Йожен Сю
Скитникът евреин (120)

II глава
Закуската

На другия ден след пристигането на зловещия скитник, който слезе от височините на Монмартър в Париж, в двореца Сен-Дизие имаше голямо движение. Макар да беше едва обед княгинята, която имаше обичай да се кичи с какво ли не, този път беше без всякакви украшения, въпреки че бе облечена по-прецизно от когато и да било. Русата й коса не беше разпусната, а прибрана от двете страни в бухнали плитки, които много отиваха на румените й страни. Шапката й бе украсена с нови червени панделки. Ако някой видеше госпожа Сен-Дизие стройна като топола, в сивата си раирана рокля, лесно щеше да се досети, че госпожа Гривоа е положила огромни старания върху тлъстия кръст на господарката си с помощта и усилията на доста прислужнички.

Скоро ще съобщим и основателната причина за тази изумителна промяна.

Придружена от икономката си госпожа Гривоа, княгинята даваше последни наставления за приготовленията, които се извършваха в един голям салон. В средата му се намираше голяма заоблена маса, покрита с кадифе, около нея бяха подредени столове, между които челно място заемаше едно позлатено кресло. В единия ъгъл на салона, близо до камината, в която гореше буен огън, имаше отрупана с какви ли не от вкусни по-вкусни закуски помощна масичка. Върху сребърни чинии бяха поставени във вид на пирамида питки с мляко от крап, пържени в моруново масло, пасирана скумрия и гъби, защото бяха велики пости. В сребърни блюда се нагряваха върху спирт пасирани раци с каймак. Покрай деликатесите имаше и обикновени неща, като сладко от ягоди и портокали. В големи, блестящи кристални бутилки преливаха цветовете си вина от сортовете Бордо, Мадера и Аликант.

Апетитната трапеза имаше апостолски и римски характер, защото от тесто бяха изработени красиви малки прасковени горички, които представляваха Голгота, владишки корони и жезъл от пандишпан. Можеше да се види и кардиналска шапка от вишнев сладкиш, украсена с панделки от плодова захар. Най-забележителния от тези религиозни сладкиши, с който госпожа Сен-Дизие особено се гордееше, беше едно изключително красиво разпятие от ароматното цвете аглика с трънен венец от карамелизирана захар.^[1]

Тези странни закуски можеха да събудят справедливото негодувание дори на не чак дотам набожните хора. Но има вярващи като госпожа Сен-Дизие, които сякаш целят с глупавото си преклонение пред религията да направят смешни и най-достойните за почит неща.

След като огледа доволно приготвената трапеза, госпожа Сен-Дизие посочи на госпожа Гривоа позлатеното кресло, което явно беше определено за председателя на предстоящото събрание, и й каза:

— Застлаха ли под масата кожената постелка, за да си сложи краката Негово Високопреосвещенство, защото той винаги се оплаква, че му е студено?

— Да, госпожо — отговори госпожа Гривоа, поглеждайки под масата. — Постелката е сложена.

— Нареди да приготвят в един съд гореща вода, за да може Негово Високопреосвещенство да си сложи краката вътре, ако въпреки това му е студено.

— Добре, госпожо.

— Сложете още дърва в огъня.

— Госпожо, тук е истинска жега. Освен това, ако на Негово Високопреосвещенство винаги му е студено, на преосвещения Халфагенски владика винаги му е горещо и той е облян в пот.

Княгинята сви рамене и каза на госпожа Гривоа:

— Негово Високопреосвещенство кардинал дьо Малипиери не стой ли по-високо от преосвещения Халфагенски владика?

— Да, госпожо.

— Тогава, според йерархията, Негово преосвещенство ще търпи горещината, а Негово Високопреосвещенство няма да търпи студа. Затова правете каквото ви казвам и сложете дърва в огъня. Освен това Негово Високопреосвещенство е италианец, а Негово преосвещенство е от северна Белгия, така че явно са свикнали на различни температури.

— Както желаете, госпожо — отговори госпожа Гривоа и сложи две големи цепеници в огъня, — но от тази жега Негово преосвещенство владиката може и да се задуши.

— Боже мой, и аз чувствувам, че е горещо, но нали нашата свята вяра препоръчва саможертвата и жертвоприношението — каза княгинята с трогателна преданост.

Сега вече можем да съобщим причината за скромното донякъде облекло на княгиня Сен-Дизие. Тя искаше да посрещне прилично двамата владици, които заедно с отец д’Егрини и други църковни сановници вече се бяха събирали в дома й.

Една младоженка, устройваща първия си бал, един малолетен, празнуващ своето пълнолетие, една просветена жена, която чете за пръв път неиздаденото си съчинение, не биха били толкова весели, засмени и услужливи пред гостите си, колкото беше княгиня Сен-Дизие пред своите владици.

Пред нея се повдигаха и разискваха твърде важни въпроси. Видните личности се интересуваха от мнението й за някои практически разпоредби относно влиянието на женските калугерски общества. Всичко това много радваше княгинята, защото по този начин Техни високопреосвещенства и Техни преосвещенства благославяха желанието й да се счита почти за свята майка на църквата.

Ето защо тя се стараеше с всички хитрини и други всевъзможни средства на угоди на владиците-чужденци. От друга страна няма нищо по-логично от преобразяването на тази безсърдечна жена, която искрено и страстно обичаше интригите и властта. С течение на годините тази страст премина по естествен път от любовната към политическата и от политическата към религиозната интрига.

В момента, когато госпожа Сен-Дизие довършваше прегледа на приготовленията си, в двора на двореца се чу тропот на карета и й съобщиха, че лицата, които очаква, пристигат. Разбира се тези лица бяха много високопоставени сановници, защото противно на всичките си навици, тя излезе да ги посрещне пред вратата на първия салон.

И наистина, гостите бяха кардинал Малинпиери, на когото винаги му беше студено, и белгийският владика от Халфаген, на когото винаги му беше горещо. С тях пристигна и отец д’Егрини.

Римският кардинал беше висок и по-скоро едър човек с горделив израз и жълтеникава, надута физиономия. Бе силно разноглед, а под очите му имаше дълбоки, черни кръгове.

Белгийският владика беше дребен, пълен, с голямо шкембе, с жълтеникав остроумен поглед и тлъсти, меки, пухкави ръчички.

Скоро компанията се събра в големия салон и кардиналът веднага се настани край камината, а владиката започна да се поти и да хвърля поглед към изстудения шоколад и кафето, които щяха да му помогнат да преживее жегата на тази изкуствена горещина.

Отец д’Егрини се приближи до княгинята и й пошушна.

— Ще имате ли добрината да се разпоредите да въведат тук абат Гавриил Ренепон, който ще дойде след малко?

— Тук ли е младият свещеник? — безкрайно се изненада княгинята.

— Да, от завчера. Чрез неговите началници го повикахме да дойде в Париж. Всичко ще разберете. А госпожа Гривоа ще въведе отец Родин както миналия път през малката вратичка на тайното стълбище.

— И той ли ще дойде днес?

— Ще дойде и ще ни съобщи много важни неща. Той пожела да съберем на разговор Негово Високопреосвещенство кардиналът и Негово преосвещенство владиката, защото генералът им е разказал всичко в Рим, като на хора от Обществото.

Княгинята позвъни със звънчето, издаде заповедите си, върна се при кардинала и много учтиво му каза.

— Постоплихте ли се Ваше Високопреосвещенство? Искате ли да си сложите краката в съд с гореща вода? Ваше Високопреосвещенство, желае ли да подсилим огъня?

При тези думи белгийският владика, който бършеше изпотеното си чело, отчаяно въздъхна.

— Крайно ще съм ви благодарен, госпожо — отговори кардиналът на много добър френски, но с италиански акцент, — много ме задължавате с вашата добрина.

— Не искате ли да си вземете нещо, Ваше преосвещенство? — попита княгинята владиката и му посочи масата със сладкишите.

— Ако позволите, госпожо, ще пийна малко студено кафе — и владиката благоразумно заобиколи, за да отиде при закуските без да мине покрай камината.

— А Ваше Високопреосвещенство, няма ли да си вземе от сладкишите? Съвсем топли са, — предложи княгинята на кардинала.

— Опитвал съм ги вече, госпожо — каза кардиналът лакомо, — много са хубави, ще си взема.

— От кое вино да ви налея, Ваше Високопреосвещенство? — попита любезно княгинята.

— „Бордо“, ако обичате, госпожо.

И тъй като отец д’Егрини се опита да налее от виното и да го подаде на кардинала, княгинята му оспори това удоволствие.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство ще одобри, че не сметнах за нужно днес да поканя Негово преосвещенство Могадорския владика, както и Негово преосвещенство Нантерския архиепископ и нашата света майка Перпетуа, настоятелката на манастира „Света Богородица“ — каза д’Егрини на кардинала, докато Негово Високопреосвещенство опитваше от питките с миди, — защото разговорът, който ще имаме с Негово преподобие отец Родин и с абат Гавриил е съвсем частен и таен.

— Ваше преподобие е постъпил много добре — каза кардиналът, — защото въпреки че въпросът на Ренепон и последствията от решаването му да интересуват цялата апостолска и римска църква, има някои неща, които трябва да се държат в тайна.

— Затова и аз ще се възползувам от случая още веднъж да благодаря на Ваше Високопреосвещенство, че благоволихте да направите изключение с една съвсем незначителна и много смирена слугиня на Църквата — каза княгинята и се поклони ниско на кардинала.

— Това е справедливо и е наш дълг, госпожо — отговори кардиналът и остави празната чиния. — Ние знаем колко много ви дължи Църквата за спасителния начин, по който ръководите религиозните дела, на които сте покровителка.

— Колкото до това, Ваше Високопреосвещенство, можете да бъдете сигурен, че аз отказвам каквато и да било помощ на всеки бедняк, който не ми покаже документ от изповедника си.

— Това е единственият начин, — каза кардиналът, и поднесе към устата си една вкусна опашка от рак, — да се придаде смисъл на милостинята. Изобщо не искам да зная, че безбожниците гладуват, докато въпросът с набожните стои другояче. — Сетне кардиналът бързо погълна рака и продължи: — Освен това ние знаем колко ревностно и безмилостно преследвате нечестивите и непокорните на нашия Свети Отец.

— Ваше Високопреосвещенство трябва да бъде уверен, че по сърце, по душа и по убеждение съм римлянка и не правя никаква разлика между гал и турчин — отговори решително княгинята.

— Права сте, госпожо — намеси се белгийският владика, — дори ще кажа нещо повече: Църквата трябва да се отнася с по-голяма омраза към един гал, отколкото към един поганец и в това аз съм напълно солидарен с Людовик XIV. Помолили го за милост към един негов придворен. „Никога, казал великият крал, той е янсенист.“ „Но, Ваше Величество, той е безбожник.“ — „Това е друга работа, да бъде помилван“, — отговорил кралят.

Тази малка шега на владиката предизвика бурен смях. След това отец д’Егрини се обърна към кардинала и започна сериозно:

— За беда, Ваше Високопреосвещенство, ако не бяхме бдели зорко, низшето духовенство щеше да се зарази с галиканизъм и размирничество против онова, което те наричат деспотизъм на Владиците.

— За да се избегне това — поде тежко кардиналът, — владиците трябва да бъдат по-строги и винаги да помнят, че първо са римляни, а после французи, защото във Франция те представляват Рим, Светия Отец и интересите на Църквата, както един посланик представлява в чужбина държавата си, своя господар и интересите на народа си.

— Така е — каза отец д’Егрини, — затова и ние се надяваме, че благодарение на силния тласък, който даде Ваше Високопреосвещенство на Владиците, ще успеем да вземем в свои ръце свободата на преподаването. Тогава, вместо млади французи, заразени с философия и глупав патриотизъм, ще имаме много добри, много послушни и много покорни римокатолици, които по този начин ще станат смирени поданици на нашия Свети Отец.

— По този начин в определен момент — продължи белгийският владика, — ако нашият Свети Отец пожелае, както предполагам, че ще стане, да освободи католиците на Франция от послушанието им пред сегашната власт, признавайки друга власт, ще може да се осигури създаването на значителна и мощна католическа партия. — Щом каза това, владиката избърса челото си и отиде при помощната масичка да се разхлади с изстуден шоколад.

— Едно такова правителство винаги ще бъде признателно на подобен подарък — каза княгинята и се засмя. — В такъв случай то ще отстъпи на Църквата големи права.

— И така Църквата пак ще заеме мястото, което трябва да заема и което, за щастие, не й принадлежи във Франция днес, във времената на безбожие и безвластие — допълни кардиналът. — Слава Богу, по пътя си срещнах много владици, чието безразличие стопих и чиято ревностна последователност събудих, препоръчвайки им да нападат открито и смело в името на Светия Отец свободата на печата и вероизповеданието, макар тя да е призната от омразните революционни закони.

— Не се ли опасявате, Ваше Високопреосвещенство, от ужасните опасности и жестоките мъчения, на които ще бъдат подложени Владиците, ако ви послушат? — поинтересува се княгинята. — А онези отвратителни жалби за злоупотребите? Защото в края на краищата вие ще живеете във Франция и ще нападате законите на страната, както наричат онези драсканици адвокатите и депутатите. Страшно нещо. Държавният съвет ще заяви, че във вашето пастирско послание има злоупотреба. Ваше Високопреосвещенство разбира ли колко е жестоко един църковен избраник, седнал на владишкия престол, заобиколен от своите сановници и от своя съвет, да чуе как десетина безбожни бюрократи с черни и сини ливреи крещят на различни гласове: има злоупотреба, има злоупотреба! Но ако действително някой злоупотребява, то това са самите те, защото стават смешни.

Шегата на княгинята бе посрещната със смях.

Белгийският владика поде:

— Според мен, тези горди защитници на законите, въпреки че вдигат ужасна врява, за да бъдат забелязани, действуват с абсолютно християнско смирение. Ако някой владика удря безмилостна плесница на тяхното безбожие, те му се покланят и скромно отговарят: „Да, Ваше преосвещенство, но злоупотреба има…“.

И тази шега се посрещна със смях.

— Нека ги оставим да се забавляват с невинните си крясъци както ученици, които учителят бие с пръчка — засмя се кардиналът. — Ние винаги ще бъдем сред тях, въпреки тях и срещу тях. Първо, защото властите винаги ще имат нужда от нас, за да ги освещаваме и да обуздаваме простолюдието. Впрочем, докато адвокатите, депутатите и университетските безбожници крещят с безсилна омраза, истинските християнски души ще се обединят и ще въстанат срещу безбожието. На тръгване от Лион бях дълбоко трогнат. Тъй като, това е един наистина римски град, там има всичко: и братства, и молитви, и различни други благочестиви дела, а най-важното е, че има и повече от деветстотин хиляди франка дарение на духовенството за една година. Да, Лион е достойна столица на католическа Франция. Деветстотин хиляди франка дарение, ето какво може да засрами безбожниците! Деветстотин хиляди франка! Какво ще отговорят на това философите?

— За нещастие, Ваше Високопреосвещенство — намеси се отец д’Егрини, — не всички градове във Франция приличат на Лион. Принуден съм да известя Ваше Високопреосвещенство, че се забелязва една лоша тенденция: някои членове на низшето духовенство се канят да влязат в съгласие с простолюдието, чиито сиромашия и лишения споделят и се готвят да се оплачат в името на евангелското равенство от това, което те наричат деспотична аристокрация на Владиците.

— Ако покажат такава смелост — извика кардиналът, — тогава срещу тяхното размирничество ще бъдат употребени запрети и различни други най-строги църковни наказания!

— Те показват още по-голяма смелост, Ваше Високопреосвещенство. Някои смятат да извършат разцепление, да поискат френската църква напълно да се отдели от Римската под предлог, че папството е изменило и опорочило първоначалната чистота на Христовото учение. Един млад свещеник, който отначало беше мисионер, а после енорийски свещеник, на име Гавриил Ренепон, когото изисках в Париж чрез началниците му, е станал център на един вид пропаганда. Той е събрал доста свещеници от неговата и от близките общини и им е препоръчал от една страна изобщо да не се покоряват на владиците си, докато не се измени положението на сегашната йерархия, а от друга ги накарал да се възползуват от правата си на френски граждани, за да постигнат по законен път онова, което те наричат освовождаване на низшето духовенство. Защото, според него, селските свещеници са оставени на произвола на Владиците, които им налагат запрети и им отнемат несправедливо и безконтролно хляба^[2].

— Значи този млад свещеник е католически Лутер! — каза владиката и отиде на пръсти до масата, за да си налее мадерско вино, в което внимателно натопи един пандишпан, направен във формата на владишки жезъл.

Вдъхновен от примера на владиката, под предлог, че отива да сгрее постоянно студените си крака пред камината, кардиналът реши да се почерпи с хубаво, старо малагско вино, което изпи бавно, потънал в дълбок размисъл. След това той продължи:

— Значи този свещеник се представя за преобразовател. Сигурно е много славолюбив. Опасен ли е?

— Като такъв го оцениха неговите началници. Заповядаха му да дойде тук, той скоро ще пристигне и аз ще кажа на Ваше Високопреосвещенство, защо го повиках. Но преди това ето едно писмо, което в няколко реда излага пагубните цели на абат Гавриил. За някои негови постъпки му зададох няколко въпроса и той отговори по следния начин. После началниците му го повикаха обратно — щом каза това, отец д’Егрини извади едно писмо от портфейла си и зачете: — „Въпрос: Истина ли е, че сте погребал човек от вашата енория, умрял в страшен грях и без разкаяние, защото се е самоубил?“

Отговор на абат Гавриил: „Погребах го, защото вследствие на престъпната си смърт, повече от всеки друг имаше нужда от молитвите на Църквата. През нощта след погребението пак се молих Богу да се смили над него.“

Въпрос: „Истина ли е, че не сте приел златните съдове и различните други украшения, които едно лице от вашето паство, подбудено от благочестива ревност, е искало да подари на църквата?“

Отговор на абат Гавриил: „Не приех златните съдове и другите златни украшения, защото Божият дом винаги трябва да бъде скромен и да отхвърля великолепието, за да напомня непрекъснато на вярващите, че божественият Спасител се е родил в ясли. Накарах лицето, което искаше да подари на моята енория безполезните вещи, да ги продаде и да раздаде парите като милостиня и го убедих, че това ще бъде много по-угодно Богу.“

— Това е много сериозно обвинение срещу украсяването на храмовете! — извика кардиналът. — Младият свещеник е доста опасен… Продължавайте — и от негодувание негово Високопреосвещенство погълна една след друга няколко лъжички сладко от ягоди.

Отец д’Егрини продължи:

— Въпрос: „Истина ли е, че сте подслонил в дома си и няколко дни сте се грижили за един селянин, родом от Швейцария с протестантско вероизповедание? Истина ли е, че сте се опитали да го посветите в католическата апостолска и римска вяра, но до такава степен сте забравили дълга си, че сте погребали този еретик в гробищата, определени за мъртвите от нашата свята вяра?“

Отговор на абат Гавриил: „Един мой брат беше останал без подслон. Животът му е бил честен и трудолюбив. Беше стар и нямаше сили да работи повече, а и болестта го бе налегнала. Тогава един жесток човек, на когото дължал наем за цяла година, го изпъдил от мизерното му жилище. Аз прибрах този старец в къщата си и утеших последните му дни. През целия си живот клетникът бе страдал и работил. В предсмъртния си час той не произнесе нито една горчива дума срещу съдбата си, но се отдаде на Бога и с благоговение целуна кръста, а простата му и чиста душа отиде в лоното на Създателя. С уважение затворих очите му, погребах го, молих се за него и, макар че умря като протестант, аз го сметнах за достоен да бъде погребан в нашите гробища.“

— От хубаво по-хубаво — каза кардиналът. — Тази веротърпимост е отвратителна. Тя е страшна нападка срещу истината, върху която се гради цялото католичество: „Вън от църквата няма спасение“.

— Ваше Високопреосвещенство — каза отец д’Егрини, — всичко това е толкова значително, че смиреността, човеколюбието и чистата християнска преданост на абат Гавриил породиха истински възторг не само в неговата община, но и в околните. Свещениците се поддадоха на общото уважение и, нека бъдем справедливи, ако не беше неговата умереност, щеше да се сложи началото на истинско разцепление.

— А какво очаквате от явлението му пред нас? — попита владиката.

— Положението на абат Гавриил е сложно. Най-напред, като наследник на Ренепон…

— Той не отстъпи ли правата си? — сепна се кардиналът.

— Да, отстъпи ги, Ваше Високопреосвещенство. Отначало документите не бяха редовни, но след време, с негово съгласие всичко се уреди, защото той се бе заклел, че каквото и да се случи, ще остави своята част от богатството на Исусовото общество. Но Негово преподобие отец Родин вярва, че ако Ваше Високопреосвещенство му предложи в Рим някаква висока длъжност, ще можем да го убедим да напусне Франция и ще разбудим в него честолюбието, което засега явно дреме. Ваше Високопреосвещенство много разумно отбеляза, че всеки преобразовател трябва да бъде честолюбив.

— Одобрявам тази мисъл — каза кардиналът след кратък размисъл. — Със заслугите си, с голямото си влияние върху хората, абат Гавриил може да се възкачи до много висок сан, ако бъде послушен. А ако не е, за Църквата ще бъде по-добре да замине за Рим, вместо да остане тук, защото както знаете в Рим имаме гаранции, които за нещастие вие нямате във Франция. — След кратко мълчание кардиналът се обърна към отец д’Егрини: — Понеже стана дума за Родин… Кажете ми искрено, какво мислите за него?

— Ваше Високопреосвещенство познава неговите способности, отговори д’Егрини недоверчиво. — Преподобният ни отец генерал.

— Той го назначи за ваш заместник — рече кардиналът, — зная това. Съобщи ми го в Рим. Но какво мислите за характера на отец Родин? Може ли човек да му има пълно доверие?

— Той е много твърд, силен и потаен и има изключително проницателен ум — каза с двоумение отец д’Егрини. — Трудно е човек да му направи вярна оценка…

— Според вас не е ли славолюбив? — попита кардиналът след като отново помълча. — Не предполагате ли, че има други цели, освен старанието за прославата на Обществото? Имам причини да се съмнявам… — добави предпазливо кардиналът.

— А Ваше Високопреосвещенство какво мисли? Или може би знаете мнението на отец генерала? — с недоверие попита отец д’Егрини, защото всички тези хора се познаваха и чудесно знаеха, че всеки гледа да излъже другия.

— Аз мисля, че ако под неговата видима преданост към Обществото се крие някаква задна мисъл, това трябва да се разбере на всяка цена, защото с влиянието, което е придобил в Рим от доста време и което един ден почувствувах, веднага щом намери удобен случай, Родин може да стане много опасен.

— В това отношение — допълни д’Егрини, подразнен от завистта си към Родин, — аз съм на същото мнение, защото понякога съм забелязал крайна избухливост и славолюбие в него, а Ваше Високопреосвещенство трябва да знае това… — отец д’Егрини не можа да довърши.

В този момент госпожа Гривоа почука на вратата, открехна я и направи знак на господарката си. Княгинята отговори с кимване. Госпожа Гривоа се оттегли.

След малко в салона влезе Родин.