Джефри Арчър
Затворник по рождение (28)

27.

В деня на премиерата на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в „Ройъл Тиътър“ в Брайтън публиката извика Лорънс Девънпорт три пъти пред завесата. Той сякаш не забелязваше, че с него излизаха и други актьори. По време на репетициите бе телефонирал на сестра си и я беше поканил на вечеря след представлението.

— Как върви? — беше го попитала Сара.

— Всичко е наред, но не за това искам да те видя — отвърна той. — Налага се да обсъдя с теб много важен въпрос, защото решението, което трябва да взема, ще засегне и теб, и цялото семейство.

В момента, в който затвори телефона, усети, че го обзема още по-голяма решителност да изпълни намерението си, все едно какви щяха да са последствията. Даваше си сметка обаче, че няма да се справи без подкрепата на Сара, особено след като знаеше и за историята й с Крейг.

Репетициите бяха изморителни. В една пиеса не можеш да забравиш реплика или да напуснеш сцената не когато трябва. Девънпорт дори започна да се пита ще издържи ли на конкуренцията с актьори от Уест Енд. Но в момента в който завесата се вдигна вечерта на премиерата, стана ясно, че публиката в залата се състои предимно от негови фенове. Те попиваха всяка негова дума, смееха се и на най-глупавите смешки в сценария, стига да се излезли от неговата уста. Ръкопляскаха му по всеки повод.

Сара се появи в гримьорната, за да му пожелае късмет преди началото, и той й напомни за поканата си. Стори й се блед и изморен, но тя реши, че това се дължи на напрежението от предстоящото представление.

— Ще се видим след спектакъла — каза тя на тръгване. — Късмет!

След последната завеса Девънпорт си даде сметка, че няма да има сили да премине през изпитанието. Почувства се на мястото си, опита се да убеди сам себе си, че има задължения и към други хора и не на последно място към сестра си. Защо трябваше да съсипва и нейната кариера заради Спенсър Крейг?

Върна се в гримьорната си и завари там тълпа приятели, които го приветстваха — обикновено първият признак за успех. Той се потопи в похвалите и ласкателствата, посипали се от всички страни, и се опита да забрави проблема с Дани Картрайт, който всъщност не беше нищо друго, освен един нехранимайко от Ийст Енд, попаднал там, където му е мястото — в затвора.

Сара седеше в единия ъгъл на гримьорната и се радваше на успеха на брат си, но от главата й не излизаше мисълта за проблема, на който той отдаваше толкова голямо значение.

 

 

Минаваше полунощ, когато Паско отвори вратата на килията и Ник с изненада установи, че Дани го чака буден. Беше изтощен от дългия ден, но му беше приятно, че има с кого да сподели новините.

Дани изслуша внимателно всичко, което се беше случило в Шотландия. Големия Ал лежеше с лице към стената и мълчеше.

— Ти с положителност щеше да се справиш много по-добре от мен при разговора с Мънро — отбеляза Ник. — На първо място, сигурно не би допуснал чичо ми да се измъкне с толкова много пари. — Тъкмо щеше да продължи с разказа си за срещата с адвоката, когато внезапно попита: — Защо изглеждаш толкова доволен?

Дани слезе от леглото си, пъхна ръка под възглавницата и измъкна малка касета. Сложи я в касетофона и натисна копчето.

— Как ти е името? — чу се въпросът на мъж с твърд глазгоуски акцент.

— Тоби. Тоби Мортимър — отвърна друг.

— Как се озова тук?

— За притежание.

— На Клас „А“?

— По-лошо. Хероин. Бия си по два пъти на ден.

— Значи е добре, че си на програма за дезинтоксикация?

— Оказа се, че не е толкова лесно.

— К’ви бяха ония глупости, които ми наговори вчера? На кое да вярвам?

— Всичко е вярно. Само исках да обясня защо отпаднах от програмата. Видях един мой приятел да намушква човек с нож и трябваше да кажа на полицията.

— А що не го направи?

— Защото Спенсър каза да си държа езика зад зъбите.

— Спенсър ли?

— Моят приятел. Спенсър Крейг. Той е адвокат.

— Да не искаш да кажеш, че адвокат ще накълца човек, когото вижда за пръв път?

— Не е толкова просто.

— Бас държа, че за полицията е било просто.

— Така е, хванаха се. Трябваше да избират между момче от Ийст Енд и адвокат, който на всичко отгоре имаше и трима свидетели, които потвърдиха, че дори не е бил там. — Настана известно мълчание. — Само че аз бях там.

— К’во стана тогава?

— Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и всички пийнахме повече. И точно тогава онези тримата влязоха в бара.

— Кои трима?

— Двама мъже и едно момиче. Момичето беше проблемът.

— То ли започна боя?

— Не, не. Крейг си падна по нея от първия миг, но тя не му обърна внимание и той се вбеси.

— И затова гаджето й почна да се бие?

— Не. Момичето даде да се разбере, че иска да си върви, и те се измъкнаха от задната врата.

— В задната уличка?

— Откъде знаеш?

— Ти сам ми го разказа вчера — отвърна Големия Ал, който бързо схвана грешката си и оправи работата.

— Да бе, да. Вярно. — Поредното дълго мълчание. — Крейг и Джералд веднага изтичаха след тях. Ние с Лари също излязохме. И тогава нещата излязоха от контрол.

— Кой почна?

— Спенсър и Джералд. Те налетяха на момчетата и очакваха да ги подкрепим. Само че аз бях толкова фиркан, че бях напълно безполезен, а Лари изобщо не го бива в тия неща.

— Кой е пък този?

— Лари Девънпорт.

— Оня от сапунката ли?

— Да, ние двамата стояхме отстрани и само гледахме.

— Значи приятелят ти Спенсър почна боя?

— Да. Открай време се мисли за боксьор. Получи и награди в Кеймбридж, но тия момчета бяха друга класа. Но само докато Спенсър извади ножа.

— И нож ли имаше?

— Ъхъ. Взе го от бара, преди да излезе. Помня, че каза: „За всеки случай“.

— Не беше ли виждал преди тия мъже и момичето?

— Никога. Но мацката много му хареса. Когато Картрайт започна да го наляга, Спенсър се вбеси и го промуши в крака.

— Ма не го е убил, нали?

— Не, само го рани. А докато Картрайт се беше свил от болка, Спенсър заби ножа в гърдите на другия. — Мина доста време, преди човекът да завърши: — И го уби.

— Викнахте ли полиция?

— Не. Спенсър трябва да ги е извикал, след като ни поръча да си ходим. Каза също, ако някой ни пита, да повтаряме, че не сме излизали от бара и нищо не сме видели.

— Някой пита ли ви нещо?

— Полицаите дойдоха у дома на следващия ден. Не бях мигнал, но гледах да не ми личи. Мисля, че повече ме беше страх от Крейг, отколкото от ченгетата. Пък и инспекторът беше сигурен, че е пипнал правилния човек.

Касетата се въртя още няколко секунди, докато отново се чу гласът на Мортимър.

— Това беше преди две години, но не минава ден, без да се сетя за това момче зад решетките. Предупредих Спенсър, че щом се оправя достатъчно, ще дам показания… — Разнесе се щракването за край на лентата.

— Добра работа сте свършили! — възкликна Ник.

Големия Ал само изсумтя. Беше спазил сценария, който Дани му беше написал според изискванията на господин Редмейн за делото.

— Остава да намеря начин да предам лентата на адвоката си — отбеляза Дани, извади касетата и я пъхна отново под възглавницата си.

— Не би трябвало да е сложно — рече Ник. — Сложи я в плик с надпис „правен документ“. Не ми се вярва някой от надзирателите да посмее да го отвори, освен ако нямат подозрение, че изпращаш наркотици, пък и не виждам кой юрист ще поеме такъв риск.

— Освен ако някой от шибаняците надзиратели не му има зъб — обади се и Ал, — или не загрее, че вътре има касета.

— Че откъде ще разбере? — удиви се Дани. — Само ние тримата знаем за това.

— Не забравяй Мортимър. — Най-сетне Големия Ал седна в леглото си. — Трудно ще си държи езика зад зъбите, ако има глад за доза.

— Какво да правя тогава с касетата? Не виждам шанс да спечеля делото без нея.

— Не рискувай да я пращаш по пощата — посъветва го Големия Ал. — Гледай да се видиш с Редмейн и му я дай лично. Щот’ кой мислиш имаше среща вчера с адвоката си?

Ник и Дани търпеливо зачакаха Ал да отговори на собствения си въпрос.

— Онуй копеле Лийч — отрони той най-сетне.

— Може да е съвпадение — предположи Ник.

— Не и ако адвокатът му е Спенсър Крейг.

— Откъде си толкова сигурен, че е бил тъкмо Крейг? — не се сдържа Дани и впи пръсти в рамката на леглото.

— Шибаняците често се отбиват да си шушнат със сестричките в болницата, а аз им варя чай.

— Ако продажен надзирател иска да разбере какво има на касетата — намеси се Ник, — няма защо да се питаме чие легло ще провери първо.

— И какво да правя? — отчаяно попита Дани.

— Ами осигури му я — отвърна Ник.

 

 

— Записан ли си за консултация?

— Не точно.

— Значи си тук за правен съвет?

— Не точно.

— А за какво точно си дошъл? — повиши леко глас Спенсър Крейг.

— Имам нужда от помощ, но не правна.

— Каква е тази помощ?

— Напипах страхотна възможност за голяма доставка на вино, но има проблем.

— Така ли? И какъв е той?

— Искат предплата.

— Колко?

— Десет хиляди паунда.

— Ще ми трябват няколко дни да помисля.

— Убеден съм, че ще го направите, господин Крейг, но не се бавете много, защото едни хора чакат да им дам информация, с която разполагам. — Барманът от „Дънлоп Армс“ замълча, преди да добави: — Обещах да им отговоря преди 31 май.

 

 

И тримата чуха как в бравата се завърта ключ — изненадаха се, защото до „Почивката“ оставаше цял час.

В рамката на вратата застана надзирателят Хаген.

— Претърсване на килията — обяви той. — И тримата — в коридора.

Ник, Дани и Големия Ал се отправиха към площадката пред килията. Наистина бяха изненадани, защото Хаген влезе в помещението и затвори вратата след себе си. Нямаше нищо необичайно в претърсванията. Надзирателите ги правеха често, за да търсят наркотици, алкохол, ножове и дори оръжие. Но обичайната практика бе да присъстват трима служители на затвора, а и вратата на килията оставаше отворена, за да не могат затворниците да твърдят, че намереното е подхвърлено по време на претърсването.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Хаген се появи широко усмихнат.

— Добре, момчета — рече той. — Чисти сте.

 

 

Дани се изненада, че вижда Лийч в библиотеката, защото никога не беше идвал за книга. Може би искаше да прегледа някой вестник. Направи му впечатление, че ходи напред-назад покрай рафтовете, но очевидно не се ориентираше.

— Нещо да помогна? — попита Дани.

— Търся последния брой на „Правен преглед“.

— Имаш късмет. Допреди няколко дни, когато някой направи дарение от няколко книги, сред които и последната книжка на списанието, имахме само един много стар брой.

— Дай ми го — нареди Лийч.

Дани отиде до раздела с юридическа литература, свали дебел, подвързан в кожа том и го занесе на бюрото си.

— Име и номер?

— Защо питаш?

— Ако искаш да изнесеш книга, трябва да ти направя картон.

— Лийч, 6241 — процеди онзи.

Дани попълни данните в нова карта. Много се надяваше Лийч да не е забелязал, че ръката му трепери.

— Подпиши се най-долу.

Лийч сложи едно кръстче на посоченото място.

— Трябва да върнеш книгата до три дни — информира го Дани.

— Защо, ти да не се мислиш вече за някой от шибаните копои тук? Ще я върна когато си искам — заяви посетителят и излезе.

Дани го изпрати с поглед. Така и не разбра защо му е списание, след като не може и името си да напише.