Йожен Сю
Скитникът евреин (25)

II глава
Бурята

Морето беснееше… Огромни тъмнозелени вълни се издигаха и снишаваха, очертавайки се върху червената ивица на хоризонта. Над нея виснеха натегнали, гъсти, черни като смола облаци. Някаква сивочервеникава маса, тласкана от силния вятър, се движеше по навъсеното небе. Бледото зимно слънце, забулено от грамадните облаци, хвърляше от време на време полегати лъчи върху бурното море и позлатяваше челата на най-високите вълни.

Един пояс от снежнобяла пяна вреше и се въртеше доста далеч от скалите, разпръснати покрай това опасно, разбунено крайбрежие. В средата на скалиста стръмнина се издигаше Кардовилската крепост и един слънчев лъч се отразяваше в прозорците й. Тухлените й стени и покривът от заострени плочи се врязваше в надвисналото небе. Голям кораб, чиито дрипи наместо платна бяха провиснали по остатъците от мачти, се носеше към брега. Ту се плъзваше над чудовищните грамади от вълни, ту потъваше в дълбочините между тях.

Светкавици продираха небето, а след тях отекваше глух тътен сред воя на бурята… Тези топовни гърмежи бяха последният зов на потъващия кораб, който неволно се носеше към брега. В същото време от изток на запад пътуваше един параход с ореол от черен кълбест дим. Той с всички сили се стараеше да не доближава брега и подводните скали оставаха от лявата му страна. Всеки миг корабът с пречупените мачти, тласкан към скалите от вълните и вятъра, трябваше да премине пред парахода.

Изведнъж една силна вълна наклони парахода на една страна. Втора огромна вълна заля кувертата. Коминът веднага рухна, главината се строши, едното колело на машината престана да работи… Следващата вълна още повече наклони парахода, причини му толкова повреди, че той повече не можеше да бъде управляван и бързо се понесе към брега по посока на тримачтовия кораб. Въпреки че беше по-отдалечен от подводните скали, вятърът и вълните го тласкаха по-бързо и дотолкова се доближи до парахода, че двата кораба всеки момент можеха да се сблъскат. Тази нова опасност окончателно ликвидира шансовете за оцеляване.

Тримачтовият кораб беше английски, казваше се „Белият орел“, идваше от Александрия, където бе натоварил пътниците, пристигащи от Индия и Ява през Червено море, сменили парахода „Руитер“, за да преминат Суецкия канал. На излизане от Гибралтарския проток „Белият орел“ бе спрян на Азорските острови и сега идваше оттам. Отиваше за Портсмут, когато го застигна северозападният вятър, развилнял се в Ламаншския проток.

Параходът се казваше „Вилхем Тел“ и идваше от Германия през Елба. Той отмина Хамбург и продължи за Хавър.

Тези два кораба, станали играчка на огромните вълни, тласкани от бурята и влачени от морската стихия, се носеха към скалите с ужасна бързина. Палубите им представляваха страховита гледка. За някои пътници смъртта беше неизбежна, защото морето се блъскаше в големите подводни скали по подножието на стръмните канари.

Капитанът на „Белият орел“, изправен в задната част на кораба и хванат за една строшена мачта, издаваше последните си заповеди с несломимо хладнокръвие сред кошмара на корабокрушението. Вълните бяха отнесли лодките. Корабът не се нуждаеше от управление. Единствената надежда за спасение, ако корабът не се разпаднеше, беше, щом доближат скалите, да закачат въже между тях и остатъците от плавателния съд и по него да се придвижат до сушата.

На палубата се тълпяха пътници, чиито крясъци и суетене още повече подсилваха общата паника. Някои, обезумели от ужас, се бяха вкопчили в откъртени от кораба дъски и чакаха смъртта си с тъпа безучастност. Други отчаяно кършеха ръце или се търкаляха по палубата и кълняха със страшна сила. Тук-там коленичили жени се молеха, други криеха лицата си с ръце, за да не видят зловещото приближаване на смъртта. Една млада майка, бледа като призрак, здраво стиснала в прегръдките си детенце, ходеше от моряк на моряк и молеше да го спасят, предлагайки им пълна кесия с жълтици и диаманти.

Това влудяващо поведение на пасажерите беше напълно противоположно на мрачното и мълчаливо подчинение, което моряците проявяваха към съдбата. Виждайки крайната, ужасна и неизбежна опасност, едни събличаха част от дрехите си и чакаха мига, в който с последно усилие ще се опитат да отърват живота си от яростта на вълните. Други се бяха отказали от всякаква надежда и посрещаха смъртта със стоическо спокойствие.

По тази палуба на мрачното и тъжно отчаяние се разиграваха трогателни или трагични сцени. Един млад, осемнадесет-двадесет годишен момък с черна коса и медно на цвят лице, със съвършено правилни, красиви черти наблюдаваше тази потресаваща картина с тъжно спокойствие, присъщо на хората, които често са се натъквали на големи опасности. Загърнат в наметало и легнал по гръб, той подпираше краката си на едно парче от мачта. В този момент нещастната майка, след като напразно бе молила няколко моряка и им бе предлагала парите си, видя момъка с медното лице, падна на колене пред него и му подаде детето си с неизразимо отчаяние. Младежът го взе, посочи й побеснелите вълни, поклати нажалено глава, но с един изразителен жест й се закле, че ще се опита да го спаси… Тогава младата майка, полудяла от надежда, започна да плаче и покри ръцете му със сълзи.

Малко по-нататък друг пътник от „Белият орел“ изглеждаше преизпълнен от милосърдие и състрадание. Беше на около двадесет и пет години, с ангелско лице и дълга руса, къдрава коса. Носеше черен редингот и бял нагръдник. Той се спираше при най-изнемощелите, ходеше от човек на човек и всекиму отправяше набожни думи, пълни с надежда или покорство пред съдбата. Ако човек го чуеше как насърчава и утешава със сладката си, нежна и милозлива реч, щеше да помисли, че за него или няма опасност, или той просто я пренебрегва. Върху благото му красиво лице бе изписано студено безстрашие и благочестив отказ от всички земни мисли. От време на време той вдигаше нагоре големите си сини очи, грейнали от признателност, любов и смирение, сякаш искаше да благодари на Бога, че го е подложил на това ужасно изпитание, в което всеки сърцат и смел човек може да се посвети на братята си и ако не да ги избави, то поне да умре с тях, като им посочи пътя към небето. С една дума, той приличаше на ангел, изпратен от Бога да смекчи ударите на неумолимата съдба.

Но каква странна противоположност! Близо до този момък имаше един човек, наподобяващ дявола. Покачен безстрашно на един остатък от предната мачта, за който се бе привързал с няколко въжета, той гледаше невъзмутимо ужасната сцена на палубата. Зловеща радост играеше по смуглото му лице с жълтеникав оттенък — цвят, свойствен за родените от бял и креолка. Беше само по риза и платнени панталони. На врата му завързан за връв, висеше тенекиен футляр като онези, в които войниците слагат документите си за уволнение. Колкото повече нарастваше опасността, колкото по-застрашаващо ставаше приближаването на тримачтовия кораб към скалите или към парахода (това ужасно сблъскване щеше да потопи и двата кораба преди да са стигнали подводните рифове), толкова повече се разгаряше радостта му и той изпадаше в див възторг. Сякаш със сатанинското си нетърпение ускоряваше предстоящата разруха. Ако човек го видеше как жадно се наслаждава на мъките, страданията и отчаянието, които се разиграваха пред очите му, щеше да помисли, че е проповедник на някое от онези божества, които в дивашките страни предвождат убийствата и кланетата.

За кратко време тласканият от вятъра и огромните вълни „Бял орел“ толкова се приближи до „Вилхем Тел“, че от кораба спокойно се различаваха пътниците, натрупани по палубата на парахода, останал без мачти и платна. Малко от тях бяха оцелели поне засега. Морските вълни, които отнесоха главината и строшиха едното колело на машината, бяха отвлекли и почти целия планшир от същата страна. Вълните влизаха през широката дупка, помитаха с голяма сила палубата и всеки път вземаха по някоя жертва. Между пътниците, опазили се от тази стихия, за да бъдат смазани от подводните скали или при сблъсъка на двата кораба, който ставаше все по-неотвратим, имаше групичка хора, будеща най-нежно и болезнено съчувствие. Един висок плешив старец със сиви мустаци стоеше на задната част на кораба, около тялото му имаше намотано въже, с което придържаше към себе си и стискаше здраво в прегръдките си две петнадесет-шестнадесет годишни момичета, загърнати в кожух от еленова кожа… До краката им стоеше голямо рижаво куче. То беше мокро до кости и лаеше ужасено срещу вълните. Момичетата се бяха прегърнали и изобщо не се обръщаха панически наоколо — очите им бяха обърнати към небето, изпълнени със страхопочитателно упование и надежда, сякаш очакваха някаква свръхестествена сила да ги спаси.

Внезапен страшен вик на ужас и отчаяние се разнесе едновременно и от двата кораба и заглуши воя на бурята. Параходът беше пропаднал между две вълни, а в същото време тримачтовият кораб, насочен към едната му стена с борда си, се издигна много високо от водната стихия и цяла секунда буквално вися над „Вилхем Тел“, преди двата кораба да се сблъскат.

Зрелището беше неописуемо страховито. Но по време на такива бързи като мисълта катастрофи понякога се забелязват мигновени сцени, сякаш осветени от блясъка на светкавица. Когато „Белият орел“, издигнат от вълните, се готвеше да връхлети „Вилхем Тел“, младият момък с ангелското лице и развятата руса коса се намираше на борда, готов да се хвърли в морето и да спаси някоя жертва… Изведнъж той съзря на палубата на парахода, над който се издигаше една огромна вълна, двете момичета, които умоляващо простираха ръце към него… Те като че ли го познаваха и го гледаха прехласнато, с благочестиво покорство.

Тези три същества се гледаха цяла секунда, въпреки кошмара на бурята и надвисналото корабокрушение… По лицето на младежа се изписа искрено и дълбоко съжаление, защото момичетата със сключени ръце му се молеха като на очакван избавител…

Поваленият от падането на една дъска старец лежеше на палубата.

За миг всичко изчезна. Един воден талаз тласна с огромна сила „Белият орел“ и „Вилхем Тел“ сред облак от вряща пяна.

По време на ужасното сблъскване между тези два исполина от дърво и желязо, които се разбиха един в друг и веднага потънаха, се чу само силен писък… писък на агония и смърт… писък на стотина човешки създания, които едновременно потъваха сред вълните…

Сетне всичко се скри…

Малко по-късно в бездната или по повърхността на вълните можеха да се видят остатъци от двата кораба и тук-там сгърчените ръце и бледите отчаяни лица на няколко нещастника, които се опитваха да стигнат крайбрежните скали, рискувайки да бъдат размазани от силата на вълните, разбиващи се в тях.