Джефри Арчър
Затворник по рождение (35)

34.

— Ник беше пет месеца по-голям от мен.

— Как пък го разбра? — попита Големия Ал неспокойно.

— Пише го в дневниците му — отвърна Дани. — Тъкмо стигнах до мястото, където описва моето пристигане в килията и вие двамата трябва да решите каква история да ми кажете.

Големия Ал смръщи чело.

— Цели две години съм бил сляп за нещо, което е било пред очите ми. — Големия Ал все така мълчеше. — Ти си бил онзи сержант, който е прострелял косоварите, когато взводът на Ник е охранявал сръбските затворници.

— По-лошо — обади се най-сетне Големия Ал. — Стана, след като капитан Монкрийф даде ясна заповед, на английски и на сръбски, да не се стреля.

— Ти реши да не я изпълниш.

— Няма смисъл да заповядваш на някого да не стреля, когато той вече го прави.

— Наблюдатели на ООН заявили в съда, че албанците са стреляли във въздуха.

— Да бе, видели са какво става от прозореца на хотелската си стая на отсрещната страна на площада.

— Но Ник го е отнесъл.

— Така е — съгласи се Ал. — Макар да разказах на военния следовател всичко, както си беше. Само че те предпочетоха да повярват на него.

— Все пак присъдата ти е за убийство.

— Но е само десет години, а не двайсет и две без шанс за намаляване.

— Ник много е писал за твоята смелост и как си спасил половината взвод, и него включително, докато сте били в Ирак.

— Преувеличава.

— Не е в негов стил — отбеляза Дани. — Но пък обяснява защо е решил да поеме вината въпреки неподчинението ти.

— Разказах в съда как беше — повтори Ал. — Въпреки това разжалваха Ник и го осъдиха на осем години за проявена небрежност при изпълнение на задълженията. Мислиш ли, че е минал и ден, без да се питам защо направи тази жертва за мен? В едно съм сигурен — че щеше да поиска да заемеш неговото място.

— Откъде знаеш?

— Чети, Дани Бой. Чети.

 

 

— Нещо не е наред в тази история — рече Рей Паско.

— Накъде биеш? — попита директорът на затвора. — И ти като мен чудесно знаеш, че няма нищо необичайно в това доживотен да се самоубие след отхвърляне на молбата му от Апелативния.

— Не и Картрайт. Има много неща, за които да живее.

— Няма как да знаем какво е ставало в главата му. Забрави ли как потроши килията, та трябваше да го затвориш в карцера. Да не говорим, че от седмици не иска да види годеницата си и детето. Не отваря и писмата й.

— Така е. Но дали е съвпадение, че се случи дни след като Лийч заплаши, че ще го пречука?

— Сам си записал в доклада си, че след инцидента в библиотеката не са забелязани да имат какъвто и да било контакт.

— Ето това ме тревожи — заяви Паско. — Ако си решил да ликвидираш някого, правиш всичко възможно да не те свързват с него.

— Лекарят потвърди, че смъртта на Картрайт е в резултат на счупване на врата.

— Лийч е в състояние да счупи врата на всекиго.

— Само защото не е върнал една книга в библиотеката?

— Но стоя в карцера цял месец за това.

— А какво за онзи запис, дето не ти дава мира?

— Не искам да се правя на много умен — поклати глава Паско, — но го усещам със стомаха си.

— Най-добре да попиташ стомаха си за още нещо, Рей, ако искаш да започна разследване.

— Няколко минути преди да открият тялото на Картрайт, Лийч се блъсна в мен съвсем нарочно.

— Какво от това?

— Носеше чисто нови маратонки.

— Е и?

— Забелязах, че преди началото на мача беше обут с гуменките, които получават тук. Как така изведнъж се оказа с нови адидаски? Не се връзва.

— Колкото и да се възхищавам на способностите ти за наблюдение, това никак не е достатъчно.

— Косата му беше мокра.

— Рей, имаме две възможности — рече спокойно директорът. — Да приемем доклада на лекаря и да потвърдим пред началниците във вътрешно министерство, че е било самоубийство, или да повикаме полицията, за да започнат разследване. Ако се спрем на втората, ще имам нужда от нещо повече от мокра коса и чифт нови маратонки.

— Ами ако Лийч…

— Първият въпрос, който ще ни поставят, е защо, ако сме имали подозрения, че е отправял заплахи към Картрайт, не сме прехвърлили Лийч веднага в друг затвор.

На вратата се почука.

— Влез — каза високо директорът.

— Извинете, че ви прекъсвам — рече секретарката, — но мисля, че трябва незабавно да видите нещо. — Тя подаде лист хартия.

Началникът прочете написаното и едва тогава го подаде на Паско с думите:

— На това му викам доказателство.

 

 

Пейн показваше на един клиент апартамент на „Мейфеър“, когато мобилният му телефон зазвъня.

Обикновено, когато имаше ангажимент с потенциален купувач, не вдигаше, но сега на екрана се изписа името на Спенсър. Той се извини и отиде да говори в съседната стая.

— Добри новини — съобщи Крейг. — Картрайт е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Самоубил се е. Намерили са го обесен на душа в банята.

— Откъде знаеш?

— Страница седемнайсета на „Ивнинг Стандарт“. Оставил е и предсмъртно писмо. Край на проблема ни.

— Не и докато съществува онзи запис — напомни му Пейн.

— Кой ще се интересува от запис на вече мъртъв човек, който говори за друг мъртвец.

 

 

Вратата на килията се отвори и Паско влезе. Погледът му се задържа на Дани, но не каза нищо. Затворникът се бе зачел в дневниците. Бе стигнал до мястото, в което се описваше разговорът на Ник с господин Хърст от Съвета за предсрочно условно освобождаване. В същия ден бе и неговото дело в Апелативния съд. Денят, в който изпотроши килията и го затвориха в карцера.

— Хайде момчета, хапвайте и на работа. Монкрийф, много съжалявам за приятеля ти. Никога не съм вярвал, че е виновен. — Дани трескаво търсеше в главата си подходящ отговор, но Паско вече отваряше вратата на следващата килия.

— Той знае — тихо рече Големия Ал.

— Значи с нас е свършено — отговори Дани.

— Не мисля. По някаква причина не е убеден в самоубийството и има съмнения. Какво стана, та си промени решението?

Дани прелисти няколко страници и посочи с пръст нещо, което бе прочел преди малко: „Ако можех, бих си разменил мястото с Дани. Има право на свободата си повече от мен“.