Джефри Арчър
Затворник по рождение (59)

58.

Дани се питаше каква ли ще е собствената му реакция при срещата с Джералд Пейн. Не можеше да си позволи да покаже каквато и да е емоция, а изпуснеше ли си нервите, всичките му усилия щяха да идат по дяволите.

Големия Ал спря колата пред входа на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ няколко минути по-рано, но когато Дани бутна летящата врата на входа и влезе във фоайето, Гари Хол вече го чакаше на рецепцията.

— Изключителен човек е — възторжено обясняваше Хол, докато крачеха към асансьора. — Най-младият съдружник в историята на компанията — добави той, докато натискаше копчето за последния етаж. — Съвсем наскоро стана ясно, че ще заеме и място в парламента, така че, предполагам, няма да работи тук още дълго.

Дани се усмихна. Плановете му бяха да остави Пейн без пукнат грош. Ако успееше да провали и шансовете му за парламента, толкова по-добре.

Излязоха от асансьора и Хол поведе своя най-важен клиент по коридора с кабинетите на съдружниците. Спряха пред врата, върху която със златни букви бе написано „Джералд Пейн“. Хол почука предпазливо, натисна дръжката и отвори. Отдръпна се, за да пусне Дани да влезе преди него. Пейн скочи от стола зад бюрото и понечи да закопчае сакото си, докато отиваше да посрещне клиента. Но беше ясно, че средното копче отдавна не се е срещало с илика си. Пейн протегна енергично ръка и разтегна устни в малко пресилена усмивка. Колкото и да се постара, Дани не успя да отговори със същото.

— Не сме ли се срещали? — попита Пейн и се взря в лицето му.

— Да — отговори Дани. — На партито по повод последното представление на Лорънс Девънпорт.

— Разбира се — усмихна се отново Пейн и го покани да седне на удобното кресло срещу бюрото му. Хол остана прав.

— Нека започна, сър Никълъс, с…

— Ник — прекъсна го Дани.

— Джералд — рече Пейн.

Дани кимна.

— Исках преди всичко да ви поздравя за удара, който направихте с „Тауър Хамлетс“ и общината на онзи терен в Боу — сделка, която удвоява капиталовложенията ви за по-малко от година.

— Господин Хол свърши черната работа — отговори Дани. — Аз бях зает с друг проект, който поглъщаше по-голямата част от времето ми.

Пейн се наведе напред.

— Бъдещите ви планове включват ли по някакъв начин и нашата фирма?

— Естествено, в заключителния етап. Може да се каже, че почти съм приключил с предварителните проучвания. Ще имам нужда от някой, който да ме представлява, когато се стигне до подаване на офертата.

— Ще се радваме да бъдем полезни с всичко, което е по силите ни — отбеляза Пейн. Усмивката се беше върнала на лицето му. — Смятате ли, че можете да ни въведете в нещата на този етап?

Дани с радост установи, че Пейн очевидно се интересува най-вече от онова, което сам ще спечели, и за първи път отговори на усмивката на своя домакин.

— За никого не е тайна, че Лондон ще бъде домакин на Олимпиадата през 2012 година и много пари ще се завъртят във връзка с подготовката. При бюджет от десет милиарда ще има пари за всички ни.

— Съгласен съм по принцип — рече Пейн, очевидно беше малко разочарован, — но не мислите ли, че пазарът е вече твърде наситен с кандидати?

— Така е — съгласи се Дани, — в случай че вниманието ви е насочено към основния стадион, плувния басейн, залата за гимнастика, селището за спортистите и дори към центъра за конен спорт. Открил съм обаче една ниша, която засега не е привлякла интереса на пресата и дори на обществото.

Пейн машинално се наведе напред и опря лакти на бюрото, а Дани се отпусна назад в креслото.

— Почти никой не обръща внимание — продължи Дани, — че Олимпийският комитет разглежда шест терена, на които да се построи колодрум. Малцина могат да ви кажат и какво точно се случва на такова място.

— Карат велосипеди — спонтанно се обади Гари Хол.

— Точно така — похвали го Дани. — До две седмици ще научим кои два терена са евентуалните кандидати на Олимпийския комитет. Прогнозата ми е, че дори след появата на съобщението, само местният вестник ще му отдели един параграф на спортната си страница. Разполагам обаче с вътрешна информация, с която се сдобих само срещу четири паунда и деветдесет и девет пенса.

— Четири паунда и деветдесет и девет пенса? — Погледът на Пейн бе изпълнен с недоверие.

— Толкова струва един брой на „Сайклинг Мънтли“. — Дани извади от куфарчето си списанието. — В броя от този месец става съвсем ясно кои са двата терена, които ще участват на финалната права, а очевидно и министърката на спорта се вслушва в препоръките на техните редактори. — Той плъзна списанието върху бюрото на Пейн, като преди това отвори на въпросната страница.

— Твърдите, че пресата не го е надушила? — попита Пейн, след като внимателно изчете статията.

— Защо да го правят?

— Щом теренът бъде обявен, десетки предприемачи ще се кандидатират, за да сключат договор.

— Аз лично не се интересувам от строежа на колодрум — репликира го Дани. — Възнамерявам да направя своите пари много преди първият багер да се появи на терена.

— Как очаквате да се случи това?

— Признавам, че тази информация ми струваше малко повече от четири паунда и деветдесет и девет пенса. Но ако погледнете последната страница на списанието — и той услужливо разгърна на въпросното място, — в десния долен ъгъл ще прочетете името на издателя и че следващият брой няма да бъде по будките за вестници поне още десет дни. Срещу малко по-висока от коричната цена успях да получа първата коректура на този брой. Там на седемнайсета страница е поместена статия от президента на Британската федерация по колоездене, в която се казва, че министърката го е уверила, че само два са терените, чиито кандидатури се разглеждат сериозно. Тя ще направи изявление в тази посока в Камарата на общините в деня, преди списанието да излезе. Той посочва и кои са двата терена, които Комитетът ще подкрепи.

— Прекрасно — възкликна Пейн, — сигурно собствениците на терена са наясно, че седят върху буре със златни монети.

— Само ако успеят да се доберат до следващия брой на „Сайклинг Мънтли“, защото засега си мислят, че са сред общо шестима кандидати.

— И какво смятате да предприемете? — попита Пейн.

— Теренът, предпочетен от Федерацията по колоездене, наскоро е сменил собственика си срещу три милиона паунда. Така и не успях да разбера кой е. Веднъж обявен от министърката, теренът ще струва поне петнайсет или дори двайсет милиона. Засега е известно, че кандидатурите са шест, ако някой предложи на сегашния собственик сума от, да речем, четири или пет милиона, подозирам, че той ще се изкуши да направи бърза печалба, вместо да рискува да остане с празни ръце. Нашият проблем е, че имаме по-малко от две седмици, преди да бъде обявена кандидатурата само на двата терена. А стане ли известно мнението на президента на Федерацията по колоездене, за нас няма да остане нищо.

— Може ли да направя предложение? — обади се Пейн.

— Разбира се.

— Ако сте толкова сигурен, че кандидатурите са само две, защо не купите и двата терена? Печалбата може да не е толкова голяма, но пък и няма начин да загубите.

Дани вече разбираше защо Пейн е станал най-младият съдружник в историята на фирмата.

— Идеята е добра, но няма голям смисъл да го правя, докато не разберем дали двата терена наистина могат да бъдат купени. И тук идвате вие. Ще откриете всички необходими подробности в тази папка, липсва единствено името на собственика. Но пък и вие трябва да се потрудите за парите си.

— Веднага се заемам с това, Ник — засмя се Пейн. — Разберем ли кой е новият собственик, ще се свържа с теб.

— Не губете време — изправи се Дани. — Можем да разчитаме на сериозна печалба само ако се действа бързо.

Пейн пусна дежурната си усмивка, докато се изправяше и се ръкуваше с новия си клиент. Когато се насочи към вратата, Дани забеляза позната покана на полицата над камината.

— Ще бъдеш ли на партито на Чарли Дънкан тази вечер? — направи се на изненадан той.

— С положителност. От време на време инвестирам в негови постановки.

— Тогава може да се видим довечера. И ако има някакво развитие, ще ми съобщиш.

— Непременно — обеща Пейн. — Може ли да уточня още нещо, преди да се заема с проекта?

— Да, разбира се. — Дани се опита да придаде загрижен израз на лицето си.

— Когато се стигне до инвестиране, сам ли осигуряваш цялата сума?

— До последното пени — отговори Дани.

— И не допускаш други лица да вземат участие?

— Не.

 

 

— Отче, прости ми, защото съгреших — започна Бет. — От две седмици не съм идвала на изповед.

Отец Майкъл се усмихна, познал нежния глас на Бет. Нейните изповеди винаги го трогваха, защото много от нещата, които за нея бяха грях, според повечето му енориаши дори не си заслужаваше да бъдат споменавани.

— Готов съм да те изслушам, дете мое — рече той, все едно нямаше представа кой е от другата страна на решетъчното прозорче.

— Помислих злонамерено за друг човек.

— Можеш ли да ми кажеш какво те накара да стигнеш до тези грешни помисли? — попита той и се размърда неспокойно на столчето си.

— Исках дъщеря ми да има по-добър старт в живота от мен и смятам, че директорката на училището, което бяха избрала за нея, не ме изслуша безпристрастно.

— Възможно е да не си видяла нещата от нейна гледна точка — рече отец Майкъл. — Може да не си преценила правилно мотивите й. — Когато Бет обясни за какво става дума, той додаде: — Не бива да забравяш, че не сме ние тези, които ще съдим Божията воля. Може Той да има други планове за малкото ти момиченце.

— Тогава моля за прошка и ще чакам да разбера каква е волята Му.

— Това е мъдро решение, дете мое. Моли се и очаквай Бог да ти покаже пътя.

— Как да изкупя греха си, отче?

— Научи се да се разкайваш и да прощаваш на онези, които не са способни да разберат твоите проблеми — посъветва я отец Майкъл. — Кажи веднъж „Отче наш“ и два пъти „Възпявам Твоята милост, владичице“.

— Благодаря, отче.

Отец Майкъл изчака да чуе хлопването на малката врата на изповедалнята и Бет да се отдалечи. Седя така известно време, размишляваше за проблема й, благодарен, че няма други посетители. Най-сетне напусна изповедалнята, тръгна към вестиарията и мина с бързи стъпки покрай коленичилата за молитва Бет.

Щом стигна в служебната стая, заключи вратата и отиде до бюрото си, където беше телефонът. Вдигна слушалката и набра номер. Това бе един от случаите, в които според него Всевишният има нужда от малко помощ.

 

 

Няколко минути след осем Големия Ал остави шефа си пред вратата. Дани нямаше нужда от указания къде е партито на Чарли Дънкан. Весел смях и глъчка се чуваха от първия етаж, а няколко от гостите бяха излезли на площадката.

Дани изкачи овехтялото, лошо осветено стълбище. По стените имаше плакати на минали представления, продуцирани от Дънкан. Май нито едно от тях не беше станало хит. Мина покрай прегърнати мъж и жена, които не го удостоиха с поглед. Влезе в офиса и бързо разбра защо имаше хора и на площадката. Вътре беше претъпкано. Младо момиче стоеше на входа и му предложи питие, но той поиска само чаша вода — трябваше да е с бистра глава, ако искаше инвестицията му да донесе дивиденти.

Огледа се, за да потърси познато лице, и забеляза Кати. Но щом погледите им се срещнаха, тя извърна глава. Това само го развесели и му напомни за Бет. Тя винаги го закачаше за неговата срамежливост, особено когато влиза в помещение, пълно с непознати. Ако тя беше тук сега, вече щеше да бъбри оживено в някоя от групите, все едно дали познаваше хората, или не. Много му липсваше. Някой докосна ръкава му и прекъсна мислите му. Извърна се и видя до себе си Джералд Пейн.

— Ник — обърна се той към него като към стар приятел, — има добри новини. Открих банката, която представлява собственика на един от терените.

— Успя ли да говориш с тях?

— Не, за съжаление — отвърна Пейн. — Но тъй като базата им е в Женева, предполагам, че собственикът е чужденец и няма представа за потенциалната цена на терена.

— Нищо чудно и да е англичанин, който познава нещата прекалено добре.

Дани бе доловил, че Пейн е по-скоро оптимист, за когото чашата е наполовина пълна.

— Все едно. Ще разберем повече утре, защото банкерът, някой си мосю Сегат, обеща да се обади сутринта и да ми каже дали клиентът е готов да продава.

— А другият терен? — напомни Дани.

— Ще бъде без значение, в случай че първият няма желание да продава.

— Може и да си прав.

— Джералд. — Лорънс Девънпорт се появи отнякъде и се наведе да целуне приятеля си.

Дани с изненада забеляза, че актьорът е небръснат и ризата му явно бе обличана няколко пъти тази седмица. Докато наблюдаваше двамата мъже, изпита толкова силна неприязън, че нямаше сили дори да се включи в разговора.

— Познаваш ли Ник Монкрийф? — попита Пейн.

Девънпорт не прояви никакъв интерес. Очевидно не го позна.

— Запознахме се на заключителното парти на предишната постановка — обясни Дани.

— Да, вярно.

— Гледах пиесата два пъти.

— Звучи ласкателно. — Лари нахлузи усмивката, приготвена за феновете.

— Ще участвате ли в следващия проект на Чарли?

— Не — отговори Девънпорт. — Беше приятно да участвам в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но не мога да си позволя да отдавам таланта си единствено на театъра.

— Защо? — невинно попита Дани.

— Започнат ли репетициите и представленията се налага да отказваш други участия, а никога не знаеш кога ще се появи предложение за филм или за главна роля в минисериал.

— Жалко. Бих инвестирал значително по-голяма сума, ако и вие бяхте в състава.

— Много мило от ваша страна. Може би ще имате възможност някой друг път.

— Надявам се, защото според мен сте истинска звезда. — Бе започнал да разбира, че при Девънпорт няма такова нещо като прекалено ласкателство.

— Ако наистина искате да направите добра инвестиция, бих могъл да ви предложа…

— Лари! — възторжен глас прекъсна разговора.

Девънпорт се извърна и се разцелува с мъж, далеч по-млад от него. Моментът бе отминал, но Девънпорт бе отворил врата, през която Дани възнамеряваше да нахлуе без предупреждение близките дни.

— Жалко — въздъхна Пейн, когато Девънпорт се отдалечи.

— Защо?

— Беше звездата на своето поколение в Кеймбридж — отбеляза Пейн. — Всички му предричахме блестяща кариера, но за съжаление, не се оказа така.

— Забелязах, че му викате Лари, както се обръщаха навремето към Лорънс Оливие.

— И това е единствената прилика между тях.

Припомнил си думите на Дюма „С приятели като тези…“, Дани за малко да изпита съчувствие към Девънпорт.

— Времето все още работи за него — подхвърли той.

— Не и с проблемите, в които е затънал — отбеляза Пейн.

— Проблеми ли има?

— Здрасти, Ник — някой го тупна по гърба.

Оказа се Чарли Дънкан — друг скорошен приятел, привлечен от парите.

— Здравей, Чарли.

— Надявам се, че партито ти харесва. — Дънкан доля чашата му с шампанско.

— Да, разбира се.

— Не си се отказал да инвестираш в „Бижу, бижу“, нали? — прошепна доверително Дънкан.

— Не, разбира се. Ще участвам с десет хиляди. — Естествено, не добави, че сценарият е безумен.

— Умен мъж — рече Дънкан и го потупа по рамото. — Утре ще ти изпратя договора по пощата.

— Лорънс Девънпорт да няма предложение от киното? — попита Дани.

— Какво те кара да мислиш така?

— Небръснат е, с раздърпани дрехи. Помислих си, че сигурно се опитва да влезе в роля.

— Не, не — засмя се Дънкан. — Няма роля, просто току-що става от леглото. Гледам да стоя далеч от него, старче.

— Защо?

— Живее само от заеми. Не му давай пари, защото никога няма да ги видиш. Един господ знае към колко души тук е задлъжнял.

— Благодаря, че ме предупреди. — Дани остави чашата си на един от подносите. — Трябва да вървя. Благодаря за поканата. Страхотно парти.

— Толкова скоро? Но ти дори не си се срещнал със знаменитостите, в които ще инвестираш.

— Напротив — отвърна Дани.

 

 

Тя вдигна слушалката на телефона още при първото иззвъняване и веднага позна гласа отсреща.

— Добър вечер, отче — каза тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Аз съм този, който ще ви бъда полезен, госпожице Съдърланд.

— Какво имате предвид?

— Надявам се да ви помогна да вземете правилно решение, що се отнася до Кристи Картрайт, млад член на моето паство.

— Кристи Картрайт ли? — повтори директорката. — Името ми е познато.

— Много вероятно. Всяка разумна директорка ще забележи колко много потенциал има в нея и не би изпуснала ученичка с такива възможности.

— Една разумна директорка ще забележи също така, че родителите на детето нямат брак. А съм убедена, че помните времето, когато бяхте член на управителния ни съвет, и знаете, че на това не се гледа с добро око.

— С пълно основание, госпожице Съдърланд — отвърна отец Майкъл. — Но нека успокоя съвестта ви, като ви уверя, че три пъти им четох задълженията на една двойка в „Сейнт Мери“ и официално обявих датата на техния брак на таблото за съобщения в църквата и в списанието на енорията.

— За съжаление брак така и не се е състоял — напомни директорката.

— По силата на непредвидени обстоятелства — промърмори отец Майкъл.

— Сигурна съм, че е излишно да ви напомням, отец Майкъл, недвусмисленото заявление на папа Йоан Павел в „Евангелиум вите“, че самоубийството, както и убийството, все още се смятат за смъртни грехове от църквата. Това, боя се, не ми дава възможност за избор и се налага да измия ръцете си от този случай.

— Няма да сте първата в историята, госпожице Съдърланд.

— Не ви прави чест, отче — отряза го директорката.

— Права сте да ме укорявате, госпожице, извинявам се. Но се страхувам, че съм обикновен смъртен и следователно склонен към грешки. Вероятно една от тях бе, когато една изключително талантлива млада жена подаде молба да заеме мястото на директор на „Сейнт Вероникас“, а аз пропуснах да споделя с управителния съвет, че съвсем наскоро е направила аборт. Сигурен съм, че е излишно да ви припомням, госпожице Съдърланд, че Светият отец смята и това за смъртен грях.