Йожен Сю
Скитникът евреин (116)

VII глава
Зад завесата

Огромният салон на театър „Порт-Сен-Мартен“ беше препълнен с нетърпеливо множество. Както бе казал господин дьо Монброн на госпожица Кардовил, цял Париж се тълпеше с огромно любопитство на представленията на Морок. Няма нужда да споменаваме, че звероукротителят окончателно се бе отказал от дребната търговия с религиозни предмети, от които толкова печелеше в гостилницата „Белия сокол“ близо до Лайпциг. Той също бе изоставил и големите картини, които изобразяваха странните превращения на Морок. Тези отживелици нямаше да минат в Париж.

Морок привършваше тоалета си в една от гримьорните, която му бяха заделили. Освен ризницата и броните на ръцете и краката си, той бе обул широки червени панталони, пристегнати около глезените с жълти метални закопчалки. Черната му горна дреха, цялата в злато и пурпур, също беше пристегната на кръста и на китките на ръцете с по-големи метални закопчалки. Това странно облекло го правеше още по-зловещ. Гъстата му русолява брада се спускаше ниско над гърдите, а черната му шапка беше омотана в дълга бяла муселинена ивица плат.

В Германия Морок се правеше на набожен пророк, а в Париж стана комедиант, успявайки, като своите покровители, напълно да се съобразява с обстоятелствата.

В стаята седеше и Жак Ренепон или Голчо и наблюдаваше в захлас Морок.

От деня, в който пожарът съсипа фабриката на господин Харди, Жак не се отделяше от Морок и прекарваше всяка нощ в пиянство, чиито пагубни последствия бяха лесно преодолими за звероукротителя, тъй като той сякаш бе направен от желязо. Но лицето на Жак беше съвсем променено: страните му хлътнаха и се покриха с мъртвешка бледност; погледът му понякога се рееше безсмислено, понякога святкаше със зловещи пламъчета, които разкриваха опустошената му същност от безпътния живот, а горчивата му, иронична усмивка постоянно блуждаеше по пресъхналите устни. Живият му и весел преди време ум сега непрекъснато се опитваше да надделее затъпяването от непрекъснатото пиянство. Отвикнал от труда, страстно отдаден на просташки удоволствия, без които вече не можеше, опитал се да удави във виното и последната си капчица честност, Жак стигна до там, че без никакъв срам приемаше щедрата милостиня за скотските си развлечения, с които го подкупваше Морок. И наистина, звероукротителят прахосваше доста средства за техните гуляи, но никога не му даваше пари на ръка, за да не се лиши от влиянието си над него.

След като понаблюдава втренчено Морок, Жак му каза:

— Бога ми, занаятът ти е много хубав. Можеш да се гордееш, че в целия свят няма друг като теб. Жалко, че не се занимаваш само с това.

— Какво искаш да кажеш?

— А онзи заговор, заради който денонощно ме държиш нащрек?

— Още не му е дошло времето, затова искам да си ми под ръка, когато настъпи великият ден. Досаждам ли ти?

— Не. Иначе какво щях да правя? Кръвта ми е станала на алкохол, така че и да искам да работя, няма да имам сили… И по-добре, защото пиенето не ми позволява да мисля.

— За какво?

— Много добре знаеш, че когато мисля, имам само едно нещо предвид — мрачно каза Жак.

— Още ли не си забравил Вакханалната царица? — подозрително попита Морок.

— Не мога да я забравя. А когато окончателно престана да мисля за нея, значи или съм умрял, или съвсем съм затъпял.

В стаята се втурна запъхтеният Голиат и прекъсна разговора.

Той изглеждаше още по-едър и огромен, защото беше облечен като Алцид: яките му крака бяха обути в клин с телесен цвят, под който изпъкваха дебелите му колкото пръст вени. Над него носеше къси червени панталони.

— Какво се е случило, че връхлиташ като буря? — попита го Морок.

— Бурята е в залата: хората се възмущават и викат като полудели. Но не е само това.

— Какво друго има?

— Тази вечер Смърт не може да участвува.

Морок се обърна бързо и разтревожено:

— Защо да не може?

— Идвам оттам. Лежеше просната на една страна и ушите й висяха като отрязани. Знаеш какво значи това.

— Нищо особено — каза Морок и се обърна към огледалото, за да довърши накита на главата си.

— И това е предостатъчно, защото е много разярена. Не съм я виждал такава от онази нощ в Германия, когато изкорми крантавата бяла кобила. Очите й пускат искри.

— Ще й сложа здравия нашийник.

— Здравия нашийник ли?

— Да.

— Значи ще трябва да ти прислужвам — каза исполинът. — И да се преобличам…

— Млъквай!

— Но не е само това — продължи Голиат.

— Какво има още?

— Предпочитам да ти кажа веднага…

— Говори по-бързо.

— Тук е и…

— Кой е тук, говедо?

— Англичанинът.

Морок настръхна и отпусна ръце.

Жак се изненада от пребледнелия му, намръщен вид.

— Ти видя ли го? — извика Морок. — Сигурен ли си, че е той?

— Съвсем сигурен съм. Надникнах през завесата и го видях в малката ложа. Иска да следи всичко отблизо. Явно е нащрек.

Морок потръпна. Този обикновено невъзмутим човек се притесни и изглеждаше толкова изплашен, че Жак му каза:

— Какъв е този англичанин, че толкова се страхуваш?

— Следи ме още от Страсбург, където ме срещна за пръв път — не криеше смущението си Морок. — Пътува с конете си бавно, като мен и спира там, където спирам аз, за да не изпусне нито едно мое представление. Но два дни преди да дойда в Париж, ме изостави и аз помислих, че съм се отървал от него — въздъхна звероукротителят.

— Защо трябва да се отърваш от толкова ревностен почитател? — учуди се Жак.

— Този нещастник се е обзаложил, че ще бъда разкъсан пред него по време на някое представление — още по-мрачно отвърна Морок. — Той се надява да спечели, затова не ме изоставя.

Тази мисъл на англичанина се стори толкова странна и смешна на Голчо, че той за пръв път се изсмя от сърце.

Пребледнял от гняв, Морок се втурна застрашително към него, а Голиат застана помежду им.

— Недей… Не се ядосвай — каза Жак. — Това е несериозно. Няма да се смея повече.

Морок се успокои и с глух глас рече на Голчо:

— Да не мислиш, че съм страхливец?

— Нищо подобно не мисля.

— Но този англичанин с дебелашко лице ми вдъхна повече страх дори от тигъра и от пантерата ми.

— Предполагам, но не мога да разбера какво толкова те плаши присъствието на този човек — отговори Жак.

— Как така не разбираш, нещастнико! — извика Морок. — Принуден съм непрекъснато да следя и най-малкото движение на дивия звяр, когото хипнотизирам с жестове и поглед. Но изтръпвам като зная, че има две очи, които очакват най-дребното невнимание от моя страна, за да попадна между зъбите на животните.

— Ясно — отговори Жак и потръпна. — Ужасно нещо!

— Да, защото когато изляза на сцената, напразно се старая да не гледам англичанина. Все ми се струва, че пред себе си виждам две огромни, кръгли, втренчени в мен очи. Веднъж за малко тигърът Каин не ми откъсна ръката. Англичанинът ме разсея, дявол да го вземе! Гръм да го порази! Този човек ще стане причина за моята гибел! — извика Морок и започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— А освен това, тази вечер Смърт е с клепнали уши — грубо допълни Голиат. — Казвам ти, че ако упорстваш, днес англичанинът ще спечели.

— Махни се оттук, говедо. Престани да ме тормозиш с предсказанията си за нещастие — извика Морок. — Върви да приготвиш нашийника на Смърт.

— Твоя работа. Всеки прави това, което иска, а ти искаш пантерата да те схруска — каза исполинът и тежко-тежко излезе.

— Щом толкова се боиш, защо не кажеш, че пантерата е болна? — попита Голчо.

Морок сви рамене и отговори с животинска наслада:

— Чувал ли си за горчивото удоволствие на картоиграча, който залага живота и честта си на една карта? И с мен е така в тези всекидневни упражнения, когато животът ми е в опасност. Изпитвам нечовешко удоволствие да надвивам смъртта пред настръхналата и изплашена от смелостта ми тълпа. В края на краищата дори в страха, вдъхван ми от този англичанин, откривам страшен стимул, който ме отвращава, но аз му се поддавам.

В гримьорната влезе разпоредителят на театъра и прекъсна Морок.

— Да ударим ли третия звънец, господин Морок? — попита той. — Музиката свири само десет минути.

— Ударете го — каза Морок.

— Господин полицейският пристав отново прегледа двойната верига, с която ще бъде завързана пантерата, и забития в пода клин и установи, че всичко е здраво и съвсем безопасно — осведоми го разпоредителят.

— Да, безопасно е, само че не и за мен — измърмори звероукротителят.

— Значи да ударим третия звънец, господин Морок?

— Да, да — отвърна Морок и разпоредителят излезе.