Йожен Сю
Скитникът евреин (3)

III глава
Пристигане

Звероукротителят Морок вече няколко пъти с нетърпение отваря капака на прозореца на горницата, който гледа към двора на гостилницата „Белият сокол“, за да види кога ще пристигнат двете сирачета и войникът. Когато видя, че ги няма, той взе да се разхожда със скръстени на гърдите ръце и с наведена глава мислеше как да изпълни плановете си. Няма съмнение, че мислите го измъчваха, защото лицето му изглеждаше по-зловещо от всякога.

Този човек на вид наистина бе зверски див, но инак бе умен. Със сърцатост, която показваше чрез упражненията си и която хитро приписваше на покръстването си, с говора си, който понякога бе тайнствен и тържествен, със строгото си лицемерие той бе успял да постигне влияние върху населението, което често посещаваше по време на обиколките си.

Няма съмнение, че Морок, много преди да се покръсти, беше навикнал с нравите на дивите зверове. И наистина, тъй като бе родом от Сибир, още от малък той беше измежду най-смелите ловци на мечки и елени. По-късно, през 1810, заряза тази работа и стана водач на един руски инженер, натоварен да проучи полярните страни. С него по-късно отиде в Петербург. Така Морок, след няколко щастливи промени, стана императорски бързоходец, когото и най-малката прищявка на господаря тласка да обходи с шейна цялата пространна държава от Персия до Ледовитото море. За такива, които пътуват денем и нощем, няма нито лошо време, нито пречки, нито умора, нито опасности — те или трябва да се пръснат, или да постигнат целта. От това лесно може да се разбере какви смели, силни и търпеливи са тези хора, научени на подобен живот.

Сега не е време да се казва поради какви особени обстоятелства Морок напусна тази тежка работа и започна друга, и най-накрая влезе като оглашен в един фрибургски манастир, след което добре и както трябва обърнат, започна своите скитнически пътувания с няколко звяра, които той не знаеше откъде са.

 

 

Морок се разхождаше в горницата. Вече беше тъмно. Трите лица, които той толкова нетърпеливо чакаше да пристигнат, все още не се бяха появили. Затова той започна все по-бързо да се разхожда. Изведнъж се спря, наведе глава към прозореца и започна да се ослушва. Той имаше много остър слух. „Ето ги, идват“ — извика и в червените му очи светнаха дяволски пламъчета. Той разпозна стъпките на човек и на кон. Отиде до прозореца на стаята си, отвори го полекичка и видя, че в двора на гостилницата влизат двете момичета и техният водач, старият войник.

Нощта бе мрачна и облачна. Силен вятър люлееше светлината на фенерите, с които посрещаха новите гости. Външните белези, които Карл даде на Морок бяха толкова точни, че той не можеше да се излъже. Затвори прозореца и мисли дълго цели четири часа как да подреди плановете си. После се наведе над капака, където беше подпряна стълбата за изкачване в гостилницата и извика:

— Голиат!

— Какво, господарю? — отвърна прегракнал глас.

— Ела тук.

— Ето ме. Връщам се от месарницата и нося месо.

Стъпалата на стълбата се разлюляха и скоро на горницата се показа голяма глава.

Голиат (името му бе точно — той беше висок повече от шест стъпки и с херкулесовски плещи) бе твърде грозен. Кривогледите му очи бяха потънали под ниско и изпъкнало чело. Косата и брадата му бяха червеникави, гъсти и остри като конска грива, така че на външен вид той наистина приличаше на звяр и дивак. Между широките си челюсти, в зъбите си, които приличаха на куки, държеше къс сурово говеждо месо. То тежеше пет-шест кила, но така му бе по-лесно да го носи, за да може с ръцете си да се изкачи по стълбата, която се олюляваше под тежестта му.

Най-накрая това голямо и дебело тяло се показа цялото. По бичия му врат, по извънредно широките гърди и рамене, по дебелината на ръцете и краката му лесно можеше да се разбере, че този исполин без страх може да излезе лице в лице и да пребори мечка. Той бе обул вехти сини панталони с червени ивици и дебел кожух, одраскан на места от острите нокти на зверовете.

Когато се изправи, Голиат отвори устата си, изпусна говеждото месо и започна жадно да облизва окървавените си мустаци. Той, подобно на много други шутове, беше започнал да яде по сборищата сурово месо, с което плащаха зрителите, после свикна с тази храна, подчини вкуса на интереса си и по време на Мороковите упражнения изяждаше пред множеството няколко кила сурово месо.

— Моят дял и делът на Смърт са долу, а това е за Каин и за Юда — каза Голиат, като посочи говеждото месо. — Къде е ножът да го разделя на две. За мен всички са равни — животно или човек, всяка уста трябва да има месо…

Засука единия ръкав на кожуха и отдолу се показа космата като вълча кожа ръка, с дебели колкото палеца жили.

— Сега казвайте, господарю, къде е ножът — повтори той и се огледа наоколо.

Вместо да отговори на това питане, Пророка зададе няколко други въпроса.

— Долу ли беше, когато в гостилницата пристигнаха новите пътници?

— Долу, господарю, връщах се от месарницата.

— Кои са тия пътници?

— Две момичета на бял кон и един дъртак с дълги мустаци. Но къде е ножът, животните са много гладни… Пък и аз…

— Знаеш ли къде настаниха тези пътници?

— В дъното на двора.

— В сградата, която гледа към полето ли?

— Да, господарю. Но…

В същото време се чу такъв рев на животните, който залюля горницата и прекъсна Голиат.

— Чувате ли? — извика той. — Животните са побеснели от глад. Да можех и аз, щях да изръмжа като тях. Никога не съм виждал Юда и Каин такива — така тичат в клетките си, че всичко ще изпотрошат. А на Смърт очите светят повече от всеки друг път… Като две свещи са, горката Смърт.

Но Морок, без да слуша думите на Голиат, рече:

— И така, значи двете момичета се настаниха в сградата, която е в дъното на двора, нали?

— Да, да. Но къде е ножът? Откакто е излязъл Карл, всичко трябва да върша аз, а с това закъснява и вечерята ни.

— А старецът остана ли с момичетата? — попита Морок.

Голиат се чудеше какво да направи, тъй като въпреки всичките му настоявания, господарят му нехаеше за вечерята на животните и започна изненадано да наблюдава Пророка.

— Защо не отговаряш, говедо!

— Ако съм говедо, силен съм и като говедо — отвърна Голиат ядосано. — И в борбата с животните рядко се предавам.

— Питам те, остана ли старецът с двете момичета? — повтори Морок.

— Не — отговори исполинът. — Старецът най-напред вкара коня си в обора, после поиска корито и вода и сега пере на двора дрехи… Мъж с бели мустаци да пере като някоя перачка е същото, все едно аз да давам просо на канарчета — добави Голиат и повдигна презрително рамене. — Отговорих ви вече, господарю, затова ме оставете да се занимавам с вечерята на животните. — После започна отново да се оглежда и попита: — Къде ли е ножът?

След кратко мълчание Пророка рече на Голиат:

— Тази вечер няма да даваш храна на животните.

— Какво казахте, господарю?

— Казах ти тази вечер да не даваш храна на животните.

Голиат опули кривогледите си очи, скръсти ръце и се отдръпна назад.

— Е, чу ли ме? — попита Морок нетърпеливо.

— Да не им давам, когато месото ни е готово и вечерята ни е закъсняла цели три часа! — извика Голиат смаяно.

— Покорявай се и мълчи!

— Вие искате тази вечер да се случи нещо лошо? От глад животните ще пощръклеят. Пък и аз…

— Още по-добре!

— Ще побеснеят!

— Още по-добре!

— Как така по-добре… Ами…

— Мълчи!

— Но, кълна се в дявола, и аз съм гладен като тях.

— Яж, кой ти забранява? Вечерята ти е готова, нали ядеш сурово месо.

— Никога не ям без животните си, нито те без мене.

— Повтарям ти, че ако дадеш тази вечер на животните да ядат, ще те изпъдя.

Голиат изръмжа прегракнало като мечка и изгледа Пророка смаяно и ядосано.

Когато Морок даде заповедите си, започна да се разхожда замислено из стаята. После се обърна към Голиат и му рече:

— Помниш ли къщата на селския кмет, у когото ходих тая вечер да прегледа пътното ми свидетелство и дето жена му купи от мене няколко малки книжки и една броеница?

— Да — отговори грубо исполинът.

— Ще отидеш да попиташ слугинята му дали мога да намеря господаря й утре много рано у дома му.

— Защо ви е?

— Може би ще му кажа нещо важно… Няма значение, кажи, че го моля да не излиза, докато не се види с мене.

— Добре…, но не мога ли да дам на животните да ядат, преди да ида у кмета? Само на явската пантера, тя е най-изгладняла… Моля ви, господарю, поне на Смърт… Ще й дам само един залък. А Каин, Юда и аз ще чакаме.

— Точно на пантерата ти забранявам да даваш храна. Дори на нея повече ти забранявам, отколкото на другите животни.

— По дяволите! — извика Голиат. — Какво ви е днес? Нищо не разбирам. Жалко, че го няма Карл. Той е хитър и щеше да ми помогне да разбера защо забранявате да нахраня животните, когато те са гладни.

— Не е нужно да знаеш.

— Няма ли скоро да се върне Карл?

— Той се върна…

— Къде е?

— Пак тръгна…

— Какво става тук? Тук има нещо! Карл отива, връща се, пак заминава и…

— Не намесвай Карл. Става дума за теб сега. Макар и да си гладен като вълк, ти си хитър като лисица, а когато искаш, си лукав точно като Карл.

Морок веднага промени израза на лицето си, промени и гласа си, и сърдечно потупа исполина по рамото.

— Аз ли съм лукав?

— Да. И доказателството е, че тази нощ ще бъдеш достатъчно лукав, за да спечелиш десет фиоринта…

— За подобна работа наистина съм хитър — каза исполинът усмихнат. — Какво трябва да направя, за да спечеля тези десет фиоринта?

— Ще видиш…

— Трудна ли е работата?

— Най-напред ще отидеш у кмета, но преди това ще накладеш това мангалче. — И Морок посочи с пръст мангалчето.

— Добре, господарю — каза исполинът, за когото липсата на вечеря се компенсираше от евентуалното получаване на десет фиоринта.

— В мангала ще сложиш да се нагорещи тази стоманена пръчка — прибави Пророка.

— Добре, господарю.

— Ще я оставиш в мангала, ще отидеш у кмета, после пак ще дойдеш да ме чакаш тук.

— Добре, господарю.

— И непрекъснато ще гледаш да има огън в мангала.

— Разбрах, господарю.

Морок тръгна да излиза, но се обърна и каза:

— Мислиш, че старецът пере на двора?

— Да, господарю.

— Не забравяй: сложи стоманената пръчка, отиди у кмета, върни се и чакай заповедите ми.

Като каза това, Пророка слезе от горницата и изчезна.