Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Prisoner of Birth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Затворник по рождение

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-961-8

История

  1. — Добавяне

48.

На следващата сутрин Фрейзър Мънро отиде в стаята на Дани и завари клиента си седнал с кръстосани крака на пода, по халат. Беше заобиколен от разпилени листове, лаптоп и калкулатор.

— Извинете, ако ви притеснявам, сър Никълъс. Може би да дойда по-късно?

— Не, не. — Дани скочи от мястото си. — Заповядайте.

— Предполагам, успяхте да се наспите — каза адвокатът, докато разглеждаше документите на земята.

— Изобщо не съм си лягал — призна Дани. — Цяла нощ се занимавах със сметки.

— Значи сега сте по-наясно? — попита Мънро.

— О, да. Но съм убеден, че Джийн Хънсакър не е загубил и една нощ от съня си в чудене точно колко струва колекцията.

— Значи вече имате представа…

— Да — прекъсна го Дани. — Колекцията се състои от двайсет и три хиляди сто и единайсет марки, събирани в период от седемдесет години. Дядо ми е купил първата си марка през 1920-а, когато е бил на тринадесет и е продължил до 1998-а, само няколко месеца преди да почине. Похарчил е общо 13 729 412 паунда.

— Не се учудвам, че Хънсакър смята колекцията на дядо ви за най-ценната в света — отбеляза Мънро.

Дани кимна.

— Някои от марките са изключително ценни. Например има американска от 1901 година на стойност един цент с „обърнат център“, хавайска синя, два цента, от 1851 година, и една от Нюфаундленд, две пени, яркочервена, за която през 1978 година е платил 150 000 долара. Но безспорно най-ценната е от Британска Гвиана, с цена един цент, черно и пурпурно, издадена през 1856 година, която дядо ми е закупил на търг през април 1980-а за сумата от 800 000 долара. Това са добрите новини — добави Дани. — Не толкова добрата новина е, че би отнело година, ако не и повече, за да се оцени всяка марка поотделно. От друга страна, ние пак сме в по-изгодна ситуация, защото Хънсакър едва ли ще иска да чака година, понеже, както научих от една интересна статия, запазена от дядо ми, той има сериозен конкурент — господин Томоджи Уатанаби, колекционер от Токио. — Дани извади изрязаната от списание „Тайм“ статия. — Спорно е кой от двамата притежава втората по ценност колекция в света. Този спор ще приключи в момента, в който един от тях се сдобие с това тук — завърши той и вдигна каталога.

— Предполагам, че тази информация ви поставя в много изгодно положение — отбеляза Мънро.

— Най-вероятно — съгласи се Дани. — Проблемът е, че когато става въпрос за такива суми — а по груби сметки тази колекция струва около петдесет милиона долара — няма много хора в света, които да могат да си позволят да наддават. Даже смятам, че в нашия случай има само двама кандидати, поради което не бива твърде дълго да ги разигравам.

— Вече тотално се обърках — призна Мънро.

— Е, да се надяваме, че аз няма да се объркам, щом играта на покер започне, защото имам чувството, че следващият, който почука на тази врата, ще е или келнерът със закуската ни, или Джийн Хънсакър, готов да купи колекцията, за която копнее от петнайсет години. Затова сега ще си взема душ и ще се преоблека. Не ми се иска да ме завари по халат и да се досети, че цяла нощ съм изчислявал каква сума да му поискам.

 

 

— Адвокат Галбрайт, ако обичате.

— За кого да предам?

— Хюго Монкрийф.

— Веднага ви свързвам, господине.

— Как вървят нещата в Женева? — бяха първите думи на Галбрайт.

— Тръгваме си с празни ръце.

— Какво? Не е възможно! Притежаваш всички документи, необходими да получиш наследството, включително и завещанието на баща ти.

— Дьо Кубертен заяви, че завещанието е невалидно, и на практика ни изхвърли от кабинета си.

— Наистина нищо не разбирам — призна Галбрайт, който звучеше искрено изненадан. — Проверих завещанието във всички инстанции и бяха единодушни, че е истинско.

— Е, Дьо Кубертен очевидно не е на това мнение. Затова ти се обаждам — да те питам какъв ще е следващият ни ход?

— Веднага ще се обадя на Дьо Кубертен и ще му съобщя, че ще заведем дела и в Лондон, и в Женева. Това поне би трябвало да го спре да предаде наследството другиму, преди автентичността на завещанието да се реши в съда.

— Може би е време да задействаш и другия план, който обсъждахме, преди да тръгна насам.

— Разбира се — съгласи се Галбрайт. — Трябва ми само номерът на полета на племенника ви.

 

 

— Прав бяхте — заяви Мънро, когато Дани излезе от банята двайсет минути по-късно.

— За какво? — попита Дани.

— Следващият, който почука на вратата, беше келнерът — усмихна се Мънро, а Дани се настани на масата. — Умен млад мъж, който на драго сърце ми поднесе много полезна информация.

— Значи не е бил швейцарец — отвърна Дани и разгъна салфетката в скута си.

— Изглежда — продължи Мънро, — че господин Хънсакър е пристигнал в хотела преди два дни. Управителят е изпратил лимузина да го посрещне на летището, където е кацнал с личния си самолет. Младият господин беше така любезен да ми съобщи също, в замяна на моите десет франка, че престоят за Хънсакър тук не е фиксиран.

— Сериозна инвестиция — отбеляза Дани.

— Още по-интересното в случая е, че същата лимузина вчера е закарала господин Хънсакър до банка „Дьо Кубертен“, където той е провел четирийсетминутна среща.

— За да разгледа колекцията несъмнено — предположи Дани.

— Не мисля — отвърна Мънро. — Дьо Кубертен не би допуснал никого в трезора без ваше разрешение. Това би нарушило всички правила на банката. Освен това не е и необходимо.

— Защо? — попита Дани.

— Със сигурност си спомняте, че когато дядо ви изложи колекцията си по случай осемдесетата си годишнина в „Смитсониън“ във Вашингтон, един от първите посетители беше самият Хънсакър.

— И какво друго каза келнерът?

— Господин Хънсакър в момента закусва в стаята си на горния етаж и очаква да почукате на вратата му.

— Ще има да почака — отвърна Дани. — Не смятам аз да правя първия ход.

— Жалко — отговори Мънро. — С нетърпение очаквам срещата ви. Веднъж имах привилегията да присъствам на преговори, в които участваше дядо ви. Тръгнах си с усещането, че съм напълно разбит — а бях на негова страна.

Дани се засмя. В същия момент някой почука на вратата.

— По-скоро, отколкото очаквах — измърмори Дани.

— Може да е чичо ви Хюго с поредната призовка — предположи Мънро.

— Или пък келнерът, дошъл да отнесе чиниите. Който и да е, трябва да събера документите от пода. Не искам Хънсакър да види, че досега съм пресмятал колко да му поискам.

И двамата коленичиха и започнаха да събират разпилените листове.

Отново се почука на вратата, този път по-силно. Дани се скри в банята с документите, а Мънро отвори вратата.

— Добро утро, господин Хънсакър, радвам се да ви видя. Запознахме се във Вашингтон — рече адвокатът и протегна ръка, но тексасецът влезе покрай него в стаята и се огледа за Дани.

След секунди вратата на банята се отвори и Дани се появи, облечен в халат с инициалите на хотела. Прозя се и се протегна.

— Каква изненада, господин Хънсакър! На какво дължим тази чест?

— Глупости, изненада — отвърна Хънсакър. — Вчера сутринта ме видя на закуска — мен трудно можеш да ме пропуснеш. И си спести игричките с прозяването, защото знам, че вече ви е била сервирана закуска — добави той и погледна към масата.

— Струваше ви десет франка, предполагам — усмихна се Дани. — И какво ви води в Женева? — попита той и се настани в единствения удобен стол в стаята.

— Дяволски добре знаеш защо съм тук — отговори Хънсакър и запали пурата си.

— Етажът е за непушачи — напомни му Дани.

— Глупости — изруга Хънсакър и тръсна пепелта на килима. — Е, колко искаш?

— За какво, господин Хънсакър?

— Не си играй с мен, Ник. Кажи колко искаш?

— Ще призная, че точно преди да дойдете, обсъждах въпроса с моя адвокат и той мъдро ме посъветва да не избързвам.

— И какво ще чакаш? Ти не се интересуваш от марки.

— Така е — съгласи се Дани. — Но със сигурност има други, които се интересуват.

— Като например?

— Господин Уатанаби.

— Блъфираш!

— И той каза същото, като му споменах вашето име.

— Вече си разговарял с Уатанаби?

— Не лично — призна Дани. — Но очаквам да ми се обади всеки момент.

— Кажи ми каква цена искаш.

— Шестдесет милиона долара — отвърна Дани.

— Ти си луд. Това е два пъти повече, отколкото струва колекцията. И аз съм единственият човек на света, който може да си позволи да даде толкова пари за нея. Точно един телефонен разговор ще ти стигне, за да разбереш, че Уатанаби не ми е конкурент.

— В такъв случай ще продам колекцията на части — отвърна му Дани. — Господин Блъндел ме увери, че „Сотбис“ могат да ми осигурят доживотен доход, без да се налага да наводнявам пазара. А по този начин и двамата с Уатанаби ще имате възможност да подберете точно кои екземпляри да добавите към колекциите си.

— А ти ще плащаш по десет процента за всяка продажба — отбеляза Хънсакър, като го сочеше с пурата си.

— Да не забравяме обаче и двайсетте процента от купувача за „Сотбис“ — контрира го Дани. — Нека погледнем фактите в очите, Джийн — аз съм с трийсет години по-млад от вас, така че нямам причини да бързам.

— Аз бих платил петдесет милиона — предложи Хънсакър.

Дани беше очаквал пазаренето да започне от четиридесет милиона, но с нищо не показа изненадата си.

— Аз пък съм склонен да сваля до шейсет.

— Не, ти ще си склонен да свалиш до петдесет и пет — отговори Хънсакър.

— Не и за купувач, който пристига от другия край на света в личния си самолет само за да разбере кой ще наследи колекцията на Монкрийф.

— Петдесет и пет — повтори Хънсакър.

— Шейсет — настоя Дани.

— Не, таванът ми е петдесет и пет милиона. Освен това ще преведа парите в която и да е банка в света, което означава, че ще ги имаш по сметката си до няколко часа.

— Защо не хвърляме чоп за последните пет милиона?

— Защото каквото и да се падне, ти нищо не губиш. Петдесет и пет милиона е последното ми предложение. Приемаш или отказваш?

— Мисля, че ще откажа — отговори Дани и стана от стола си. — Пожелавам ви лек път обратно до Тексас, Джийн, и ми се обадете, ако се интересувате от конкретна марка от колекцията, преди да я продам цялата на Уатанаби.

— Добре, добре, ще хвърляме чоп.

Дани се обърна към адвоката си.

— Бихте ли желали да сте рефер, господин Мънро?

— Арбитър — поправи го Хънсакър.

— Разбира се — съгласи се Мънро.

Дани му подаде монета от един паунд и с изненада забеляза, че ръката на адвоката леко потрепери, когато се опита да задържи монетата на палеца си. Изстреля я високо във въздуха.

— Ези — извика Хънсакър.

Монетата падна върху дебелата постелка пред камината. Беше паднала на ръбчето.

— Да се договорим за петдесет и седем милиона и петстотин хиляди — предложи Дани.

— Дадено — прие Хънсакър, наведе се, взе монетата и я прибра в джоба си.

— Мисля, че е моя — каза Дани и протегна ръка.

Хънсакър му върна монетата и се усмихна.

— А сега ми дай ключа, Ник, за да разгледам стоката.

— Защо да бързаме — отвърна Дани. — Все пак успяхте да видите колекцията във Вашингтон. Ще ви дам обаче каталога с описанието й, който дядо ми е съставил — добави Дани и взе дебелата кожена книга от масата. — Относно ключа, господин Мънро ще ви го предаде веднага щом парите пристигнат по сметката ми. Доколкото си спомням, казахте, че ще отнеме няколко часа.

Хънсакър се изправи и тръгна към вратата.

— И, Джийн. — Хънсакър се обърна. — Постарайте се да преведете сумата преди залез-слънце в Токио.

 

 

Дезмънд Галбрайт вдигна слушалката на личната телефонна в линия в кабинета си.

— Разбрах от сигурен източник в техния хотел — започна Хюго Монкрийф, — че имат резервирани места в полет на „Бритиш Еъруейз“ номер 737, който излита от Женева в 8:55 вечерта и каца на „Хийтроу“ в 9:45.

— Точно това ми трябваше — отговори Галбрайт.

— Утре рано сутринта ние ще летим до Единбург.

— Което би трябвало да даде достатъчно време на Дьо Кубертен да реши с коя част от фамилията иска да върти бизнес.

 

 

— Желаете ли чаша шампанско? — попита го стюардесата.

— Не, благодаря — отговори Мънро. — Един скоч със сода.

— А за вас, господине?

— Да, моля — прие Дани. Когато стюардесата се отдалечи, той се обърна към адвоката си. — Защо според вас банката е отхвърлила искането на чичо ми? В крайна сметка те със сигурност са им занесли новото завещание на дядо ми.

— Явно са забелязали нещо, което аз съм пропуснал — отговори Мънро.

— А защо не се обадите на Дьо Кубертен да го попитате какво ги е усъмнило?

— Този човек изобщо няма да признае, че се е срещал с чичо ви, камо ли пък, че е разглеждал завещанието на сър Алегзандър. Но сега, след като вече имате близо шестдесет милиона долара в банката, предполагам, че ще оспорвате претенциите на чичо ви?

— Чудя се как ли би постъпил Ник — измърмори Дани и потъна в дълбок сън.

Мънро повдигна вежди неразбиращо, но реши да не разпитва клиента си, защото си спомни, че сър Никълъс не беше спал миналата нощ.

Дани се стресна, когато самолетът се приземи на „Хийтроу“. Двамата с Мънро бяха сред първите, които напуснаха самолета. На слизане по стълбите те с изненада забелязаха трима полицаи на самата писта. На Мънро му направи впечатление, че не носят оръжие, което означаваше, че не са от охраната на летището. Когато Дани стъпи на последното стъпало, двама от тях го сграбчиха, а третият бързо закопча ръцете му с белезници зад гърба.

— Арестуван сте, Монкрийф — заяви единият и го повлякоха към колата.

— На какво основание? — попита Мънро, но не получи отговор, тъй като полицейската кола вече потегляше с включена сирена.

Откакто излезе на свобода, Дани всеки ден мислеше за момента, когато ще го разкрият. Единствената изненада в случая беше, че го нарекоха Монкрийф.

 

 

Бет не можеше вече да гледа баща си такъв. Не беше разговаряла с него от дни. Макар докторът да я предупреди, тя не можеше да повярва, че е възможно човек да се съсухри така за толкова кратко време.

Откакто баща й се залежа, отец Майкъл го посещаваше всеки ден. Тази сутрин помоли майката на Бет да събере вечерта семейството и близки приятели около леглото на съпруга си. Не можеше повече да отлага последното причастие.

— Бет.

Тя се изненада, когато чу гласа на баща си.

— Да, татко? — отговори Бет и хвана ръката му.

— Кой се грижи за сервиза? — попита той едва чуто.

— Тревър Сътън.

— Той не става за тази работа. Трябва да го смениш, и то скоро.

— Разбира се, татко — послушно се съгласи тя. Не му каза, че никой друг не иска да поеме длъжността.

— Сами ли сме? — след дълга пауза попита баща й.

— Да, татко. Мама е отпред в кухнята, говори с госпожа…

— Госпожа Картрайт?

— Да — призна Бет.

— Слава богу, че е надарена със здрав разум. — Баща й направи пауза, за да си поеме дъх, преди да добави: — Който ти си наследила от нея.

Бет се усмихна. Вече дори усилието да говори изглеждаше пряко силите му.

— Кажи на Хари — продължи той още по-тихо, — че искам да ги видя и двамата, преди да умра.

От известно време Бет бе престанала да му отговаря с „Няма да умреш, татко“ и сега само прошепна в ухото му:

— Добре, татко.

Още една дълга пауза, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което промълви:

— Обещай ми нещо.

— Каквото поискаш, татко.

Той стисна ръката на дъщеря си.

— Обещай ми, че ще продължиш да се бориш, докато изчистиш името му. — Ръката му се отпусна безжизнено.

— Обещавам, татко — прошепна Бет, макар да знаеше, че той вече не я чува.