Джефри Арчър
Затворник по рождение (20)

19.

В бравата прещрака ключ и тежката метална врата се отвори.

— Картрайт, отивай на конвейера. Веднага се яви при дежурния.

— Но… — започна Дани.

— Няма смисъл да спориш — спря го Ник, а надзирателят вече си бе тръгнал. — Следвай ме, ще ти покаже за къде си.

Двамата с Ник се сляха с тълпата затворници.

Всички вървяха в една и съща посока. Когато стигнаха края на коридора, Ник му обясни:

— Тук се разписваш в осем всяка сутрин и отиваш на работа.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга Дани, докато разглеждаше шестоъгълната кабина в средата на помещението.

— Това е балонът — обясни Ник. — Надзирателите ни наблюдават отвътре, но ние не можем да ги видим.

— Вътре има надзиратели? — учуди се Дани.

— Със сигурност. Чувал съм, че са около четирийсет. Наблюдават постоянно и четирите блока, така че, ако започне бунт или някакви размирици, могат да реагират за минути.

— Участвал ли си някога в бунт? — попита Дани.

— Само веднъж — отговори Ник. — Не беше приятна гледка. Тук трябва да се разделим. Конвейерът е в обратната посока — тръгваш по зеления коридор и като стигнеш до края, значи си на правилното място.

Дани кимна и се присъедини към група затворници, които явно знаеха накъде отиват, но намръщените им лица и бавната походка издаваха, че могат да измислят и по-приятен начин да прекарат съботната сутрин.

Когато стигна до края на коридора, един надзирател с неизменната папка в ръце подканяше затворниците да влязат в голяма правоъгълна зала с размерите на баскетболно игрище. Вътре имаше шест дълги пластмасови маси с около двайсет стола, наредени от двете страни. Затворниците се настаниха по местата си.

— Аз къде да седна? — попита Дани.

— Където искаш. Няма никакво значение — отвърна надзирателят.

Дани намери един празен стол и мълчаливо загледа какво се случва около него.

— Трябва да си нов — обади се мъжът отляво.

— Как разбра?

— От осем години съм на конвейера.

Дани се вгледа в ниския набит мъж, с кожа, бяла като платно. Имаше воднисти сини очи и гъста светла коса.

— Аз съм Лиъм — представи се той.

— Дани.

— Ирландец ли си?

— Не, кокни. Роден съм само на няколко километра оттук, но дядо ми е ирландец.

— Това ми е достатъчно — усмихна се Лиъм.

— И какво сега? — попита Дани.

— Виждаш ли ония в края на масата? Те са доставчиците и ще донесат по една кофа за всеки от нас. А виждаш ли камарата найлонови пликове в другия край на масата? Ще ги сложат по средата. Взимаш плик и пъхаш вътре от това, което намериш в кофата.

Докато Лиъм обясняваше, прозвуча клаксон. Затворници с жълти ленти на ръцете внесоха кофите и поставиха по една пред всеки на масата. Кофата на Дани беше пълна с пакетчета чай. Погледна към тази на Лиъм, която пък съдържаше малки разфасовки масло. Найлоновите пликове се предаваха от ръка на ръка, докато се напълнеха с оризов чипс, масло, чай и малки кутийки със сол, черен пипер и мармалад. Щом стигнеха до края на масата, един от затворниците ги редеше върху табли и ги носеше в съседната стая.

— Оттук ги изпращат в друг затвор — обясни Лиъм, — където ги сервират за закуска горе-долу по същото време след около седмица.

Дани се отегчи само след минути и едва ли би издържал цялата сутрин, ако не беше Лиъм, който коментираше безспирно всяко нещо — от това как да получиш повишение до това как да завършиш в карцера. Всички около него се заливаха от смях.

— Разправял ли съм ти за случая, когато един надзирател намери празна бутилка „Гинес“ в килията ми?

— Не — послушно отговори Дани.

— Естествено веднага ме докладва, но не успяха да докажат обвиненията.

— Как така? — учуди се Дани. Макар да бяха чували историята десетки пъти, всички го слушаха с интерес.

— Казах на началника, че надзирателят е подхвърлил бутилката в килията ми, за да ми направи мръсно.

— Защото си ирландец? — предположи Дани.

— Не, това вече го бях използвал, затова се наложи да измисля нещо по-оригинално.

— И какво ти хрумна?

— Казах им, че онзи е гей и ме сваля, а аз все му отказвам.

— А той наистина ли беше педал?

— Не, разбира се. Но последното, което му трябва на шефа, е пълно разследване за сексуалната ориентация на някой от надзирателите. Това означава камари доклади, а надзирателят излиза в платен отпуск, докато трае разследването. Пише го в правилника на затвора.

— И какво стана? — попита Дани, като пусна поредното пакетче чай в поредния найлонов плик.

— Свалиха обвиненията, а оттогава не съм виждал онзи надзирател в нашия блок.

Дани се засмя за първи път, откакто бе в затвора.

— Не поглеждай нагоре — прошепна Лиъм, когато пред Дани стовариха нова кофа с чаени торбички. Лиъм изчака затворникът с жълта лента на ръката да изнесе празните кофи и добави: — Ако някога се сблъскаш с това копеле, по-добре си плюй на петите.

— Защо? — попита Дани и се загледа в гърба на едрия затворник с бръсната глава и татуировки по ръцете.

— Казва се Кевин Лийч. Избягвай го при всички положения.

— Защо? — настоя Дани. — Какъв му е случаят?

— Една вечер се прибрал по-рано от работа и заварил жена си в леглото с най-добрия му приятел. Пребил ги и двамата, завързал ги за рамката и като се свестили, започнал да ги кълца с кухненски нож — по веднъж на всеки десет минути — първо глезените, после бавно продължил нагоре, докато стигне до сърцето. Смятат, че са минали поне шест-седем часа, преди да умрат. Казал на съдията, че само искал да покаже на кучката колко много я обича. Осъдили го на доживотен, с препоръка от съдията никога да не го пускат предсрочно. Няма да види свобода, докато не го изнесат оттук с краката напред. — Лиъм замълча за момент. — Срам ме е да ти кажа, че и той е ирландец. Затова внимавай. Не могат да добавят и ден към присъдата му, така че изобщо не му пука кого ще накълца сега.

 

 

Спенсър Крейг не се съмняваше в себе си и не изпадаше лесно в паника, но това не можеше да се каже за Лорънс Девънпорт или Тоби Мортимър.

Крейг дочуваше клюките, които се носеха из коридорите на „Олд Бейли“ относно показанията му в процеса срещу Картрайт. Засега хората само си шушукаха, но той не можеше да си позволи клюките да прераснат в легенди.

Беше сигурен, че Лорънс Девънпорт няма да създава никакви проблеми, докато играе ролята на доктор Бересфорд в „По лекарско предписание“. Той обожаваше да се къпе във възхищението на милионите фенове, които го гледаха всяка събота вечер в девет часа. Да не говорим, че хонорарът му позволяваше да поддържа стандарт, немислим за сина на пазач на паркинг и продавачка на захаросани плодове от Гримсби. Перспективата, че ако се раздрънка, ще се наложи да прекара доста време в затвора за лъжесвидетелстване, трябваше да му влее здрав разум. А и Крейг нямаше да се поколебае да му напомни какво го очаква, щом критиците разберат, че е гей.

Тоби Мортимър криеше други опасности — беше стигнал до фазата, при която бе готов на всичко, само и само да се снабди със следващата доза. Крейг обаче не се съмняваше, че щом Тоби профука наследството си, той ще е първият човек, към когото ще се обърне за помощ.

Само Джералд Пейн оставаше непоклатим. Все пак той не губеше надежда, че един ден ще стане депутат в парламента.

Истината обаче бе, че щеше да мине много време, докато Мускетарите възстановят старите си отношения — онези отпреди трийсетия рожден ден на Джералд.

 

 

Бет изчака известно време на тротоара, докато се увери, че в магазина няма други хора. Огледа се в двете посоки и влезе. Учуди се колко е тъмно вътре и мина известно време, преди да различи познатата фигура зад щанда.

— Каква приятна изненада! — поздрави я господин Айзъкс. — С какво мога да ти помогна?

— Налага се да заложа нещо, но искам да съм сигурна, че ще мога да го откупя обратно.

— Не ми е разрешено да продавам заложените вещи по-рано от шест месеца — обясни господин Айзъкс. — А ако се налага отсрочка, все ще измислим нещо.

Бет се поколеба, преди да свали пръстена си и да го постави на щанда.

— Сигурна ли си? — попита собственикът на заложната къща.

— Нямам голям избор. Обжалването на Дани предстои и…

— Мога да ти заема пари?

— Не — отказа Бет. — Няма да е редно…

Господин Айзъкс въздъхна. Взе лупата си и разгледа бижуто, преди да заключи:

— Много добра изработка. Но колко очакваш да получиш за него?

— Пет хиляди паунда — с надежда в гласа рече Бет.

Господин Айзъкс продължи да се преструва, че внимателно изучава камъка, макар че самият той беше продал пръстена на Дани за четири хиляди преди година.

— Добре — съгласи се накрая той. — Цената е приемлива.

Прибра пръстена под щанда и извади чековата си книжка.

— Господин Айзъкс, мога ли да ви помоля за услуга, преди да напишете чека?

— Разбира се.

— Ще ми разрешите ли да го взимам назаем всяка първа неделя на месеца?

 

 

— Толкова зле ли беше? — попита Ник.

— Много по-зле. Ако го нямаше Лиъм, със сигурност щях да заспя и да ме докладват.

— Интересен случай е тоя Лиъм — обади се Големия Ал, като се размърда, но без да се обърне. — Цялото му семейство са гепачи. Има шестима братя и три сестри и по едно време петима от братята и две от сестрите бяха на топло. Шибаната му фамилия струва към милион на данъкоплатците.

Дани се засмя и попита:

— А какво знаеш за Кевин Лийч?

Големият Ал рязко се изправи.

— Даже не споменавай името му извън наш’та килия. Пълна откачалка. Ще ти клъцне гръкляна за един „Марс“. А ако го засечеш… — Той се поколеба. — Разправят, че го преместили тук от „Гарсайд“, задето нек’ъв му показал знака на победата.

— Звучи малко пресилено — обади се Ник, който записваше в дневника си всяка дума на Големия Ал.

— Не и кат’ знаеш, че откачалката му отрязал и двата пръста.

— Така са правили и французите по време на битката при Агинкорт срещу англичаните — вметна Ник.

— Много интересно — изръмжа Големия Ал.

Чу се сирената и след малко отвориха вратите на килиите, за да могат затворниците да отидат на вечеря. Ник затвори дневника си, изправи се да прибере стола и едва тогава Дани забеляза, че той носи сребърна верижка на врата си.

 

 

— Из коридорите на съда се носят слухове — започна съдия Редмейн, — че Спенсър Крейг не е бил напълно откровен в показанията си. Надявам се, че не ти ги подклаждаш.

— Не се и налага — отговори Алекс. — Той има достатъчно врагове, готови да подкрепят подобни твърдения.

— И все пак, понеже си страна в случая, няма да е много разумно да споделяш мнението си с останалите колеги в съда.

— Дори и ако Крейг е виновен?

— Дори да е самият дявол.

 

 

В края на първата седмица Бет написа писмо на Дани. Надяваше се, че той ще намери някой да му го прочете. Пъхна и банкнота от десет паунда, преди да запечата плика. Възнамеряваше да му пише всяка седмица, както и да ходи на посещение в затвора всяка първа неделя от месеца. Адвокат Редмейн й беше обяснил, че осъдените с толкова дълги присъди имат право само на едно посещение месечно през първите десет години.

На следващата сутрин пусна писмото в пощенската кутия на Бейкън Роуд, преди да се качи в автобус номер двадесет и пет към центъра. Името на Дани не се споменаваше в дома на семейство Уилсън, защото баща й полудяваше. Бет погали корема си и се почуди какво ли бъдеще може да очаква дете, което вижда баща си веднъж месечно, при посещения в затвора. Молеше се бебето им да е момиче.

 

 

— Трябва да се подстрижеш — обади се Големия Ал.

— И какво очакваш да направя? Да кажа на Паско, че имам нужда от нова прическа, затова ще си взема свободен ден в събота и ще се отбия в „Самис“ на Майл Енд Роуд за обичайната подстрижка?

— Няма нужда. Просто се запиши при Луис.

— А кой е Луис? — попита Дани.

— Бръснарят на пандиза — обясни Големия Ал. — Обикновено оправя по петима по време на почивката, ама е толко известен, че може и месец да чакаш. Ама ти така или иначе следващите двайсе и две години си тука. Ако искаш да минеш по-рано, плащаш три фаса за гола глава и пет — само отстрани и отзад. А господинът тук — той посочи Ник, който седеше в леглото си и четеше книга — плаща по десет, щот иска да се носи кат’ джентълмен.

— Само отзад и отстрани ми върши работа. Ама какви инструменти използва? Не ми се иска да ме подстриже с пластмасов нож и вилица.

Ник затвори книгата.

— Луис работи с истински ножици, машинка, даже има и бръснач.

— Е как са го оставили? — учуди се Дани.

— Не са — отговори Големия Ал. — Един от шефовете му дава инструментите в началото и после ги прибира. И преди да попиташ — ако нещо изчезне, Луис ще си загуби работата и всички килии ще бъдат претърсени.

— А добър ли е? — попита Дани.

— Преди да го приберат на топло, е бил фризьор в Мейфеър и е взимал по петдесет кинта на човек.

— И как се е озовал тук?

— За обир — отговори Ник.

— Глупости, никакъв обир. Хванали го със свалени гащи в Хампстед Хийт и мо’еш да си сигурен, че не е пикал, кат’ се появили ченгетата.

— Ама ако се знае, че е гей, как изобщо оцелява тук?

— Добър въпрос — отговори Големия Ал. — В повечето пандизи, влезе ли педал в банята затворниците му се изреждат.

— А какво ги спира?

— Не е лесно да се намери добър фризьор сред затворниците — обясни Ник.

— Така си е — съгласи се Големия Ал. — Предишният беше вкаран за убийство и никой не можеше да се отпусне на стола, докато държеше бръснача. Повечето даже пуснаха доста дълга коса.