Йожен Сю
Скитникът евреин (160)

XLII глава
Раненият лъв

Какво всъщност ставаше в стаята на маршал Симон. Отначало той бе сам и нервно се разхождаше. Мъжественото му лице пламтеше зачервено от гняв, а очите му святкаха. На високото му чело пулсираше вена, която издаваше голямото напрежение, в което се намираше благородният мъж. Приличаше на лъв, който наранен не можеше да се защитава или напада, защото бе ограничен от железните решетки на клетката.

По едно време той се спря до камината и с раздразнение позвъни със звънчето. Не след дълго на врата се показа един слуга.

— Предаде ли на Дагоберг, че желая да разговарям с него? — ядосано попита маршалът.

— Изпълних заповедта ви, но господин Дагоберт изпращаше сина си и каза, че след това ще дойде…

— Добре, добре… — маршалът махна раздразнено с ръка на слугата да си върви.

Започна отново да се разхожда нервно из стаята. В ръката си мачкаше писмото, което така странно бе взел от Сърдитко.

Най-после вратата се отвори и Дагоберт влезе.

— Измина много време, откакто изпратих да те извикат, господине! — изрече ядосано маршалът.

— Извинете, маршале, но изпращах сина си…

— Прочети това писмо — прекъсна го маршал Симон и му подаде плика.

След това, докато Дагоберт четеше, маршалът продължи да се разхожда из стаята, като събори с крак един стол:

— Ще рече, че в собствената ми къща има хора, които са подкупени от враговете ми и работят за тях! Прочете ли писмото?

— Поредното злодеяние — отвърна хладнокръвно Дагоберт.

— Това писмо е подло, но то казва истината! — заяви решително маршала.

Дагоберт го изгледа без да може да прецени, какво иска да каже с това.

— И знаеш ли кой ми набута това писмо в ръцете? Това е направо дяволска работа… Взех го от кучето ти.

— От Сърдитко? — Дагоберт бе смаян от чутото.

— Точно така и няма съмнение, че тази лоша шега е твое дело.

— Едва ли бих си позволил подобни шеги, маршале! — отговори обидено Дагоберт, който не разбираше причините за гнева на маршала. — Трудно ми е да си обясня, как е станало това… Сърдитко е научен да носи и сигурно е намерил писмото в къщата, след което…

— Кой тогава е оставил тук това писмо? Значи сме заобиколени от предатели! Не говори ли това за нехайство от твоя страна?

Той махна с ръка да не го прекъсват.

— Двадесет и пет години воювам! Изправял съм се очи в очи с цели вражески войски, бил съм на заточение, но съм издържал. Сега, обаче, искат да ме убият с игла! Кой и защо толкова ме мрази! На този свят имам само един истински неприятел и това е д’Егрини. Изглежда, че е дошло времето да приключа отношенията си с този човек завинаги! Стига толкова търпение…

— Но помислете, маршале, та той е един свещеник…

— Какво като е свещеник? Виждал съм го как върти сабя и вярвам, че ще успея да го принудя да се защитава.

— Но маршале…

— Казвам ти, че повече това положение не може да се търпи! Тези подлости трябва да придобият лице и плът! Те обръщат живота ми, съсипват дните и нощите ми! Накрая излиза, че няма и на кого вече да разчитам…

— Маршале, аз няма да оставя тези неща да минат така — спокойно, но твърдо заяви Дагоберт.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е вярно, че няма на кого да се облегнете и да разчитате. Отлично знаете, че съм от хората, които са готови да влязат в огъня заради вас.

Тези простовати, но решителни думи въздействаха на маршала и той заговори по-спокойно:

— Прав си, че не трябва да се съмнявам в теб, но това подло писмо ме извади от равновесие. Затова се показах неблагодарен…

— Нека не говорим повече за това, маршале. По-добре ми кажете, какво толкова ви ядоса?

Лицето на маршал Симон отново стана бледо, а погледът мрачен.

— Мразят ме, презират ме…

— Вас?

— Да, мен… Всъщност, защо да крия от теб. Делили сме толкова болки и радости… Забелязвам напоследък, че когато срещна някои от старите бойни другари, те обръщат глава и не отговарят на поздрава ми.

— Заради анонимните писма ли?

— По всяка вероятност подобно отношение е свързано с тях.

— Но това не е възможно! Та вие сте човек, който се ползва с уважението на хората, да не говорим за известността ви.

— Когато говорим за конкретни неща, останалото е празнословие. Вече ми се случи, като се доближа до някоя група да прекъснат разговора си. Имам чувството, че това не са стари бойни другари, а хора, които не желаят присъствието ми. На пръв поглед това може да се стори на някого дребно нещо, но мен ме разстройва.

— Въпреки, че вярвам на всяка ваша дума — каза учуден Дагоберт, — струва ми се, че малко преувеличавате нещата.

— Добре, ето ви последният пример: отивам тази сутрин на посещение у генерал д’Авринкур. Служехме като полковници още в императорската гвардия. Много честен и прям човек. Затова направо го попитах дали знае защо така се е променило отношението към мен. Помолих го да не ми спестява нищо, в името на старата ни дружба.

— И какво ви отговори той?

— Хладно и спокойно д’Авринкур ми заяви, че не е чувал никакви слухове или клевети по мой адрес. Направи ми впечатление, че се обръща към мен с „маршале“, което не е правил досега. Попитах го за причината, но той отново съвсем делово ми обясни, че нямало причина да го упреквам в неуважение. Неуважение! Тогава се опитах да му обясня, че не за уважението става дума, а за истинската бойна дружба и за сърдечността. Уви, отговорът му си остана все такъв, хладен и безпристрастен. Заболя ме толкова много, че в един момент ми мина мисълта да го предизвикам на дуел, но веднага се отказах, защото разбрах абсурдността на положението.

За момент маршалът замълча, след което продължи още по-развълнувано:

— По всичко личи, че вече не се ползвам с любовта и уважението на близките ми приятели и познати. Не знам на какво се дължи това, но знам, че е отвратително и унизително! По-честно щеше да бъде ако в очите ми бяха казани причините, за да мога поне да се защитя. Тази студенина ме наранява много повече, отколкото каквато и да било обида. Въобще напоследък животът ми сякаш се спуска по някаква стръмнина. Откакто умря баща ми, всичко се преобърна с главата надолу. Дори в къщата си нямам спокойствие и радост. Връщам се и заварвам някакви странни писма без автор. На всичкото отгоре, дъщерите ми, които толкова обичам, също от известно време странят от мен. Как да им обясня, колко много са ми нужни днес?

След последните думи на маршала Дагоберт не издържа и го прекъсна:

— Вашите дъщери странят от вас? Вие ли казвате това?

— Боже мой, аз не ги обвинявам, защото те може би имат някакво основание…

— Имат основание? — Дагоберт възбуден повиши глас. — Чувате ли се, какво говорите? Та нали майка им толкова пъти им е разказвала, какъв човек сте. Нали същото съм правил и аз безброй пъти! Нима не учехме децата ви на обич и уважение към вас?

— Вие ги защитавате — отвърна маршалът тъжно — защото те, в известна степен, са свикнали повече с вас, отколкото с мен…

Дагоберт бе толкова смаян от това твърдение, че не можа да отговори нищо.

— Всичко това — продължи маршалът, — би могло да се нарече обикновена неблагодарност. Винаги съм ви завиждал, когато виждах как се отнасят те с вас, защото пред мен те са мълчаливи и смутени. Ако бях сигурен в тяхната обич, сега щях да презра всичките неприятности, които ми се стовариха на раменете.

Като видя, че Дагоберт тръгва решително към стаята на Роза и Бланка маршалът викна след него:

— Къде отиваш?

— Да доведа дъщерите ви, маршале.

— Защо е нужно това?

— За да ги изправя пред вас и да им заявя: „Скъпи деца, баща ви твърди, че вие не го обичате“. Само това ще им кажа. Нищо друго!

— Забранявам ти да правиш това! — Извика маршалът.

— Тогава, защо въобще ви е нужен Дагоберт? Вие нямате право да бъдете така несправедлив към децата си!

Старият войник отново тръгна към вратата.

— Дагоберт, заповядвам ти да се върнеш!

— Слушайте, маршале, аз съм ваш войник, ваш подчинен, ваш слуга, ако щете — отвърна някогашният гренадир, — но когато трябва да защитавам дъщерите ви, никакво звание и чин не могат да ме спрат. Всеки спор се решава най-често, когато и двете страни изслушат аргументите си.

Ако маршал Симон не беше хванал Дагоберт за ръката, войникът щеше да влезе в стаята на момичетата.

— Спри се! — отсече маршалът така категорично, че старият войник се закова. — Да не смяташ, че е по-почтено, ако извикаш двете девойки и пред мен ги накараш да заявят, колко много ме обичат? Ако аз бях направил така, че те наистина да изпитват любов към мен, щеше ли да се налага сега да разговаряме по този въпрос?

— Ех, маршале — заговори Дагоберт и тъжно повдигна рамене, — не ярост, а болка изпълва сърцето ми, като слушам думите ви. Помислете само: говорите за собствените си деца!

Маршал Симон сякаш се смути от думите на стария войник, затова гласът му стана по-спокоен:

— Все пак, не е ли вярно, че момичетата се отнасят с огромно уважение към теб? Питам те без задни мисли, съвсем открито…

— Боже мой — въздъхна тежко Дагоберт, — ако следваме тази логика на мислите ви, то ще ви кажа, че те са най-близки с кучето ми Сърдитко. А вие сте им баща и запомнете от мен, че децата винаги изпитват известна свенливост от родителите си. Още повече, когато годинките им станат повече… Уважавали повече мен! Боже мой, та ако не са ми мустаците, аз отдавна да съм се превърнал в някаква грозна бабичка. Освен това, около смъртта на баща ви вие бяхте толкова разстроен, че те се притесняваха за вас и не смееха да ви досаждат с присъствието си. Затова мога да ви кажа само едно: вие сте несправедлив към тях. Истината е, че те много ви обичат.

— Оплаквам се от това, от което страдам — замислено отвърна маршалът.

— Вашите страдания ще бъдат още повече, защото тези, които толкова ви обичат ги виждат и чувстват.

— Отново ме упрекваш, Дагоберт.

— Така е, маршале и не го крия — заяви старият войник, — защото ако някой трябваше да се оплаква, то това са вашите дъщери. Именно тях вие лишавате от внимание и ласки.

— Господин Дагоберт — прекъсна го маршалът сурово, — вие прекалявате!

— Да, наистина прекалявам — продължи Дагоберт, който толкова се бе развълнувал, че не можеше вече да спре, — защото защитавам едни беззащитни момичета, които са свикнали да търпят и да не се оплакват от нищо.

Маршал Симон успя да се овладее и възвърна предишното си спокойствие.

— Господин Дагоберт, благодарен съм ви за всичко, което сте направили за мен и семейството ми…

— Защо, маршале, защо не искате да извикам момичетата? — не се предаваше старият войник.

— Не разбираш ли, че тази сцена е ужасна? Не желая децата ми да стават свидетели на личните ми страдания. Аз имам известна гордост и не смятам, че е нужно дъщерите ми да ме виждат слаб и безсилен. Ти трябва да уважиш тази моя гордост…

— Да я уважа ли? Не мога да направя това, защото е предизвикана от неправда. Да не говорим, че дъщерите ви усещат, че има нещо и се терзаят… Вината за това е ваша, маршале.

При тези думи маршал Симон не издържа. Лицето му се зачерви, а гласът му гневно прозвуча в цялата къща:

— Напуснете веднага стаята, господин Дагоберт!

Усетил, че е преминал границата на благоприличието и си е позволил повече от допустимата близост, старият войник веднага реагира:

— Извинете, маршале, но не го сторих от неуважение към вас.

След това Дагоберт се обърна и тихо излезе от стаята.

Останал сам маршал Симон започна нервно да се разхожда из стаята. Един или два пъти неуверено се доближи до стаята на Роза и Бланка, но сякаш някаква невидима сила го възпираше да влезе при тях. Накрая, обзет от моментна решителност, той изтри избилите капки пот на челото си и почука на вратата на детската стая.