвижима собственост. Сделка, в която той също участва. Спомена и твоето име и затова ми се искаше да чуя от теб дали нещата са сигурни.

Дани нямаше представа какво да отговори. Колкото и да ненавиждаше брата на тази очарователна жена, нямаше никакво желание да влиза в конфликт с нея, още повече, че тя го бе спасила от повторно влизане в затвора.

— Никога не давам съвети на приятели за инвестиции — подхвана той. — Ако спечелят, никога не си спомнят, че тъкмо ти си ги насочил към това, а загубят ли, не спират да ти го напомнят. Единственото, което мога да ти кажа, е да не влагаш пари, които не можеш да си позволиш или заради които ще загубиш съня си.

— Добър съвет — отговори тя. — Благодарна съм ти.

Последва я в бара и още с влизането си забеляза Джералд Пейн до една от масите. Наливаше шампанско в чашата на Спенсър Крейг. Дали Крейг се бе изкушил да вложи пари в неговия олимпийски терен? Надяваше се да разбере на партито след премиерата.

— Да не отиваме при тях — предложи Сара. — Спенсър Крейг не е най-любимата ми компания.

— Нито пък за мен — отговори Дани и те си запробиваха път към бара.

— Хей, Сара! Ник! Тук сме — провикна се Пейн и замаха енергично с ръка. — Елате за по чаша газирана наслада.

С видима неохота те смениха посоката и се присъединиха към тях.

— Нали си спомняш Ник Монкрийф — обърна се Пейн към Крейг.

— Разбира се — отговори Крейг. — Човекът, който ще направи всички ни богати.

— Да се надяваме — отговори Дани. Още един от въпросите му бе намерил отговор.

— Ще се нуждаем от много подкрепа след тазвечерното представление — отбеляза Пейн.

— Можеше да е и по-зле — рече Сара, докато Дани й подаваше чашата с шампанско.

— Пълен боклук — категоричен беше Крейг. — Една от инвестициите ми изтече в канала.

— Надявам се, не сте вложили твърде голяма сума — подхвърли Дани, с изследователска цел.

— Сумата е направо нищожна в сравнение с това, което инвестирам във вашата идея — сподели Крейг, който не сваляше очи от Сара.

Пейн прошепна заговорнически на ухото на Дани:

— Преведох цялата сума тази сутрин. Ще подпишем договорите в някой от следващите дни.

— Радвам се да го чуя — отвърна Дани. Швейцарците го бяха информирали за превода малко преди да тръгне за премиерата.

— Между другото — добави Пейн, — благодарение на връзките си сред политиците успях да получа два пропуска за Парламентарния контрол следващия четвъртък. Ако имаш желание да чуеш лично съобщението на министъра, си добре дошъл.

— Много мило, Джералд, но не би ли предпочел да вземеш Крейг или Девънпорт? — Така и не можа да си обърне езика да го нарече Спенсър.

— Лари е на пробни снимки тогава, а Спенсър има среща при лорд канцлера в другия край на Парламента. Всички знаем за какво е — намигна той.

— Наистина ли?

— Ами да. Ще го поканят да стане кралски адвокат — прошепна Пейн.

— Поздравления.

— Няма нищо официално още — уточни Крейг, който още зяпаше Сара.

— Искаш ли да се срещнем пред входа „Сейнт Стивън“ на Камарата на общините в дванайсет и половина, за да чуем министърката, а после може да отидем да празнуваме.

— До четвъртък тогава — рече Дани и потърси с поглед Сара, която се оказа притисната в ъгъла от Крейг. Много му се искаше да й се притече на помощ, но тълпата го повлече обратно към залата.

Сара се върна на мястото си в мига, в който завесата се вдигна. Второто действие се оказа малко по-поносимо, но едва ли беше достатъчно поносимо за мъжа, който седеше пред тях.

Най-сетне завесата падна и критикът направо излетя от залата. На Дани му се щеше да го последва. Актьорите излязоха три пъти пред завесата, макар че малцина ги аплодираха бурно.

— Ако ще ходиш на партито, мога да те закарам — предложи той на Сара.

— Не, няма да отида — отговори тя. — А и подозирам, че тези, които ще тръгнат натам, няма да са много.

— Защо?

— Професионалистите винаги надушват провала. Затова правят всичко възможно никой да не ги забележи на подобно парти, за да не реши, че са ангажирани по някакъв начин. — Тя замълча и след малко добави: — Дано не си вложил голяма сума.

— Не толкова, че да загубя съня си.

— Няма да забравя съвета ти. — Тя го хвана под ръка. — Какво ще кажеш да заведеш едно самотно момиче на вечеря?

Дани веднага си спомни последния път, когато бе получил такова предложение, и как бе завършила вечерта. Не искаше да се обяснява наново, особено с това момиче.

— Много съжалявам, но…

— Женен ли си?

— Само бих искал да бях.

— Аз пък искам да те бях срещнала преди нея — въздъхна Сара и измъкна ръката си.

— Нямаше как да се случи — отвърна той лаконично.

— Доведи я следващия път. Бих искала да се запозная с нея. Лека нощ, Ник, и благодаря за съвета. — Тя го целуна по бузата и се запъти към гримьорната на брат си.

Дани едва се сдържа да не я посъветва направо да не влага пари в проекта на Пейн. Но тя беше много умна. Не биваше да рискува с нея.

Присъедини се към тълпата, която припряно и доста мълчаливо напускаше театъра, но не успя да се размине незабелязано с Чарли Дънкан, който стоеше на изхода.

— Е, поне няма да се охарча за заключително парти — усмихна му се той вяло.