Йожен Сю
Скитникът евреин (123)

V глава
Тържеството на холерата^[1]

Пред маскираните вървеше тълпа от хора, които изведнъж се втурнаха на площада пред храма и силно закрещяха. Някакви деца свиреха с рогове, други викаха, трети пееха.

Привлечена от новото зрелище, компанията на каменоделеца и Цибул се спусна към свода.

По това време вместо двете кръчми на улица „Аркол“ от двете страни, се издигаше само една от ляво на сводестата врата. Тя беше прочута сред веселите студенти с много хубавото си вино и провинциалните си ястия.

При първите звуци на музиката, която предвождаше шествието на маскираните, прозорците на големия салон на кръчмата се отвориха и много слуги с престилки под мишница надникнаха с нетърпение, за да видят чудноватите гости, които очакваха.

Най-после огромното шествие се яви сред оглушителни крясъци. Маскарадът се предвождаше от една карета с четири коня, заобиколена от яздещи мъже и жени, облечени в хубави, богати дрехи. Повечето от маскираните бяха хора от средна ръка, между тях имаше и по-богати.

Носеше се слух, че ако на холерата се направи чучело, с което да се подиграят, това може да съживи духа на изплашения народ. Щом това се разчу, веднага работници, младежи, студенти, търговци и други се отзоваха на поканата и макар до този момент да не се познаваха, тутакси се побратимиха. Мнозина от тях се постараха да направят празненството по-бляскаво като доведоха и приятелките си.

Разноските по това веселие се покриха с волни пожертвования и сутринта, след една богата и хубава закуска в единия край на Париж, веселата компания тръгна смело на път, за да приключи деня с вечеря на площада пред храма „Света Богородица“. Казвам смело, защото младите жени явно имаха много силен дух и изключително твърд характер, за да преминат през големия град, обзет от страх и ужас, да срещат на всяка крачка каруци с умиращи и трупове и да се подиграват с болестта, която изтребваше цял Париж. Впрочем, само в Париж, и то само в една определена прослойка от населението можеше да се роди подобна идея.

Двама мъже, грубо маскирани като гробари, с много дълги изкуствени носове и шапки от върбови клонки, накичени с панделки, рози и креп, водеха четирите коня. В каретата се возеха четирима души, които изобразяваха Виното, Лудостта, Любовта и Играта. Тези символични лица имаха за задача с всевъзможни подигравки, осмивания и шеги да съкратят живота на Холерата, която беше изобразена като зловеща, смешна бабичка, и те се гавреха с нея както могат. Значението на всичко това беше следното: за да може човек със сигурност да надвие холерата, трябва да пие, да се смее, да играе и да се люби.

Виното беше представено от един дебел, огромен човек с голям търбух, с венец от бръшлян на главата, с кожа от пантера на раменете и с огромна златна чаша, окичена с цветя. Само Нини-Мулен, нравственият църковен писател, можеше да покаже пред смаяните зрители толкова червените си уши, толкова кръглия си корем и толкова тържествуващото си червендалесто лице. На всяка крачка той се правеше, че изпива чашата си до дъно, а след това се обръщаше към Холерата и й се подиграваше.

Холерата беше като труп, излязъл от гроба, покрита с бял чаршаф. Маската й от зелен картон с червени, хлътнали очи, сякаш се присмиваше на смъртта. Перуката й имаше три леко напудрени плитки и се увенчаваше от островърха памучна шапчица. Вратът и ръцете й бяха разголени и боядисани в зелено. Едната й ръка трепереше настрани, а с другата се подпираше на крива тояга. Беше обута в червени чорапи с пъстри ленти и високи черни кожени обувки. Този смешен представител на холерата беше Голчо. Въпреки че алкохолизмът и разпуснатият живот бавно, но сигурно го съсипваха и той едва се държеше на краката си, Морок го накара да вземе участие в празненството.

Звероукротителят беше облечен като цар на картите и представляваше Играта. На главата му стърчеше златна картонена корона. Строгото му лице с дълга брада, беше нашарено с всички бои на картите и от време на време той разлюляваше подигравателно една голяма торба, пълна с фалшиви пари, пред очите на Холерата. Затруднените движения на дясната му ръка показваха, че звероукротителят още усеща болки от раната, която му нанесе пантерата, преди Джалма да я убие.

Лудостта беше представена от едно младо, весело и пъргаво момиче, което размахваше пред лицето на Холерата пръчка, накичена със златни дрънкулки и носеше червена шапчица. То заместваше нещастната Вахканална царица, която отново щеше да вземе участие в едно такова веселие, макар и не същото по философско значение, но не по-малко шумно и предизвикателно.

Любовта олицетворяваше красива девойка на име Модест Борнешу, която беше модел на един прочут живописец, също участник в шествието. Една ли можеха да се намерят по-достойни и изящни форми, за да се представи любовта. Момичето беше облечено в къса рокля със златни звезди. Носеше синя шапчица от сърма, а зад раменете й трептяха две прозрачни крила. От време на време тя правеше много неприлични знаци на Холерата.

Около основната група се движеха други не по-малко смешни маски, които носеха надписи:

„Холерата е погребана!

Кратка, но добра!

Трябва да се смеем, да се смеем и винаги да се смеем!

Гръм да порази холерата!

Да живее любовта!

Да живее виното!

Ще ни паднеш, нещастна болест!“

Компанията наистина беше толкова весела, че докато преминаваше по площада, за да влезе в кръчмата, на няколко пъти й изръкопляскаха. Но други сметнаха гаврата с нещастието за светотатствена и сред зрителите се понесе ропот.

Като се имат предвид изключителните обстоятелства, човек наистина трудно би могъл да определи отношението си към тази проява и да каже със сигурност какво заслужава демонстрираната смелост: похвала или укор.

Появата на такива болести, които от столетие на столетие унищожават човечеството, винаги се съпровожда с нравствена възбуда, която не подминава нито един от пощадените и оцелелите. Понякога в такива моменти се събуждат най-глупавите предразсъдъци, най-дивите страсти, или пък най-благородното себеотрицание и най-смелите постъпки. У едни страхът от смъртта се превръща в доживотен кошмар, у други поражда пълно презрение към живота.

Но маскираните изобщо не се интересуваха от всичко това, най-после достигнаха до входа на кръчмата и влязоха сред весели възгласи.

Всичко спомагаше за съчетаването на най-странните и несъвместими противоположности. Кръчмата се намираше едновременно до болницата и до храма, така че пиянските викове на пируващите се сливаха с набожните песнопения и стенанията на умиращите.

Маскираните веднага се настаниха около приготвената трапеза.

Маскираните се разположиха в най-големия салон на кръчмата. Те бяха шумни, весели и приказливи, но приповдигнатото им настроение беше странно. Понякога и най-решителните от тях си спомняха, че лудешката им борба с болестта излагаше на опасност собствения им живот. Тази зловеща мисъл преминаваше като тръпка по цялото им тяло. Затова от време на време те за миг потъваха в неловко мълчание. Но скоро веселите възгласи пропъждаха мрачното настроение, защото всеки си казваше:

— Нека не се показвам слаб, защото ме гледа другарят, гледа ме любовницата ми.

Всеки се смее и се чука приятелски със съседа си. Всеки говори свойски и предпочита да отпие от чашката на своята съседка.

Голчо бе свалил маската и перуката на този, който изобразяваше Холерата. По посинялото му и сухо лице, по мъртвешката му бледост, по мрачния блясък на хлътналите му очи, се виждаше как болестта бавно го разяжда, подпомогната от разпуснатия живот. Макар че усещаше как гори отвътре, той криеше болките си с престорена веселост и променен глас.

От лявата страна на Жак седеше Морок, чието пагубно влияние върху Голчо нарастваше. До него седеше младата девойка, която изобразяваше Лудостта. До нея пък се кипреше Нини-Мулен с огромния си търбух и се преструваше, че търси под масата кърпата си, за да ощипе по коляното другата си съседка, госпожица Модест, която изобразяваше Любовта.

По-голяма част от компанията бе насядала около масата, всеки според вкуса си, всеки до любовницата си, а които бяха сами — където намереха.

Започнаха да сервират второто ястие. Превъзходното вино, хубавото месо, веселият разговор и самата необичайност на ситуацията, бяха възбудили духовете, както всеки ще може да се убеди от последвалата сцена.