Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Juif errant, 1884 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Димитър Христов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Елена Ананиева
Коректор: Ваня Владимирова
Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5
Издателски коли 27,3
Излязла от печат юни 1991 г.
Цена 27,00 лв.
ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“
ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.
Издание:
Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора
Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов
Художник: Симеон Кръстев
Технически редактор: Олга Александрова
Коректор: Петрана Старчева
Формат 60/84/16 Печатни коли 32
Излязла от печат юли 1991 г.
Цена 27,00 лв.
Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София
ДФ „Полипринт“ — Враца
Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“
История
- — Добавяне
XXI глава
Признания
След като се озова в тази страшна и неочаквана обстановка, госпожица Кардовил сякаш се промени изведнъж. Бледото и отслабнало доскоро лице се зачерви, следствие голямото вълнение. Бузите й отново добиха предишния нежно-мъхест розов цвят. В желанието си час по-скоро да помогне на Гърбавото, Адриана бе захвърлила настрани шапката си и русите й, копринени коси се бяха разпилели пред лицето й.
Момичето на сламеника, под влиянието на свежия вятър, нахлуващ през отворения прозорец и подпомогнато от въздействието на лекарството, което и поднесе Адриана, постепенно идваше в съзнание. Изглежда, че по-скоро бе припаднала от тежестта на преживяното, отколкото под въздействието на задушливия въглищен дим.
Преди да продължим повествованието от тази вълнуваща сцена, трябва с няколко думи да се върнем към някои отминали събития.
След страшната случка в театъра, на улица Порт-Сен-Мартен, когато Джалма, с опасност за живота си, се бе хвърлил върху черната пантера пред очите на госпожица Кардовил, младата девойка бе налегната от нерадостни мисли. Тя забрави завистта и унижението от появата на Джалма в обществото, придружен от жена, недостойна за него и за миг, възхитена от постъпката на княза, си бе помислила: „Въпреки неприятната ситуация, Джалма навярно все пак много ме обича, щом въпреки опасността реши да грабне моето цвете.“
Здравият разум, обаче, все пак надделя у тази благородна и великодушна девойка и тя бе принудена да признае, че подобно утешение е безпочвено.
— Колко пъти — мислеше си Адриана, — по време на лов, князът по нечия прищявка се е излагал на опасности, подобни на тази, когато се хвърли да поеме нейната китка? Възможно е да го е направил, за да я даде на жената, която го придружаваше…
Именно поради това Адриана усещаше, без да смее дори на себе си да признае, унизителна завист към своята съперница.
Друг път, дори да съзнаваше своето превъзходство над Роз-Помпон, тя си задаваше въпроса за причините на нейните лоши обноски. Дали това бе вродена безочливост или обикновено непознаване на светските нрави. Може би тъкмо последното предположение я правеше така привлекателна за Джалма… За нея оставаше тайна решението на един толкова благороден и изискан млад мъж да се появява в общество с подобна жена.
Всичките тези мисли още повече разпалваха Адрианината любов към Джалма и я измъчваха постоянно.
Тя тайно се надяваше, че времето ще покаже, дали Джалма наистина е достоен за чувствата й. Съмненията й, обаче, оставаха и тя постепенно започна да избягва хората, да живее в уединение.
Скоро холерата се появи, неочаквана и страшна. Притисната от мъката си Адриана не се плашеше за себе си, но намери сили за състрадание към околните. Бе една от първите, които организираха помощи за пострадалите и дори пожела да види Флорина, без да се страхува от смъртоносната болест. Болната, уверила се отново в благородството на Адриана, пред очите на смъртта реши да изповяда участието си в предателството. По този начин госпожица Кардовил разбра за постоянното следене от страна на Флорина, както и причината за напускането на Гърбавото. Привързаността й към злощастната девойка отново оживя.
Тя заповяда на приближените си на всяка цена да открият къде се намира Гърбавото. Освен това, Адриана неочаквано бе получила доказателство за непочтените планове на Родин и за опасността надвиснала над рода Ренепон.
Първото нещо, което хрумна на Адриана след изповедта на Флорина, бе да обедини своите близки срещу общия враг. Такава борба, срещу такъв силен и коварен противник, какъвто бяха Родин, отец д’Егрини, княгиня Сен-Дизие и техните съучастници се струваше на Адриана достойна. Тя трябваше да свали маската на лицемерие, фалш и предателство, забулвали дълго време дните й.
От този момент отчаянието и обзелото я безразличие бяха изместени от желание за действие. Тя събра около себе си всички от рода Ренепон и по този начин, както гласеше и една от бележките, връчена на отец д’Егрини, за кратко време Кардовилският дворец се превърна в средище на активна дейност, където се обсъждаха начините за нападение и отбрана.
Тайната бележка, за която споменахме, даваше вярна информация, че Адриана и принц Джалма са се срещали. Отдадена на мисълта за спасение на рода Ренепон, тя все по-рядко можеше да отделя време за мислите си, свързани с нещастната й любов.
И ето, че отново дойде мигът, в който Адриана и Гърбавото, девойки от съвсем различни прослойки на обществото се оказаха една до друга, еднакво чисти и благородни.
Силите на Гърбавото се възвръщаха и тя вече вярваше, че Агрикол ще направи всичко възможно да помогне на сестра й. За тази моментна заблуда спомогнаха и успокоителните думи на госпожица Кардовил.
— На вас, пак на вас, скъпа госпожице, аз и Цефиза дължим живота си… — шепнеше развълнувано Гърбавото.
— Успокойте се, преди малко ми съобщиха, че тя е дошла в съзнание.
— Нали знае, че и аз съм жива? Иначе не би могла да понесе…
— Бъдете спокойна, мила моя — каза Адриана, като стискаше влажните ръце на Гърбавото в своите, — всичко знае тя… Не се тревожете повече… всичко ще се оправи.
— Колко сте добра, госпожице! След моето напускане дори, когато би трябвало да ми се сърдите…
— Не бързайте, когато се съвземете съвсем, ще си говорим за много неща. Как се чувствате?
— По-добре съм… Този чист въздух сякаш ми влива нови сили. Ще ви разкажа всичко за Цефиза, и вярвам, скъпа госпожице, че вие отново ще я приемете…
— Разчитайте на мен, мила — отговори Адриана, като едва прикриваше тревогата си, — аз се интересувам от всичко, което е свързано с вас. Но я ми кажете, нали преди да прибегнете до тази отчаяна постъпка, вие ми писахте?
— Да, госпожице.
— Уви — продължи Адриана, — като не сте получили моя отговор навярно сте помислили, че съм ви забравила.
— Справедливо е да се сърдите след моето бягство, госпожице.
— Не, не се сърдя, но понеже не сте получили от мен отговор, трябва да споделя, че аз в действителност не съм виждала вашето писмо…
— Но знаете, че ви писах, нали?
— Да, разбрах, че сте го предали на моя портиер, но той пък се доверил на слугинята Флорина.
— На това толкова мило към мен момиче?…
— Уви, оказа се, че през цялото време тя си е служила с недостойни лъжи, защото е била подкупена от моите врагове.
— Тя?! — почти извика Гърбавото. — Възможно ли е това?
— Сама призна — отвърна тъжно Адриана. — Била е принудена да постъпи по този нечестен начин. Изповяда ми се преди да умре.
— Умряла? Тъй млада и хубава!
— Нейната смърт много ме разстрои, въпреки, че ме е предавала. Разкаянието й бе толкова искрено… Именно тогава научих и за вашето писмо, в което ме молите да се срещнем, за да помогнем на сестра ви.
— Точно за това ви молих в писмото, но не мога да разбера, каква изгода са имали да го скрият?
— Бояха се да не се върнете отново при мен, защото знаеха колко много ме обичате. Неприятелите ми се уплашиха от вашата привързаност и вярност. Сега разбирам инстинктивното ви отвращение от онзи окаян човек, когото аз защитавах…
— Господин Родин ли? — настръхна Гърбавото…
— Да — отвърна Адриана, — но нека не говорим сега за това. По-важно е, че силите ви се връщат, гласът ви не е вече толкова слаб, дори страните ви се позачервиха. Обещайте ми, още сега, че оттук нататък ще бъдем неразделни приятелки!
— Госпожице, какво говорите! Аз ваша приятелка? — развълнувано изрече Гърбавото и наведе очи.
— Защо се учудвате? Та нали само преди няколко дена ви наричах своя сестра, своя приятелка? Нима нещо се е променило в отношенията ни? Дори нещо повече, фаталното сходство на положението, в което се намираме и двете, прави вашето приятелство за мен още по-скъпо. Вярвам искрено, че съм заслужила това?… Моля ви, не ми отказвайте.
— Вие ли… вие ли имате нужда от приятелството на едно бедно момиче?…
— Да, — отговори Адриана, като погледна Гърбавото изпитателно — и при това сте може би единствения човек, пред когото мога да споделя най-съкровените си мисли, радостите и тревогите.
Двете девойки се гледаха с открити погледи.
— Но на какво дължа това ваше голямо доверие, госпожице? — все по-учудено попита Гърбавото.
— Имате широко сърце и смел характер, — отговори Адриана и след като се подвоуми продължи, — освен това сте жена и най-добре можете да разберете страданията ми, и можете искрено да ми съчувствате.
— Да ви съчувствам ли? Бедното грозно момиче да съчувства на такава красива и богата госпожица като вас!?
— Кажете, скъпа — продължи Адриана, сякаш не беше чула възклицанието на Гърбавото — не са ли най-дълбоки болките, които причинява страхът да споделиш нещо, за което мислиш, че ще ти се подиграват и презират? Как да се надява човек на съчувствие, когато не смее да признае свои преживявания дори на самия себе си?
Гърбавото не можеше да възприеме спокойно този разговор, защото той й напомняше нейните лични преживявания. Така, според нея, можеше да говори човек, който също като нея страда от несподелена любов. Но девойката трудно можеше да допусне подобно нещо, затова мислейки си за Агрикол неволно изрече:
— О, госпожице, наистина е ужасно човек да има тайни, от които на самия, него да му е неудобно…
— Но какво щастие, когато в такъв случай намери близко сърце, от което може да получи помощ и съвет. Кажете ми, скъпа моя — продължи госпожица Кардовил, — вие не бихте ли се радвали, ако имахте с кой да споделяте съкровените си мисли?
Гърбавото погледна Адриана с известно чувство на недоверие. Дори и мина мисълта, че тя знае за нейната тайна. Ами, ако личният й дневник е попаднал в ръцете й… Тогава знае и за любовта й към Агрикол или най-малкото подозира за нея. Може би я предразполага към изповед…
Тези мисли, обаче, не предизвикваха горчивина или обида у Гърбавото, макар до скоро тя да бе толкова чувствителна и подозрителна, дори само при мисълта за своята нещастна любов. Все пак в този момент тя страдаше от това, че госпожица Кардовил може да е научила нещо за личната й тайна.