Йожен Сю
Скитникът евреин (166)

XLVIII глава
Длъжност

Отстъпвайки, Родин внимателно оглеждаше обстановката, като погледът му най-често търсеше погледите на момичетата. Те очевидно бяха разтревожени от пресметливото „неблагоразумие“ на Глупчо, който въпреки изричната забрана от страна на Дагоберт, се бе разприказвал.

В това време Роза се приближи до войника и тихо го попита.

— Истина ли е, че клетата госпожа Августина е заболяла от холера?

— Не, не зная… Аз да не съм лекар — отговори объркано Дагоберт.

— Но защо искаш да скриеш от нас? — каза решително Бланка — Сега разбирам, защо още сутринта бе малко объркан…

— Сестрице — обърна се Роза към сестра си, — ела да отидем в нейната стая. В такива случаи има неща, които са въпрос на чест и трябва да бъдат свършени.

Родин се бе спрял в началото на стълбището и с любопитство наблюдаваше сцената, която не бе очаквал. Мисълта му трескаво течеше, за да открие неговото място в това странно положение.

— Вие няма да излезете от тук! — твърдо заяви старият войник.

— Дагоберт — погледна го учудено Бланка, — нима ще ни спреш да извършим това, което би направил всеки честен човек?

— Повтарям ви, че няма да позволя да напуснете тази стая! — продължи да упорства войникът.

— Баща ни е давал неведнъж примери за достойно държане — допълни Роза — и няма да бъдем негови достойни дъщери, ако се приберяхме страхливо в стаята си.

— Ваше единствено задължение — зачерви се от яд Дагоберт — е да се пазите и да посрещнете баща си живи и здрави! Дал съм дума да ви пазя и няма да я пристъпя за нищо на света!

— Но какво толкова опасно има, ако посетим нашата учителка? — учуди се Роза.

— Дори и да съществува някаква опасност, — прекъсна я Бланка нетърпеливо, — не сме ние, които ще се страхувате от нея. Дагоберт, бъди така добър и ни пусни да отидем.

В този момент Родин, който бе мълчал през цялото време, се усмихна леко, а в очите му блесна зловещ пламък.

Дагоберт, който вече не знаеше как да се справи с двете сестри изведнъж разпери ръце и обяви:

— Добре, скъпи госпожици, вървете при вашата учителка. Стига да си е в стаята.

Момичетата, които бяха готови да хукнат по стълбите, изведнъж се спряха.

— Но, ако тя не е тук, къде би могла да бъде? — попита Роза, а в гласа и се усещаше известно колебание.

— Вероятно допускате, че ще ви кажа, като ви виждам такива настоятелни?

— Тя е починала! — извика Роза пребледняла.

— Не, това не! — реагира остро войникът. — Кълна се, че е жива. Самата тя пожела да я преместят на друго място, като се страхуваше да не стане причина и друг в къщата да се зарази. Затова не бива да напускате стаята си. Няма да позволя това!

В този момент, сетил се отново за неканените гости, Дагоберт се обърна и видя застиналата зловеща фигура на Родин, изправена до стълбите. Свещеникът приличаше на лешояд, който изчаква удобния момент, за да нападне жертвата си.

— Вие още ли сте тук!

— Позволявам си, господине — каза Родин спокойно като човек, който отлично може да се владее, когато това е необходимо — да отбележа, че не ми беше възможно да си тръгна, защото вие препречвахте изхода.

— В момента нищо не възпрепятства вашето тръгване…

— Разбира се, че ще си тръгна, но оставам учуден от начина ви да посрещате гости в тази къща.

— В случая става дума за изпращане, а не за посрещане.

— Имах благородното намерение да си поговорим…

— Не разполагам с време за разговори.

— Смятам, че поводът да дойда е твърде важен…

— За мен най-важната работа в момента е да съм при тези две деца.

— Разбирам, господине, затова няма да се натрапвам — каза Родин, като пристъпи прага на вратата — и моля да бъда извинен за неблагоразумието си. Смятах, че като човек, който носи чудесни новини от маршал Симон, имам правото, но…

— Новини от баща ни? — почти извика Роза и се приближи до Родин. — Тогава говорете по-бързо.

— Имате вести от маршал Симон? — старият войник изгледа подозрително Родин. — Какви са тези вести?

Обаче вместо да отговори, Родин направи крачка и отново се озова в салона, като не откъсваше поглед от двете сестри.

— Истински съм щастлив, че именно на мен се падна честта отново да прекрачвам прага на тази къща с добри новини. Радвам се, че младите госпожици са все така красиви и жизнерадостни. Освен това сега са весели, а не както в онзи отвратителен ден, когато отидох да ги взема от отвратителния манастир, където бяха затворени. Помня, колко бяха щастливи да прегърнат баща си…

— Те бяха на своето място, но вашето днес не е тук! — прекъсна го Дагоберт, като продължаваше да държи вратата отворена.

— Признайте поне едно, че моето място е в болничното заведение на д-р Баление, — отвърна Родин, като изгледа войника с някаква хитрост в погледа. Нали помните онази къща, в която ви върнах онзи скъпоценен за вас императорски кръст? Това беше същият ден, в който милата госпожица Кардовил не позволи да ме удушите. Трябва да ви кажа, госпожици, че този войник тук, има желязна ръка, която прусаците и казаците навярно познават по-добре от мен…

Родин бе успял с началото на своя план. Момичетата и Дагоберт вече знаеха за услугите, които им беше направил. И тримата не знаеха, че преди време госпожица Кардовил бе предупредила маршала за зловещата роля, която изпълнява Родин спрямо техния род. Маршал Симон бе решил да не тревожи стария войник и дъщерите си. Верен обаче на интуицията си, старият гренадир изпитваше неприязън към този хлъзгав човек.

— Въпросът не е дали ми е желязна ръката или не…

— Сетих се за това, драги господине — продължи Родин, като неусетно се приближаваше до двете момичета — по повод на малките услуги, които съм ви направил, забележете с голямо удоволствие.

Дагоберт изгледа втренчено Родин, който срамежливо притвори очи.

— Доколкото ми е известно — каза войникът след известно мълчание, — благородните хора никога не говорят за услугите, които са извършили, а вие вече няколко пъти повторихте…

— Дагоберт — прекъсна го притеснена Роза — нали този човек ни носи новини от татко.

Дагоберт махна с ръка, като продължаваше да гледа Родин в очите.

— Вие сте хитър човек, но и аз не съм новак.

— Аз съм хитър? — кротко възрази Родин.

— Разбира се. Решихте с няколко красиви фрази да приспите бдителността ми, но това не е толкова лесно. Чуйте ме добре: някой от хората в черни раса ми бе откраднал кръста и вие ми го върнахте. Това е факт. Пак тези разбойници бяха отвлекли и момичетата, а вие отидохте и ги върнахте. Това също е факт. Не отричам и това, че именно вие предадохте отец д’Егрини. Всичко това доказва две неща: вие сте съучастник на всичките тези черноризци, а освен това паднахте толкова ниско, та предадохте и своите. Това са причините поради които ви считам за недостоен човек. Затова настоявам да си тръгнете веднага!

— Но, господине…

— Няма какво да обсъждаме — отвърна ядосано Дагоберт — когато един човек прави добро, по начина по който го правите вие, в това несъмнено има нещо непочтено. Не съветвам никой да се доверява на такива хора.

— Разбирам — едва прикри недоволството си йезуита, — но вероятно ще започнете да разсъждавате по друг начин, ако се замислите над това, какви причини бих имал да ви правя тези услуги, а още повече да ви мамя.

— Фактът, че така упорито продължавате да стоите тук, вече говори за някаква полза.

— Вече ви казах целта на посещението си.

— Да, казахте, че носите новини от маршал Симон.

— Точно така, имам честта да ви предам известия от маршала — тържествено обяви Родин, като успя да се приближи още повече до двете сестри.

Той се огледа бързо и веднага продължи:

— Скъпи госпожици, наистина имам новини от баща ви.

— Тогава слезте с мен в моята стая и там ще ми ги разкажете — каза Дагоберт.

— Нима имам вид на толкова жесток човек? Та нали дъщерите на маршала имат най-голямото право да ги научат първи?

— Господине, защо не ми спестите неудобството да изхвърля човек на вашите години през вратата? — разсърди се отново старият войник.

— Добре, добре — отвърна спокойно Родин — хайде да отиваме във вашата стая. Ще ви разкажа всичко, а нека после съвестта ви ви измъчва, че сте лишили тези деца от удоволствието да чуят тези новини.

След тези думи Родин се поклони ниско на момичетата, като едва прикриваше яростта си, след което излезе от стаята.

След четвърт час войникът отново се върна при сестрите, които нетърпеливо го заобиколиха.

— Какви са новините от татко? — попита първа Роза.

— Факт е, че този стар магьосник знае къде е заминал маршалът, както и това, че е бил в приповдигнато настроение. Откъде е научил всичко това не зная, но според мен това е още една причина да не му се вярва — завърши войникът.

— Но, какви са все пак новините? — повтори въпроса си Роза.

— Някакъв приятел на този хитрец, защото той е точно такъв, срещнал маршала на двадесет и пет мили от Париж. Като разбрал, че този човек идва в града, той го помолил да ви предаде, че е жив и здрав, и че много скоро ще бъде заедно с вас.

— Както сам си се убедил — каза Бланка, — не беше толкова прав да се държиш така с гостенина.

— Може и да е така, но не съжалявам…

— Но защо?

— Имам причини за това. Най-важната е начинът, по който се опита да остане, и погледът, с който ви изучаваше. Ако бях видял змия да се приближава до вас, щях да бъда по-спокоен. Откровено ви казвам, деца мои, въпреки няколкото добрини, които ни е направил, нямаше да се поколебая да го изхвърля през прозореца. Опасен човек е този.

— Прекалено много ни обичаш, затова си толкова мнителен.

— Щом заговорихте за обич, значи нещо ще ми искате.

Момичетата се засмяха лукаво и хванаха стария войник за ръцете.

— Ти, който си толкова смел, толкова честен…

Момичетата се готвеха да продължат тази акция, но точно в този момент някой почука на вратата.

— Кой е? — попита Дагоберт.

— Аз съм, Юстин, господине — отговори мъжки глас.

— Влезте.

На вратата се показа един слуга, който бе много трудолюбив и предан човек.

— Какво има? — обърна се войника към него.

— Господин Дагоберт, долу е пристигнала с колата си някаква госпожа. Поиска да разговаря с маршала и с неговите дъщери. Като разбра, че го няма, настоятелно помоли да се срещне с госпожиците. Ставало въпрос за някаква помощ или милостиня.

— Коя е тази госпожа?

— Не си каза името, но ми се струва, че е почтена жена. Колата й е много красива, а слугите й са облечени богато.

— Госпожата навярно събира помощи за бедните, — обади се Роза, — затова, Дагоберт, не може да не я приемем.

— Наистина, жена е все пак — отвърна войника, — а и не би могла да се сравнява с предишния ни посетител. Освен това, нали и аз съм тук…

Когато слугата излезе да покани новодошлата, Роза се обърна към Дагоберт:

— Май, че си решил да се съмняваш във всички, които прекрачват прага на къщата ни? Та ти дори не я познаваш.

— Чуйте ме, деца, аз нямах причина да се съмнявам и в собствената си жена, но точно тя ви предаде в ръцете на черноризците, макар и да не съзнаваше това. Тя просто бе послушала онзи разбойник, изповедника…

— Наистина така се получи и ние много съжаляваме. Впрочем, къде е тя сега?

— Възстановява се постепенно. Въздухът в енорията на абат Гавриил и действа много здравословно…

В този момент вратата на салона се отвори и на прага се появи княгиня Сен Дизие. Тя се поклони ниско, след което влезе вътре.

В ръцете си носеше червена кесия, като онези, в които събират милостиня в църквите.