Йожен Сю
Скитникът евреин (106)

IV глава
Разкрития

Докато Анжел и Агрикол обикаляха общежитието, групата Вълци, към които се присъединиха много от редовните посетители на кръчмите, продължаваше да върви към фабриката, към която бавно се движеше и каручката, в която Родин бе тръгнал от Париж.

След като слезе от каретата с приятеля си, господин Харди влезе в салона на къщата, която беше долепена до фабриката и в която живееше. Господин Харди беше среден на ръст, строен и слаб, което подсказваше, че е нервна и впечатлителна натура. Челото му беше широко, лицето бледо, черните очи бяха препълнени със спокойствие и проницателност, а погледът му бе искрен, остроумен и привлекателен. И наистина той бе толкова нежен и деликатен, мил, благороден и великодушен, но и тъй чувствителен, че и от най-малкото докосване той можеше както да се отпусне, така и да се свие. Ако прибавим към тази изключителна чувствителност страстната му любов към изкуствата, точният му ум и изтънченият вкус, и ако си припомним за множеството измами, на които се случваше да стане жертва на промишленото поприще, ще трябва да се запитаме как това нежно и крехко сърце не можа да бъде смачкано в непрестанната борба срещу най-немилостиви интереси. Наистина, господин Харди бе страдал много. Принуден да продължи дейността си в промишлеността, за да изведе на добър край работата, която баща му — този пример за честност, бе оставил объркана поради събитията от 1815 година, с труд и умения той успя да спечели почтено положение в промишлеността. Но докато постигне това, колко долни клюки трябваше да преодолее, колко враждебни завистници да победи!

Както беше впечатлителен, господин Харди щеше хиляди пъти да припада от болезнено негодувание срещу подлостта, от възмущение против безчестието, ако не съществуваше мъдрата и твърда подкрепа на майка му. След един труден ден, когато и да се случеше той, щом се върнеше вкъщи, господин Харди се пренасяше в благотворната и чиста атмосфера и сред такова спокойствие, че веднага забравяше за срамните неща, които денем му нанасяха обиди. Преставаше да се измъчва веднага, щом се намереше близо до прекрасната и красива душа на майка си. Любовта му към нея стигаше до идолопоклонство. Когато изгуби майка си той изпита такава мъка! Скоро след нещастието господин Харди се сближи още повече със своите работници. Той винаги бе добър и справедлив с тях. Макар че празното място, което майка му остави в неговото сърце, трябваше да бъде голямо, колкото повече страдаше той, толкова повече чувствуваше необходимостта да вижда около себе си щастливи хора. Подобренията, които направи за всички около себе си, за повишаване на физическото и нравственото им благосъстояние, не премахнаха скръбта му, но поне я разсеяха. Постепенно той се ограничи в три неща, които му бяха близки: нежно и предано приятелство, което като че ли побираше всичките му предишни приятелства; гореща и искрена любов като последната любов; бащинска привързаност към работниците си. Той прекарваше дните си сред този малък свят, който му бе признателен и го уважаваше. Свят, който бе създал по свой образ, за да намира пристан от болезнената действителност, от която се отвращаваше. Пристан, за да се обгради само с добри и разумни хора, щастливи и способни да отговарят на благородните му мисли, които ставаха все по-необходими за живота му. И така, след много мъки, господин Харди, достигнал вече зрялата възраст, имаше един верен приятел, една любовница, достойна за чувствата му, и работници, за които бе сигурен, че са привързани към него. Това означава, че по времето на този разказ, той бе достигнал до най-голямото щастие, за което можеше да мечтае, откакто бе умряла майка му.

 

 

Господин дьо Бресак, сърдечният приятел на господин Харди, дълго време бе достоен за неговата трогателна и братска обич, но ние видяхме с какви хитрини отец д’Егрини и Родин успяха да превърнат верния до тогава приятел, в оръдие на своите интриги.

Двамата приятели, които по пътя бяха почувствували силата на северния вятър, се грееха около огъня в камината, запалена в малката стая на господин Харди.

— Скъпи Марсел, започнах да остарявам — засмя се господин Харди и погледна към дьо Бресак. — С всеки изминал ден усещам нуждата да си бъда вкъщи… Тъгувам, когато напускам обичайния си живот и проклинам онзи, който ме принуждава да изляза извън това щастливо и малко земно ъгълче.

— Когато си помисля, скъпи приятелю — отговори дьо Бресак като незабележимо се изчерви, — че предприе това пътуване само заради мен!

— Скъпи Марсел, а не ме ли придружи в едно пътуване, което ако не беше ти, щеше да ми е толкова досадно, колкото бе приятно за теб.

— Има разлика, приятелю! Аз имах дълг пред теб, който не знам дали ще мога да изплатя, както е редно.

— Недей така, Марсел… Между нас няма мое и твое. Щом става дума за искрено приятелство, на човек еднакво е приятно и да дава, и да получава.

— Какво благородно сърце!

— По-добре кажи — щастливо сърце. Още по-щастливо от последната любов…

— Господи! Кой друг, ако не ти, приятелю, ще заслужи щастието си на този свят?

— А на кого го дължа? На приятелите, които ме подкрепиха, когато останах без подкрепата на майка си. Тя бе единствената ми сила… Тогава почувствувах — признавам си — слабост, не бях способен да преодолея подобно нещастие.

— Ти ли, който си толкова твърд и имаш решителен характер, за да вършиш добрини? Ти ли говориш това, след като съм виждал с каква смелост се бориш, за да възтържествува всяка честна и справедлива идея?

— Така е, но колкото повече остарявам, толкова повече грозните и нечестните неща ме изпълват с отвращение. Чувствувам се слаб, за да се боря с тях.

— Но ако потрябва, скъпи приятелю, ще намериш сили!

— Скъпи Марсел, често съм ти казвал, че моята сила е в майка ми. Когато отивах при нея със сърце, разкъсано от долна неблагодарност или възнегодувал от нечестна хитрина, щом тя уловеше ръцете ми и кажеше нежно „неблагодарните и лукавите, синко, трябва да страдат. Нека оплакваме злото и да мислим за доброто“… тогава, приятелю, сърцето ми се отпускаше от майчините думи. Всеки ден тя ми даваше сила, за да продължа жестоката борба. За щастие, когато загубих майка си, Господ ми помогна да намеря приятел, без когото, признавам, щях да бъда безсилен, защото, повярвай Марсел, в твоето приятелство намирам сила и опора.

— Не говори така за мен, приятелю — отвърна дьо Бресак, опитвайки се да скрие притеснението си. — Нека говорим за една друга любов, която е почти толкова приятна и нежна, колкото е и майчината.

— Разбирам те… — продължи господин Харди. — Не скрих нищо от теб, когато поисках приятелския ти съвет… Наистина е така… Струва ми се, че с всеки изминал ден, любовта ми към тази жена се увеличава. Тя е единствената, която съм обичал страстно, единствената, която ще обичам винаги… Освен това, трябва да ти кажа всичко… Майка ми, която не знаеше, че обичам толкова много Маргарит, толкова често я хвалеше пред мен, че това ме кара да смятам тази любов за свещена…

— Има странна прилика между твоя характер, приятелю и характера на госпожа дьо Ноази… Нейната любов към майка й…

— Да, Марсел, измъчвала ме е любовта на Маргарит към майка й. Тя често ми е казвала: „Всичко пожертвувах за теб, но теб ще пожертвувам за майка си…“

— Но ти си ми казвал, приятелю, че майка й отдавна се е отказала от мисълта да се върне в Америка, където е господин дьо Ноази. Той, по всичко личи, ще остане там завинаги. Благодарение на предаността на тази превъзходна жена, която е възпитала Маргарит, вашата любов ще остане дълбока тайна, която никой не ще успее да смути…

— Никой! Никой! — възкликна господин Харди. — И почти съм сигурен, че ще трае вечно…

— Какво искаш да кажеш, приятелю?

— Не знам дали да ти кажа…

— Някога нещо издал ли съм?

— Как можеш да помислиш подобно нещо, Марсел? — каза господин Харди с приятелски упрек. — Не искам да крия от теб, но не обичам да разказвам за несполуките си, както и за моето щастие, докато то не бъде пълно… Засега липсва само едно нещо за изпълнението на прекрасния план…

В това време в стаята влезе слуга и каза на господин Харди:

— Господарю, един възрастен човек желае да разговаря с вас по спешна работа.

— Един момент! — отговори нетърпеливо Харди. — Ще позволиш ли, приятелю. — След този въпрос господин дьо Бресак понечи да отиде в съседната стая, но господин Харди го спря с усмивка: — Не, не! Остани. Присъствието ти ще ускори разговора с този човек.

— Но ако става дума за нещо важно?

— Както ти е известно, аз върша нещата си явно… — След това той се обърна към слугата и нареди: — Нека господинът влезе.

— Кочияшът пита може ли да си отиде? — каза слугата.

— Не, защото трябва да закара господин дьо Бресак в Париж. Нека чака.

Слугата излезе и след малко се върна с Родин, когото дьо Бресак не познаваше, понеже споразумението за предателството, което трябваше да извърши, бе станало чрез посредник.

— Кой е господин Харди? — попита Родин след като учтиво поздрави двамата приятели, вглеждайки се ту в единия, ту в другия.

— Аз съм, господине, какво обичате? — отвърна фабрикантът, който, съдейки по външността на този смирен и бедно облечен старец помисли, че той ще проси милостиня.

— Вие сте господин Франсоа Харди? — попита повторно Родин, сякаш искаше да се увери, че това е човекът, когото търси.

— Вече ви казах, господине, че съм аз…

— Трябва да ви съобщя нещо лично — рече Родин.

— Говорете спокойно, негова милост е мой приятел — отвърна господин Харди и посочи дьо Бресак.

— Но аз исках насаме — настоя Родин.

Дьо Бресак се канеше да излезе, когато господин Харди му смигна да остане. За да не се обиди Родин от присъствието на трето лице ако бе дошъл за милостиня, попита:

— Позволете да ви попитам. Заради мен или заради себе си желаете разговорът да бъде насаме?

— Заради вас, господине — отговори Родин.

— Щом е така, можете спокойно да говорите… — зачуди се господин Харди. — Не крия нищо от негова милост.

Родин помълча известно време, после се обърна към господин Харди и му каза:

— Знам, господине, че сте достоен за похвалите, с които ви обсипват и затова сте заслужили да ви обича всеки честен човек… Като честен човек, аз дойдох да ви направя една услуга.

— И каква е тя, господине?

— Дойдох да ви разкрия едно нечестно приятелство, на което вие сте жертва.

— Струва ми се, че се лъжете.

— Имам доказателства за онова, което говоря.

— Какви са доказателствата?

— Писмени доказателства за това предателство, което открих. Те са в мен — каза Родин. — Човекът, когото сте мислил за ваш приятел, недостойно ви е лъгал, господине.

— Как се нарича този човек?

— Марсел дьо Бресак — каза Родин.

Като чу тези думи дьо Бресак се разтрепери, побледня и застина като ударен от гръм. След това трудно успя да промърмори с променен глас:

— Господине…

Господин Харди, без да погледне приятеля си, и без да забележи неговото смущение, го хвана за ръката и бързо каза:

— Замълчи, приятелю.

След това раздразнено погледна Родин и му каза презрително:

— Така ли? Значи обвинявате господин дьо Бресак?

— Да — отвърна Родин категорично.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал.

— А в какво го обвинявате? И как смеете да казвате, че ме е предал?

— Господине — започна Родин като се преструваше, че едва сдържа вълнението си, — когато честният човек вижда, че някой злодей се готви да убие друг честен човек, той трябва ли да извика, за да заловят убиеца или не?

— Да, господине, но не разбирам каква връзка има…

— Според мен, господине, някои предателства са не по-малко престъпни от едно убийство. И аз дойдох, за да застана между убиеца и жертвата…

— Убиец? Жертва! — изрече господин Харди, учуден още повече.

— Надявам се, че познавате почерка на дьо Бресак?

— Да, познавам го.

— Щом е така, прочетете ето това… — И Родин извади от пазвата си едно писмо и го подаде на господин Харди.

Чак сега фабрикантът погледна към дьо Бресак и отстъпи, уплашен от смъртната бледност на този човек, който вцепенен от срам не можеше да намери думи за свое оправдание, защото макар и да бе наистина предател, все още не бе усвоил нахалната безочливост на предателите.

— Марсел! — извика ужасен Харди и съкрушен от този ненадеен удар. — Марсел! Защо си толкова блед? Защо не отговаряш?

— Марсел?… Вие сте господин дьо Бресак? — престори се на изненадан Родин. — Ако знаех, господине…

— Чу ли какво каза този господин, Марсел? — извика отново господин Харди. — Той твърди, че си ме предавал… — И той хвана дьо Бресак за ръката. Ръката му беше студена като лед — О, Господи! — отдръпна се с отвращение господин Харди. — Нищо не отговаря…

— Щом се намирам пред господин дьо Бресак — започна Родин — принуден съм да го попитам, ще отрече ли, че е изпращал много писма на улица „Milieu des Ursius“ в Париж, на името на господин Родин?

Дьо Бресак не отговори, а господин Харди, който все още не можеше да повярва на онова, което чу и което виждаше, нетърпеливо разтвори писмото и се зачете, като от време на време издаваше възклицания, показващи болката и смайването му. За да се убеди в предателството на дьо Бресак не бе необходимо да чете цялото писмо. Той се залюля от страшното разкритие, самообладанието за миг го напусна, зави му се свят още с първия поглед, който хвърли към тази бездна от безчестие. Писмото изпадна от ръката му. Но бързо яд и презрение заместиха отпадналостта и той, пребледнял и страшен, се втурна към дьо Бресак.

— Нещастнико! — извика той заканително. Готвеше се да го удари, но се спря и каза съвършено спокойно: — Не… Ако го ударя, ще изцапам ръката си. — След това се обърна към Родин, който бе пристъпил, за да застане между тях, и добави: — Няма да ударя плесница на предателя, но съм длъжен да стисна вашата справедлива ръка, защото вие имахте мъжеството да разкриете един предател…

— Господине! — извика дьо Бресак, дълбоко засрамен. — Готов съм да изпълня…

Но той не успя да довърши. Зад вратата се чу шум и в стаята се появи възрастна жена, която слугата не искаше да пусне вътре, докато тя продължаваше да повтаря:

— Казах ви, че веднага трябва да говоря с господаря ви…

Като чу този глас и като видя бледата, изнемощяла и отчаяна жена, господин Харди забрави и дьо Бресак, и Родин, и предателството, отстъпи назад и извика:

— Госпожа Дюпарк? Вие, тук! Какво се е случило?

— Голямо нещастие, господине…

— Маргарит! — простена господин Харди.

— Тя… замина…, господине…

— Замина! — изрече смаян Харди, сякаш мълния бе влязла в стаята. — Маргарит замина! — повтори той.

— Всичко се разкри. Преди три дни майка й я отведе — каза жената с отслабнал глас.

— Маргарит да замине?… Не е вярно… Лъжеш ме! — извика господин Харди.

И без да слуша нищо повече, объркан и уплашен, той напусна бързо къщата си, метна се в каретата, която още бе впрегната и чакаше дьо Бресак, и заповяда на кочияша:

— Карай бързо към Париж!

 

 

През това време, докато каретата препускаше по пътя към Париж, силният вятър донесе далечния шум от военната песен на Вълците, който бързо вървяха към фабриката.