Джефри Арчър
Затворник по рождение (23)

22.

Още един коридор, претъпкан със затворници, но поне този път се движеха по-бързо. Никой не искаше да изпусне и минута от времето за посещения. В края на коридора се намираше чакалнята, със заковани покрай стените дървени пейки. Там също се чакаше доста, докато най-накрая извикат името ти по високоговорителя. Дани прекара това време в разчитане на табелите по стените; няколко от тях предупреждаваха за последствията — както за затворниците, така и за посетителите, — ако бъдат заловени с наркотици и ако изобщо се опитат да разменят някакви вещи помежду си. Друга се отнасяше за политиката на затвора спрямо случаи на побой, а последната съобщаваше нещо за дискриминация — дума, която измъчи Дани и чието значение той не знаеше. Щеше да попита Ник, щом се върне в килията.

Мина близо час, преди да съобщят името Картрайт по високоговорителя. Дани скочи на крака и последва надзирателя в малка стая, където го накараха да застане с разкрачени крака на дървена платформа. Друг полицай, когото виждаше за първи път, го претърси по-старателно от когато и да било. Големия Ал го беше предупредил, че ги проверяват много внимателно, защото посетителите често се опитвали да предадат на близките си наркотици, пари, ножове и дори пистолети.

След като приключи с претърсването, надзирателят преметна жълта лента през рамото на Дани, която различаваше затворниците от посетителите. След това го въведоха в най-голямата зала, която бе виждал в „Белмарш“. Застана пред бюро, повдигнато на платформа на метър над пода, и друг надзирател прегледа списъка пред себе си и каза:

— Чакат те на Е9.

В залата бяха наредени маси и столове в седем редици, номерирани от А до Ж. Затворниците седяха на червени столове, заковани за пода. Посетителите сядаха срещу тях, на зелени столове, които също бяха заковани. Така надзирателите лесно можеха да наблюдават цялата зала, в което им помагаха и множеството камери по тавана. Докато вървеше между редиците маси, Дани забеляза, че на втория етаж е пълно с надзиратели, които следяха всяко движение в залата. Спря до ред Е и потърси Бет с поглед. Най-накрая я забеляза — седеше на един от зелените столове. Макар да бе залепил нейна снимка на стената в килията си, Дани бе забравил колко е красива. Държеше голям вързоп в ръцете си, което го изненада, защото на посетителите не беше разрешено да носят подаръци на затворниците.

Тя скочи на крака веднага щом го видя. Дани забърза крачка, макар много пъти да го бяха предупреждавали, че не трябва да тича. Прегърна я силно и се стъписа, когато от вързопа в ръцете й се чу бебешки плач. Дани направи крачка назад и за първи път видя дъщеря си.

— Красива е — промълви той и взе Кристи в ръце. Вдигна поглед към Бет и добави: — Ще изляза оттук, преди даже да разбере, че баща й е в затвора.

— Как…

— Кога… — започнаха и двамата едновременно.

— Съжалявам — каза той. — Ти кажи първо.

— Защо говориш толкова бавно? — изненада се Бет.

Дани се отпусна в червения стол и започна да й разказва за съкилийниците си. Междувременно изяде един „Марс“ и пресуши кутийката диетична кока-кола, които Бет му беше купила от лавката — деликатеси, които не бе опитвал, откакто го бяха затворили в „Белмарш“.

— Ник ме учи да пиша и чета — обясни й той. — А Големия Ал ми показва как се оцелява в затвора. — Той замълча и зачака реакцията на Бет.

— Имал си късмет да попаднеш точно в тази килия.

Дани не се беше замислял за това и сега си даде сметка, че трябва да благодари на господин Дженкинс.

— Е, как е животът на Бейкън Роуд? — попита той и погали бедрото на Бет.

— Някои от съседите събират подписка за освобождаването ти, а на стената на метростанцията откъм Боу Роуд са изписали със спрей „Дани Картрайт е невинен!“. Още никой не се е опитал да го изтрие, дори общината.

Докато слушаше новините, Дани изяде още три марса и изпи две кутийки кока-кола, защото знаеше, че няма да му разрешат да ги вземе в килията.

Искаше още малко да подържи Кристи, но тя бе заспала в ръцете на майка си. Видът на дъщеря му само засили решимостта му на всяка цена да се научи да пише и чете. Искаше да е в състояние да отговори на всеки въпрос на адвокат Редмейн и да отиде подготвен на обжалването, а и да изненада Бет, като й изпрати писмо.

— Времето за посещения изтече — обяви глас по високоговорителите.

Дани нямаше представа кога беше изтекъл най-краткият час в живота му и погледна часовника на стената. Изправи се бавно, прегърна Бет и я целуна. Знаеше, че това е най-лесният начин посетителят да ти пъхне нещо в джоба, затова беше сигурен, че в момента надзирателите не ги изпускат от поглед. Някои затворници дори гълтаха наркотиците, за да не ги открият при претърсването, преди да ги върнат в килиите.

— Довиждане, скъпи — каза му Бет, когато той я пусна.

— Довиждане — отчаяно отвърна Дани. — А, за малко да забравя.

Бръкна в джоба на панталона си и извади сгънат лист хартия. В момента, в който й подаваше писмото, до тях се появи един от надзирателите и го грабна от ръката му.

— Не е разрешено да й даваш нищо, Картрайт.

— Но това е само… — започна Дани.

— Без уговорки. Време е да си вървите, госпожо.

Дани остана загледан след Бет, която си тръгна с детето му на ръце.

— Трябва да изляза оттук — пророни той тихо.

Надзирателят отвори листа и прочете първите думи, които Дани беше написал сам на Бет: „Не след дълго ще сме отново заедно“.

Лицето му се смръщи тревожно.

— Да я подкъся отстрани и отзад ли? — попита Луис, докато следващият му клиент се настаняваше на стола.

— Не — тихо отговори Дани. — Искам прическа като на приятеля преди мен.

— Ще ти струва повече — предупреди го Луис.

— Колко?

— Колкото на Ник, десет фаса на месец.

Дани извади неразпечатан пакет „Марлборо“ от джоба на джинсите си.

— За днес и предплащам за следващия месец, ако си свършиш работата добре.

Луис се засмя, а Дани прибра обратно цигарите в джоба си.

Бръснарят обикаляше бавно около стола, оглеждаше косата на Дани и от време на време коментираше.

— Първо, трябва да я оставиш да порасне малко и да я миеш поне два или три пъти седмично — обясни той. — Ник винаги е с чиста и сресана коса. Освен това трябва да се бръснеш всеки ден, като поддържаш бакенбардите по-къси, ако искаш да изглеждаш като джентълмен. — След още оглеждане, Луис добави: — Ник си сресва косата наляво, а не като теб — надясно и това ще е първата промяна, която трябва да направим. Освен това косата му е по-светла от твоята, което не е проблем — ако редовно я изплакваш с лимонов сок, и твоята ще изсветлее.

— Колко време ще ми отнеме всичко това?

— Шест месеца, не повече. Но трябва да идваш при мен всеки месец — добави Луис.

— Няма проблем, и без това за никъде не съм тръгнал — отвърна Дани. — Запази ми час за всеки първи понеделник от месеца, защото трябва да сме приключили преди делото по обжалване. Адвокатът ми смята, че има много голямо значение как изглеждаш, когато си на подсъдимата скамейка, а аз искам да приличам на полицай, а не на престъпник.

— Добър ти е адвокатът значи — измърмори Луис, метна зелената кърпа около врата на Дани и взе ножиците.

След двайсет минути едва забележимата промяна вече бе факт.

— И не забравяй — повтори му Луис, докато държеше огледалото зад гърба на Дани, за да може той да огледа тила си. — Трябва да се бръснеш всяка сутрин и да си миеш косата с шампоан поне два пъти седмично, ако искаш да си на ниво, както би казал Ник.

— Обратно по килиите — извика господин Хаген. Изненада се, когато забеляза двамата затворници да си разменят неотворен пакет цигари.

— Намери си нов клиент за алтернативните услуги ли, Луис? — попита той и се подсмихна.

Дани и Луис не отговориха нищо.

— Странно, Картрайт. Най-малко за теб предполагах, че си педал.