Йожен Сю
Скитникът евреин (125)

VII глава
Ракията

След няколко секунди странният тропот се повтори, но този път той бе по-силен и по-продължителен.

— Келнер! — попита един от гостите. — Какъв е този шум? Слугата размени с другарите си няколко неспокойни погледа и започна да мънка:

— Ами… господине… това е…

— Сигурно някой лош и мълчалив човек, който не обича веселбите, тропа, за да ни накара да пеем по-тихо — каза Нини-Мулен.

— В такива случаи има едно неписано правило — обади се ученикът на известния живописец. — Когато някой наемател или собственик иска тишина, веднага му се отговаря с пълен рев, за да го принудят да престане. Поне това съм виждал на други места между таваносъседни сили.

Тази новоизлюпена дума, макар и несполучлива, беше посрещната възторжено. В същото това време Морок запита нещо единия от слугите, чу отговора и извика силно, за да заглуши гълчавата.

— Искам думата!

— Имате я… — изсмяха се неколцина.

Настъпи мълчание, за да се чуе какво ще каже Морок. Веднага тропотът се чу отново, този път още по-прибързан.

— Наемателят е невинен — каза Морок със зловеща усмивка — Той не иска да попречи на веселбата ни.

— Тогава защо тропа? — попита Нини-Мулен и изпразни чашата.

— Наемателят не тропа — отговори кратко и отсечено Морок — просто заковават ковчега й… — След думите му настъпи мълчание, което сам той наруши. — Ковчегът й… Не, трябва да се каже ковчегът им…, защото в бързината са сложили в един ковчег и детето, и майката.

— Жена ли е умряла? — извика Лудостта. — Жена?

— Да, госпожо. Една двадесетгодишна жена — отвърна нажалено слугата. — Малкото момиченце, което тя все още кърмеше, умря малко след нея… И всичко стана за по-малко от два часа… Господарят ни много съжалява, че това може да развали настроението ви. Но той не можеше да предвиди това нещастие, защото вчера сутринта тази жена съвсем не беше болна. Напротив — нямаше по-весела от нея.

След думите му сякаш някой простря креп върху веселата допреди малко компания. Зачервените и грейнали допреди миг лица изведнъж се натъжиха и пребледняха. Никой нямаше силите и смелостта да се подиграе с майката и с детето й, които точно в този момент заковаваха в един и същи ковчег.

Настъпи дълбоко мълчание. Последните удари на чука болезнено отекваха в сърцата на присъствуващите. Човек би помислил, че няма нищо неестествено на мястото на доскорошното веселие и оживление, да се появят тъжните и неприятни предчувствия, които умишлено бяха потискани.

Минутата беше решителна.

Трябваше бързо да се направи нещо, което да съживи духа на компанията, тъй като много от красивите лица бяха започнали да пребледняват, същото бе и със зачервените уши на някои, сред които бе и Нини-Мулен.

Противно на останалите, Голчо ставаше все по-смел и по-решителен. Той изправи прегърбеното си от немощ тяло и извика силно със зачервено лице:

— Келнер, какво казах! Къде са шишетата с ракия! Къде е пуншът? От мъртвите ли трябва да се страхуват живите?

— Прав е! По дяволите и скръбта! Бързо да дойде пуншът тук извикаха някои от гостите, почувствували нужда от успокоение.

— Пунш! По дяволите скръбта! Да живее радостта!

— Пуншът идва, господа — каза единият от слугите като отвори вратата.

Щом компанията видя горящото питие, което щеше да съживи духа й, салонът се изпълни с викове.

Слънцето беше залязло току-що. Салонът, в който се веселяха стотина души, беше продълговат, прозорците бяха нарядко, тесни и закрити до половината с червени завеси. Макар че не се бе стъмнило съвсем, далечната част на тази просторна стая, беше вече почти тъмна. Двама слуги внесоха голям медник, който светеше като златен и в който пуншът гореше в различно оцветени пламъци.

За радост на гостите сложиха питието на масата. Компанията постепенно започна да забравя доскорошните страхове.

— Така… — каза раздразнено Голчо на Морок. — Докато се приготви пуншът, нека приключим нашия двубой. Съдии ще бъдат зрителите. — След това Жак посочи на противника си двете бутилки и прибави: — Избери си оръжие.

— Избери ти! — отвърна Морок.

— Добре! Ето ти шишето… ето ти и чашата… Нини-Мулен ще бъде съдия.

— Не отказвам да съм съдия — отговори духовният писател, — но съм длъжен да ви предупредя, скъпи ми приятелю, че вие започвате много опасна игра. И че, както вече стана дума, в такова време, да захапеш гърлото на бутилка с ракия е може би по-опасно, отколкото дулото на зареден пистолет…

— Командвай вече, скъпи мой — прекъсна го Жак. — Или аз самичък ще дам командата.

— Щом искате… Ваша воля!

— Който се откаже пръв, той е победен.

— Отлично! — отговори Морок.

— Внимание, господа — каза Нини-Мулен. — Най-напред да проверим дали бутилките са пълни по равно… Оръжията трябва да бъдат еднакви…

По време на приготовленията цареше пълна тишина. Възбуденият от пристигането на пунша дух отново взе да спада, предчувствувайки, макар и неопределено, опасността, която крие за Жак предизвикателството на Морок. Това, както и случката с ковчега, помрачаваше настроението, колкото и някои пресилено да се стараеха да се показват весели.

В определени случаи и най-дребните неща влачат важни последствия. Както вече споменахме, след залязването на слънцето, в дъното на стаята вече бе пропълзял мракът, затова и лицата на онези, които седяха там, започнаха да се осветяват от пламъка на горящия пунш. Както е известно, пламъкът на спирта прави лицата сини и бледи, странни и донякъде страшни. Така изглеждаха и много от гостите, които седяха далеч от прозорците.

Живописецът, комуто това направи най-силно впечатление, каза:

— Погледнете! Вижте как изглеждаме, сякаш всички сме холерици, толкова сме зеленикави и синкави.

Шегата му не се хареса много. За късмет, оглушителният глас на Нини-Мулен разсея това впечатление.

— Двубоят започва — извика духовният писател, който беше по-уплашен и неспокоен, отколкото изглеждаше. — Готови ли сте?

— Готови сме! — отвърнаха Жак и Морок.

— Започвайте! — изрече Нини-Мулен и плесна с ръце.

Двамата изпразниха наведнъж по една чаша, напълнена с ракия.

Морок не трепна, мраморното му лице остана безчувствено, той постави чашата обратно на масата със сигурна ръка. Жак, когато оставяше чашата си, не можа да прикрие леката конвулсия, предизвикана от силна вътрешна болка.

— Юнашко пиене, наистина! — възкликна Нини-Мулен. — Нима не е героизъм човек да изпие наведнъж четвъртината от едно шише с ракия? Никой от нас не може да го направи. Чуйте ме, достойни борци, и с това да приключим.

— Дайте знак! — каза смело Голчо. — С треперещата си ръка той хвана бутилката, но вместо да напълни чашата си, изведнъж каза на Морок: — Не ни трябват чаши! По-добре е с бутилката. Съгласен ли си?

Вместо да отговори Морок поднесе бутилката към устните си и само сви рамене.

Жак го последва.

През жълтеникавото, но прозрачно стъкло на бутилките можеше много добре да се следи постепенното намаляване на питието.

Каменното лице на Морок, бледото и слабо лице на Жак, по чието чело потекоха едри капки студена пот, се осветяваха от синкавия пламък на пунша. Всички бяха приковали погледите си върху двамата с онова любопитство, което неволно предизвикват жестоките зрелища.

Жак държеше бутилката в лявата си ръка, но изведнъж рязко сви пръстите си на дясната. Косата му залепна за челото и върху лицето му се изписа огромна болка. Въпреки това, той продължи да пие, само за миг отлепи гърлото на бутилката от устните си, сякаш искаше да си отдъхне. Погледна към Морок и срещна насмешливия поглед на Пророка, който продължаваше да пие с обикновеното си хладнокръвие. Стори му се, че по този начин той иска да покаже победата си, затова веднага вдигна шишето и жадно продължи да пие…

Силите му вече бяха изчерпани, ужасен огън гореше в гърдите му. Болките му бяха много силни… Той не можа да ги изтърпи, главата му увисна настрани, челюстите му затрепериха конвулсивно, счупи със зъби гърлото на бутилката, вратът му се схвана, спазми сгърчиха крайниците му и той падна в безсъзнание.

— Жак! Синко! Няма нищо! — извика Морок, в чиито поглед светеше дяволска радост.

Той остави бутилката на масата и тръгна да помогне на Нини-Мулен, който напразно се мъчеше да свести Голчо.

Тази внезапна болка, която бе почувствувал той, не показваше никакви признаци на холера. Въпреки всичко, огромен страх обхвана присъствуващите. Една от жените изпадна в нервна криза, а друга започна да пищи.

Нини-Мулен остави Жак в ръцете на Морок и се втурна да търси помощ. В същото време вратата неочаквано се отвори и духовният писател така се изненада, че се дръпна назад, когато видя пред себе си едно лице.