Йожен Сю
Скитникът евреин (148)

XXX глава
Подражание

Както вече споменахме, господин Харди живееше в една стая на улица „Вожирар“, която бе част от къщата на светите отци от Исусовото общество. Едва ли можеше да се намери по-тиха обител, където живеещите разговаряха помежду си шепнешком. Дори слугите не вдигаха никакъв шум.

Както обикновено се случваше в местата, попаднали под влиянието на тези хора, в къщата цареше злокобна тишина. Наемателите бяха принудени да се съобразяват с този трудно поносим ред и дните им преминаваха сиви и тъжни.

Ден след ден свещенослужителите плетяха своите коварни интриги. Те преследваха, настигаха и покоряваха сърцата и душите на определените жертви. Парите в ръцете им се превръщаха в страшно оръжие срещу почтеността и стремежа за нормален живот. Те играеха своеобразен комар, в който залозите често биваха човешкия живот, чест и благородство. За тях не съществуваха святи неща. Всичко бе подчинено на злите кроежи и към тази коварна цел те не се спираха пред нищо.

Такава бе обстановката, в която живееше господин Харди. Светите отци му бяха предоставили стая с изглед към част от градината. Това бе елемент от техния план за въздействие върху него.

Представете си една тъмносива стена, залята от бръшлян — това растение на развалините. Този изглед се допълва от мрачна алея, оградена от стари тисове и няколко чемширени храста. Всичко това неволно напомняше гледка, подобна на тази в гробищата…

Денят бе слънчев, но топлите и светли лъчи не достигаха до прозореца на господин Харди, защото на пътя им се изпречваше високата стена на мрачната къща. В стаята бе сумрачно и хладно. Тя бе мебелирана по спартански: една-две прости маси от дърво, писалище и камина, над която висеше часовник, украсен от малко зловещи орнаменти от слонова кост — саби и черепи. Срещу писалището, върху стената бе закачен един кръст, също изработен от слонова кост. Това бе всичко, като не забравяме и леглото, разбира се. Единственото развлечение в това уединение биха могли да бъдат книгите. Но те липсваха в стаята. С изключение на една-единствена и това бе „Подражание“.

Отците се бяха погрижили, в случай че господин Харди не посегнеше към тази книга, да извадят няколко откъса, които бяха поставени на места, където волю или неволю обитателят щеше да забелязва. За да добием представа за тъмните цели, които си бяха поставили тези отци, ще спрем вниманието ти, читателю, на тези извадки от нарочно избраната книга:

„Много е суетен онзи, който се надява на хората или друго живо същество.“

„Скоро ще свърши земният ти живот. Погледни в какво положение се намираш.“

„Човек, който днес е бил жив, утре вече го няма. Когато се изгуби от очите ни, скоро се изличава и от съзнанието ни.“

„Всяка сутрин си мисли, че до вечерта няма да те има.“

„Когато се спусне вечерта не вярвай, че ще видиш утрото.“

„Кой ще си спомни за теб след твоята смърт?“

„Кой ще се моли за теб?“

„Лъжеш се, ако търсиш нещо друго освен страданието.“

„Целият смъртен живот е изпълнен с беди и кръстове. Носи тези кръстове, наказвай тялото си, презирай сам себе си и карай другите също да те презират.“

„Бъди уверен, че твоят живот е едно постоянно умиране.“

„Колкото човек умира сам за себе си, толкова повече се извисява към Бога.“

Не бе достатъчно това, че с тези цитати светите отци довеждаха своите жертви до отчаяние, но ги принуждаваха безропотно да им се подчиняват. В служба за тази цел те се бяха постарали да извадят и поставят на очебийни места подходящи цитати, които усилваха малодушието и покорността:

„Голямо преимущество е да живееш в послушание, да имаш господар и да не владееш действията си…“

„По-безопасно е да слушаш, отколкото да заповядваш.“

„Честит е онзи, който зависи само от Бога, в лицето на неговите господари, които го заместват тук на земята.“

„Където и да ходиш, никъде няма да намериш място и спокойствие, додето не се подчиниш смирено на един свой настоятел.“

„Мнозина са останали измамени от надеждата, че ще бъдат по-добре другаде и от желанието за промяна.“

Не е трудно да си представим състоянието на господин Харди, който бе смазан от всичко преживяно. Физическите му рани много скоро бяха излекувани под непрекъснатите грижи на д-р Баление. Той дори не подозираше, че същият този лекар, за да улесни реализацията на тъмните кроежи на светите отци всеки ден даваше на господин Харди едно, на пръв поглед невинно лекарство, което, обаче, постепенно притъпяваше чувствеността и забавяше реакциите на мозъка.

Погледнато отстрани, може би това отслабване на мозъчната дейност да изглеждаше дори необходимо. Но в дадения случай ставаше дума за целенасочено психическо въздействие върху деликатната душевност на господин Харди, без в това да се влагаше ни най-малка грижа за неговото истинско излекуване. Действията на д-р Баление и отците се улесняваха от факта, че господин Харди не бе силна личност, способна да се защитава и бори. Всичко, което бе постигнал, бе благодарение на своето ненатрапчиво постоянство, на личното си благородство.

Станеше ли свидетел на някоя неправда той не се възпротивяваше и не се ядосваше, а страдаше. Той не бе в състояние да разобличи нечестния открито, а просто отвръщаше лице от него. В такива моменти господин Харди приличаше на птица, която по-скоро ще загине от студа, но няма да потърси топлината на своите събратя в гнездото.

И ето, че този чувствителен и деликатен човек през последните дни бе връхлетян от нещастия: предаде го най-близкият му приятел; напусна го обичаната от него жена; фабриката, която бе градил с толкова труд и желание се бе превърнала в пепелища…

Какво му оставаше още? Душата му се разкъсваше от терзания и горчива болка. Мрачните му мисли се допълваха от цитатите, които го преследваха от всеки ъгъл на тази мрачна стая. Погледът му натрапчиво се спираше върху зловещите: „Ти си пепел и пръст.“, „Роден си за скръб и сълзи“, „Не вярвай на нищо земно“, „Нямаш нито роднини, нито приятели“, „Всички чувства са лъжа“, „Ако умреш тази сутрин, до довечера ще бъдеш забравен“… Това ли бяха истинските утешения за изранената му душа? Мрачното спокойствие постепенно го обхващаше и парализираше искриците за живот. У него се оформи желанието да не напуска тази стая, да бъде сам.

Всъщност господин Харди постепенно се превръщаше в човека, нужен на Родин. И именно Родин бе измислил тази система за смазване на духа и тялото, за пълното му подчинение.

Господин Харди дори не подозираше, че в стената има две малки дупки, през които светите отци наблюдаваха всяка негова крачка. По този начин те постоянно контролираха състоянието на всеки обитател на мрачната къща. Всяка негова реакция, въздишка и изпусната дума биваха веднага предавани на отец д’Егрини. Преподобният отец, стриктно изпълняващ указанията на Родин, отначало много рядко навестяваше господин Харди. Но при тези кратки посещения той успяваше да разгърне в пълна степен своя талант за общуване. Той много скоро разбра ползата, която можеше да се извлече от този отслабнал физически и психически човек. Неговите думи на съчувствие бързо достигнаха до съзнанието на господин Харди и той много скоро започна с нетърпение очаква срещите с отец д’Егрини. Той не забелязваше постоянството, с което отецът го отблъскваше от доскоро любимите му Платон, Конфуций, Марк Аврелий, Христос, Мойсей и Ликург. Не забелязваше и постоянните му подхвърляния, че преживяното от него не е само епизод от живота, а постоянен негов спътник. По този начин той не позволяваше на раните да зарастнат и скоро те се превърнаха в едно вътрешно страдание. Стигна се до там, че отец д’Егрини успя да внуши на господин Харди, че неговите страдания са необходими на околните и на Бог. Така постепенно болният заживя с мисълта, че е обречен и това вече не го смущаваше.

В такова състояние той получи от един подкупен слуга предаденото от Агрикол Балдуин писмо. В него ковачът го молеше за кратка среща.

И ето че денят за тази среща бе дошъл.

Няколко часа преди определеното време за Агрикол, отец д’Егрини влезе в стаята на господин Харди.