Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Juif errant, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir (2013)
Разпознаване и корекция
ckitnik (2015)

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга първа

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Елена Ананиева

Коректор: Ваня Владимирова

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32,5

Издателски коли 27,3

Излязла от печат юни 1991 г.

Цена 27,00 лв.

 

ЕФ „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“

ДФ „ПОЛИПРИНТ“ — Враца

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в книгоиздателство „Игнатов и синове“.

 

 

Издание:

Йожен Сю. Скитникът евреин. Книга втора

Стилистична обработка и редактиране: Ива Николова, Валентин Даневски, Огнян Стефанов

Художник: Симеон Кръстев

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Петрана Старчева

 

Формат 60/84/16 Печатни коли 32

Излязла от печат юли 1991 г.

Цена 27,00 лв.

Издателска къща „ПЕТЕКС — РЕТЕХ“, София

ДФ „Полипринт“ — Враца

 

Книгата се издава по превода, направен от Димитър Христов в издателство „Игнатов и синове“

История

  1. — Добавяне

XLIII глава
Изпитание

Като видяха развълнуваното лице на баща си, двете момичета станаха прави. Те бяха чули емоционалния разговор, който се водеше допреди минута в тяхно отсъствие и уплашени очакваха, каква ще бъде развръзката.

В един момент сестрите, като видяха колко е тъжен маршала, бяха готови да се хвърлят в обятията му, но споменът за писмото, което бяха прочели същия ден ги възпря. Бащата също се спря нерешително в средата на стаята и не знаеше как да започне така желания разговор с момичетата. Така, застанали един срещу друг, те се гледаха, без никой да посмее пръв да протегне ръка. Уплашени от анонимните предупреждения Роза и Бланка стояха свити една до друга, в очакване баща им да им помогне.

„Все същата студенина…“, помисли си маршалът с горчивина, а сърцето му се сви от мъка. Въпреки това той се приближи до момичетата и им се усмихна:

— Добър ден, деца.

— Добър ден, татко — отвърна с готовност Роза, която не бе толкова предпазлива, колкото сестра си.

— Вчера не можахме да се видим — продължи маршал Симон, — защото бях служебно зает. Надявам се, че не ми се сърдите за това.

Той се усмихна отново, но не посмя да им каже, че когато се върна през нощта е влизал в спалнята им, за да ги погледа.

— Няма за какво да ти се сърдим, татко — отговори Бланка, като наведе очи надолу.

— Искам да ви питам още нещо. Ще страдате ли много, ако ми се наложи да отсъствувам известно време от къщи?

— Няма нужда да се притеснявате за нас… — каза Роза, като си спомни онзи пасаж от писмото, в който се твърдеше, че той е принуден да прави много жертви заради тях.

Този отговор, който бе изречен с притеснение и болка, се стори на маршала зле прикрито безразличие. Отново се отвори раната, която толкова време го бе измъчвала. Наистина ли бе възможно собствените му деца да не го обичат?

Маршал Симон толкова бе отчаян, че лицето му се промени, изкривено от мъка. Очите му тъжно се взираха в очите на двете момичета сякаш търсеха да открият там топлина и сърдечност.

В този миг Роза и Бланка, забравили всякакви предупреждения и заплахи, се хвърлиха на врата му и го обсипаха с целувки.

Деца и родител си бяха казали всичко. Без думи и клетви, без обяснения и чуждо посредничество. Сякаш някаква искра бе разпалила огън в сърцата на тримата.

Замаян от постъпката на двете момичета маршалът ги милваше несръчно, а устните му целуваха челата им. Накрая не издържа и възкликна радостно:

— А мислех, че съм ви загубил! Те са ме обичали през цялото време! Нека ме презират и унижават, за мен това вече няма никакво значение. Аз съм с моите деца и ние се обичаме!

— Татко — плачеше щастлива Роза, — нали ще бъдем постоянно заедно? Нищо вече няма да ни разделя!

Бланка, която бе по-срамежлива се притискаше до гърдите на баща си и щастливо се усмихваше. Баща и деца говореха без да се изслушват. В думите им се таеше цялата неизречена радост от толкова време насам.

В това време откъм стълбите се чу учестеното дишане на изморен човек, който се изкачваше на горния етаж. След по-малко от минута на вратата се показа мустакатото лице на Дагоберт. До него, въртейки весело опашка, нетърпеливо пристъпваше Сърдитко. Старият войник се спря на прага, извади шарена кърпа и изтри овлажнелите си очи. Този стар боец, който през живота си бе преживял какви ли не неща, бе срещал смъртта очи в очи, сега плачеше и не се срамуваше от сълзите си. Едва намери сили да се обърне с разтреперан глас към маршал Симон:

— Е, маршале, аз нали ви казвах…

— Остави сега това — намигна му маршалът, сякаш го предупреждаваше да не отваря дума за отминалия вече разговор, — ти се оказа по-добър баща от мен. Ела при нас, стари приятелю.

И маршал Симон подаде ръка на стария войник.

За миг настъпи пълна тишина в стаята.

Изведнъж веселият доскоро Сърдитко изръмжа предупредително. Всички се обърнаха и видяха, че до вратата е застанал Глупчо. Сега той изглеждаше още по-разсеян от друг път. Стоеше прав, с вечния панер за дърва в ръце, а в него малка метличка от пера, която служеше за раздухване на огъня.

При други обстоятелства появата на Глупчо може би щеше да подразни участниците в емоционалната сцена, но този път неговото присъствие предизвика само смях. Маршалът, който бе готов да угоди на всеки в тези вълнуващи за него минути, се обърна към слугата:

— Какво искаш, драги?

— Това не съм аз, господине — отговори Глупчо, като постави едната си ръка пред гърдите и се поклони.

Двете момичета се разсмяха още по-силно.

— Как така не си ти? — попита маршалът.

— Тук, Сърдитко! — заповяда Дагоберт на кучето, което сякаш усещаше тайните намерения на мнимия глупак и ръмжеше срещу него.

— Не съм аз, господине. Но един слуга ми предаде да извикам господин Дагоберт, че господин Роберт иска да го види, а аз нали нося дърва в панера, та затова…

Маршал Симон настръхна при споменаването на името Роберт. Именно това бе човекът, който изпълняваше посредническата мисия при Родин във връзка с плана за отвличането на Наполеон II.

Все още весел и щастлив, маршал Симон предаде на Глупчо:

— Помоли господин Роберт да ме почака в кабинета. Сега ще дойда.

— Добре, господине, — отвърна Глупчо и се поклони ниско.

Като останаха сами, маршалът се засмя високо:

— Както сами разбирате, в такъв прекрасен ден и час, човек не може да остави прекрасните си дъщери, дори заради един господин Роберт, нали?

— Това е прекрасно, татко — извика весело Бланка, — защото този господин не ми харесва твърде много.

— Има ли тук перо и мастило? — попита маршалът.

— Разбира се, татко — разбърза се Роза, — ето ги на масата. Маршалът седна зад бюрото, след което направи знак на Дагоберт да отиде при него.

— Знаеш ли какво бях решил малко преди да вляза в тази стая?

— Не знам, маршале.

— Смятах да се самоубия. На децата дължа живота си…

Без да дочака отговора на стария войник маршалът започна да пише.

— Само че опитът ви щеше да е неуспешен, защото бях извадил капсулите от пистолетите.

Маршалът рязко се обърна и продължително изгледа Дагоберт. Войникът наведе глава, но личеше, че не прави това от смущение.

— Слава Богу, тези мисли вече не се въртят в главата ми.

Като завърши краткото писмо той сгъна листа и го подаде на Дагоберт.

— Предай това на господин Роберт и му кажи, че ще се видим утре.

Старият войник взе писмото и излезе.

— А сега, млади госпожици, не считате ли, че си спечелих две целувки за това, че отпратих господин Роберт?

Това сякаш бе знак двете момичета отново да прегърнат баща си.

 

 

В същото това време, когато радостта властваше в къщата на маршал Симон, някъде далеч, двама пътника, макар и разделени един от друг, мислеха за едно и също тайно нещо…