Йожен Сю
Скитникът евреин (32)

V глава
Агрикол и Гърбавото

Един час по-късно в къщата на улица „Brise-Miche“ настъпи дълбока тишина.

Слабата светлина, промъкваща се през отвора на вратата показваше, че Гърбавото още не е заспала. Това бе възможно, защото тъмното жилище — без въздух, без светлина — се осветяваше единствено чрез тази врата, която гледаше към тесен и стръмен коридор. Маса, стар сандък и един стол изпълваха стаята до такава степен, че за да се съберяха двама души в нея, единият трябваше да седне върху леглото. Единствено цветето, което Агрикол бе подарил на Гърбавото, поставено в чаша върху отрупаната с дрехи маса, разнасяше приятния си мирис във влажната стая, чиито гипсови стени се осветяваха от една свещ.

Гърбавото седеше облечена на леглото и плачеше, облегнала се върху възглавницата. Тя бе навела глава към стената и се надяваше да чуе стъпките на Агрикол. Сърцето й туптеше бързо. Лицето й бе зачервено от вълнение… От време на време тя ужасено поглеждаше към писмото, което държеше в ръката си. Портиерът го бе оставил у дома й, докато тя бе у Дагобертови.

След малко, недалеч от стаята й, проскърца врата.

— Най-сетне! — прошепна тя.

— Чаках баща ми да заспи — каза Агрикол, като пристъпи. Върху лицето му бе изписано любопитство, вместо безпокойство. — Какво има, мила? Как се е променило лицето ти… Какво се е случило, защо плачеш?

Разтреперена, Гърбавото му подаде писмото. Агрикол се приближи до светлината и прочете: „Един човек, който не може да каже името си, но който знае чувствата ви към Агрикол Балдуин, ви съобщава, че утре той ще бъде арестуван…“

— Аз! — извика смаяно Агрикол.

— Прочети докрая — отвърна шивачката.

Агрикол се зачете отново, като не можеше да повярва на очите си.

„Неговата песен «Освободените работници» бе оценена като престъпна. Намерени бяха няколко екземпляра от нея измежду документите на едно тайно дружество при водачите на съзаклятието на улица «des Prouvaires».“

— За съжаление — каза шивачката, продължавайки да плаче — чак сега разбрах думите на портиера-бояджия. Снощи един човек наблюдаваше къщата, за да види кога ще се прибереш…

— Това обвинение е безсмислено! — отговори Агрикол. — Не се безпокой, Гърбаво. Аз не се занимавам с политика. От моите стихове лъха любов към човечеството… Какво съм виновен, че са ги намерили сред документите на някакво тайно дружество… — Той понечи да хвърли писмото върху масата, но след като Гърбавото го помоли, продължи да чете: — „Вече има издадена заповед за арестуването на Агрикол Балдуин. Няма съмнение, че невинността му ще бъде доказана, но по-добре ще е ако си спести ареста, за да предпази майка си, чиято единствена опора е той.“

Писмото бе подписано по следния начин: „Един верен приятел, който не може да назове името си“.

Ковачът повдигна безгрижно рамене, лицето му се проясни и той каза на шивачката усмихнато:

— Бъди спокойна, Гърбаво. Това е просто една шега…

— Агрикол, за Бога! — отвърна тя умолително. — Не гледай на тази случка лекомислено… Повярвай на предчувствията ми и послушай моя съвет.

— Ще ти отговоря веднага. Песента „Освободените работници“ е отпечатана преди два месеца. Ако тя наистина е политическа, нямаше да чакат толкова време…

— Но обстоятелствата вече са други! Преди два дни са открили заговора на улица „Prouvaires“… И твоите стихове са намерени в тези хора… Какво друго е необходимо, за да те обвинят?

— Да ме обвинят за стихове, в които възпявам трудолюбието и милосърдието! Това може да стане само ако правосъдието е съвсем сляпо и не ни остава нищо друго, освен да му дадем едно куче и една тояга, за да го водят…

— Агрикол! — каза младото момиче съвсем отчаяно. — Моля те да ме послушаш. В стиховете си ти проповядваш любов към труда, но в същото време оплакваш и участта на работниците… Ти проповядваш евангелско братство, но твоето добро и благородно сърце негодува срещу сребролюбците… Ти искаш свобода за занаятчиите, които не са щастливи, колкото теб и нямат великодушен господар като господин Харди. При това положение, кажи ми Агрикол, какво още е необходимо, за да те обвинят?

След тези думи Агрикол се замисли. Като усети, че той е разколебан, Гърбавото продължи:

— И като последно: спомни си думите на твоя приятел Реми. Едно негово незначително писмо бе намерено миналата година в един човек, арестуван също за съзаклятие… Задържаха го цял месец.

— Но признаха, че обвинението е несериозно и го освободиха!

— Но беше цял месец в затвора… Затова те съветват… Размисли добре, Агрикол. Господи, арестуван цял месец! А майка ти?

Думите й направиха впечатление на Агрикол, той взе писмото и започна отново да го чете.

— А човекът, който цяла вечер обикаля около къщата? — попита младото момиче. — Точно за това мисля. Това не е нормално… Боже мой, какъв удар би било за родителите ти, на които си единствената подкрепа. Ако не си ти, какво би станало с тях?

— Наистина. Ще бъде ужасно — отговори Агрикол и остави писмото. — Това, което казваш за Реми е вярно… Той не беше виновен, но макар и неволна, грешката на правосъдието е страшна. Но, слава богу, не осъждат човек, преди да го изслушат.

— А през това време близките му гладуват и треперят от студ — каза тъжно Гърбавото. — И плачат.

— Цял месец съм без работа… — продължи Агрикол замислено. — Как ли се чувствуват майка ми, баща ми и двете млади момичета? Те са част от нашето семейство, докато маршал Симон или баща му не пристигнат в Париж…

— Агрикол — възкликна Гърбавото — отиди при господин Харди. Той е добър, уважаван и го почитат… Ако се застъпи за теб, може би няма да те преследват…

— За нещастие, господин Харди пътува с бащата на маршал Симон. — След кратко мълчание Агрикол добави с надежда. — Не мога да повярвам на това писмо. Ще изчакам събитията и ще разчитам на случая да докажа невинността си. Дали ще ме арестуват или ще се крия, все едно — ще остана без работа…

— Така е — призна момичето. — Боже мой, какво да направим?

За нещастие страховете на Гърбавото не бяха измислени, защото през 1832 година, преди и след заговора на улица „Prouvaires“ повечето от работниците бяха задържани в предварителния арест в резултат на преследване срещу демократичните идеи.

Внезапно Гърбавото почервеня, върху лицето й се изписа надежда:

— Агрикол, ти ще бъдеш спасен! Помниш ли госпожицата, която ти подари това цвете — и Гърбавото го посочи — Трябва да отидеш при нея.

Сълзите, които потекоха от очите й, показваха, че Гърбавото върши нещо против волята си. За пръв път в живота си тя изпита ревността. Ревност за това, че една друга жена може да помогне на човека, когото ти обожаваш…

— И какво може да ми помогне тази госпожица?

— Тя каза, че винаги можеш да потърсиш помощта й. Тя има влиятелни познати и може да ти помогне. Отиди утре при нея, разкажи й всичко и потърси помощта й.

— Но какво може да направи тя?

— Ще я убедиш, че си невинен. И ще я помолиш да се застъпи за теб. Повярвай ми, няма да те накарам да направиш нещо, което ще те унижи пред другите. Особено пред тази госпожица… Тя трябва да се застъпи за теб, за да продължиш да работиш и да печелиш за семейството си. Сърцето на тази госпожица е великодушно. Тя ще те разбере. Нищо няма да й струва, ако се застъпи за теб, а за близките ти това ще е спасение.

— Права си — отвърна Агрикол — Може би си струва да опитам. Ако тя се съгласи да ми помогне, може би ще отърва затвора. — Ковачът се изправи. — Не, не мога да отида при нея. Малката услуга, която и направих, не струва нищо пред онова, което ще поискам от нея.

— Великодушните хора не разсъждават по този начин. Аз съм уверена, че тази госпожица, подобно на мен, макар че не мога да се сравнявам с нея, ще извърши онова, което бих сторила и аз.

— Колко си благородна! — отвърна Агрикол. — Колко си деликатна и разумна.

— За съжаление не мога друго, освен да съветвам…

— Ще те послушам, защото съветите идват от една душа, която познавам…

— И така, разбрахме се. Утре сутринта ще отидеш при тази госпожица, нали — попита Гърбавото с надежда.

— Колко си добра — продължи да повтаря Агрикол развълнуван.

— Трябва да тръгнеш преди баща ти да се е събудил. Районът, в който живее, е доста открит, затова трябва да отидеш тайно…

— Струва ми се, че чувам гласа на баща си — прекъсна я Агрикол.

Те се ослушаха и чуха Дагоберт да говори в тъмното: „Агрикол, вече дремнах… Говори ми се…“

— Отивай бързо, за да не се безпокои — каза Гърбавото — А утре сутринта не излизай, докато не ти кажа дали навън е чисто.

— Агрикол, тук ли си? — повтори Дагоберт по-високо.

— Тук съм, татко — отвърна ковачът, като влезе в стаята при баща си. — Отидох да затворя единия от прозорците, който вятърът бе отворил, за да не те събуди…

— Не ме е събудил той, а желанието да разговарям с теб. Ненаситен съм, защото виждам сина си за пръв път след осемнадесет години.

— Да запаля ли свещта, тате?

— Излишен е подобен разкош. По-добре да си говорим на тъмно. Така утре сутринта все едно че пак ще те видя за пръв път…

Вратата на Агриколовата стая се затвори и Гърбавото не чу нищо повече. Тя не заспа през цялата нощ, очаквайки утрото. При цялата си тревога за утрешния ден, тя се отдаваше и на меланхолия. Мислеше колко по-различен би бил разговорът й с нейния обожаем, ако тя бе красива, ако я обичаха, както тя обичаше. Но като разбра, че никога няма да дочака търсената взаимност, тя се утеши, че ще бъде полезна на Агрикол.

На съмване тя излезе внимателно, за да види дали навън няма някаква опасност.