Йожен Сю
Скитникът евреин (115)

VI глава
„Шан-з-Елизе“

От разговора между Родин и госпожица Кардовил изминаха около два часа.

Многобройната тълпа, привлечена на разходка по „Шан-з-Елизе“ от ясния, хубав пролетен ден (беше към края на месец март) спираше й се възхищаваше на една много богата карета с великолепни коне.

Каретата беше синя. В нея бяха впрегнати четири красиви породисти коня с черни гриви, с лъскав хамут, целия в сребро и пурпур. На капрата й седяха двама млади кочияша, еднакви на ръст, с наметала от черно кадифе, с яркосини кашмирени жилетки с бели яки, с кожени панталони и запретнати ботуши. Отзад стояха двама едри, напудрени слуги, също с яркосини ливреи с бели яки и бели маншети. Нямаше по-красива и по-добре поддържана карета. Конете вървяха в раван, пристъпяха едновременно, хапеха юздите си, потънали в пяна, и от време на време разтърсваха кокардите си от синя и бяла коприна със спуснати панделки, окичени с разцъфнали рози. От едната страна на каретата яздеше облечен с изящна простота конник и с гордо удоволствие оглеждаше цялото й великолепие, създадено от неговите ръце. Този конник беше господин дьо Бонвил, телохранителят на Адриана, както казваше господин дьо Монброн, а каретата беше на госпожица Кардовил.

В програмата на деня стана една малка промяна. Господин дьо Монброн не успя да предаде писмото на Джалма от Адриана, защото според думите на Фарингея принцът излязъл извън града още от сутринта заедно с маршал Симон, но щял да се върне привечер и тогава ще получи писмото.

Адриана беше напълно спокойна за Джалма, защото знаеше, че той ще прочете няколкото реда, които без да му разкриват щастието, което го очаква, ще му дадат възможност да го предчувствува. По съвета на господин дьо Монброн тя отиде на разходка със собствената си карета, за да покаже пред обществото, че въпреки злостните слухове, които разпространяваше госпожа Сен-Дизие, тя е категорична в решението си да живее сама и да държи самостоятелна къща.

Адриана носеше малка бяла шапчица с къс воал, поръбен с копринена шевица, която обрамчваше свежото й лице и златната й коса. Роклята й с червена кадифена гарнитура почти не се виждаше под големия зелен кашмирен шал. Младата маркиза дьо Моринвал, също много красива и много изящно облечена, седеше от дясната й страна, а господин дьо Монброн беше се настанил в предната част на каретата.

Онези, които познават парижкото общество или по-точно онази негова недостъпна и рядко срещана част, която през всеки хубав и слънчев ден отива за час-два в Елисейските полета, за да види нещо и за да видят нея, могат да разберат, че присъствието на госпожица Кардовил по време на тази разходка беше извънредно събитие. Отбраното общество не можеше да повярва на очите си, гледайки тази млада, осемнадесетгодишна милионерка от цвета на аристокрацията да се показва пред него в собствената си карета, тъй като живеейки напълно, свободна и независима, тя бе влязла в разрез с всички традиции и всички правила за благоприличие.

Тази свобода изглеждаше чудовищна и обществото се потресе като видя, че поведението на младата девойка, преливаща от красота и достолепие, напълно опровергава клеветите, които разпространяваха госпожа Сен-Дизие и нейните приятели за мнимата лудост на Адриана.

Много хубави младежи, възползувайки се от познанството си с маркиза дьо Моринвал и с граф дьо Монброн, дойдоха да я поздравят и известно време вървяха успоредно с конете, за да видят, да разгледат, а може би и да чуят госпожица Кардовил. Адриана разговаря с всички с присъщите си прелест и духовитост, а те останаха очаровани и изумени. Онова, което в началото се смяташе за безумна себичност, сега се превръщаше в чаровна оригиналност и от госпожица Кардовил зависеше още същия ден да я провъзгласят за царица на изяществото и модата.

Младата, хубава девойка много добре разбираше какво впечатление прави на обществото и се гордееше заради Джалма, защото тя го сравняваше с тези светски хора и нейното щастие растеше. И действително, младежите, повечето от които никога не бяха напускали Париж или най-много да бяха ходили до Неапол и Баден, й се виждаха твърде безцветни в сравнение с Джалма. Въпреки че беше съвсем млад, той вече много пъти бе ръководил кървави битки и славата за неговото безстрашие и геройско великодушие, която с почуда описваха пътешествениците, идваше от недрата на Индия и достигаше до Париж. А освен това, хубавите младежи с малки шапчици, тесни рединготи и огромни вратовръзки не можеха да се мерят с индийски принц, чието изящество и мъжествена красота се подсилваха от блестящото му, богато и екзотично облекло.

И изобщо през този щастлив ден за Адриана всичко беше само радост и любов. Залязващото в чистото небе слънце багреше околността със златистите си лъчи. Въздухът беше хладен. Каретите се носеха насам-натам. Преминаваха забързани конници. Лек ветрец развяваше панделките и перата по шапките на жените. Навред цареше шум, движение и блясък. От каретата Адриана се наслаждаваше на тази блестяща върволица от целия парижки разкош, но сред общия лъскав хаос от съзнанието й не излизаше тъжното, хубаво лице на Джалма. В този момент нещо падна в коленете й и тя се стресна. Беше едно малко поувяхнало букетче от синчец. Адриана дочу глас на дете, което вървеше след каретата и повтаряше:

— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета!

Адриана се обърна назад и видя едно бедно, бледо, хилаво момиче с кротко и тъжно лице, облечено в дрипи, което поднасяше ръка за милостиня и умолително гледаше към нея. Адриана се натъжи при вида на крайната беднотия сред общия разкош и си спомни за Гърбавото, което може би точно в този момент изнемогваше от оскъдицата си.

— Е — каза си девойката, — днешният ден не може да бъде само ден на щастие и радост за мен. — Тя се показа през прозорчето на каретата и попита момичето: — Имаш ли си майка, детенце?

— Не, госпожо, нямам нито майка, нито баща.

— Тогава кой се грижи за теб.

— Никой, госпожо. Продавам тези букетчета и трябва да занеса пари, иначе ще ме бият.

— Горкото момиче!

— За Бога, добра госпожо, дайте ми една монета, само една монета! — каза момичето и продължи да върви успоредно с каретата.

— Скъпи графе — усмихна се Адриана на господин дьо Монброн. — Няма да ви е за пръв път, ако откраднете това момиче, нали? Наведете се през вратичката, хванете го с две ръце и го вдигнете при нас. Веднага ще го скрием между госпожа дьо Моринвил и мен и ще се приберем, без никой да ни забележи.

— Как?! — изненада се графът. — Вие искате…

— Да, моля ви.

— Но това е лудост!

— Може би вчера бихте имали право да наречете този мой каприз лудост, но днес — и Адриана наблегна на последната дума, гледайки красноречиво господин дьо Монброн, — днес трябва да разберете, че това е мой дълг.

— Да, разбирам доброто ви, благородно сърце — трогна се графът, а госпожа дьо Моринвал, която изобщо не знаеше за любовта на госпожица Кардовил към Джалма, гледаше с недоумение и любопитство ту единия, ту другия.

Граф дьо Монброн се наведе през вратичката, протегна ръце към момичето и му каза:

— Подай ми ръчичките си, пиленце.

Момичето се учуди, но простря двете си ръце. Тогава графът го хвана здраво и леко го повдигна, тъй като каретата беше ниска и вървеше много бавно. Момичето бе по-скоро смаяно, отколкото изплашено и не отрони звук. Адриана и госпожа дьо Моринвал веднага му направиха място помежду си и то се изгуби под шаловете на двете млади дами. Всичко стана толкова бързо, че само няколко души, които минаваха по отсрещната пътечка, забелязаха кражбата.

— А сега, графе, да бягаме час по-скоро с нашата плячка — разсмя се Адриана.

Господин дьо Монброн се изправи и каза на кочияша:

— Карайте към двореца.

Четирите коня се понесоха в крак.

— Струва ми се, че ще осветя този щастлив ден и моят разкош ще бъде оправдан — мислеше си Адриана. — И докато намеря отново нещастното гърбаво момиче, което ще направя на всяка цена, поне мястото му няма да бъде празно.

Странните съвпадения не са рядкост. В момента, в който Адриана си мислеше за Гърбавото, съвсем наблизо започна да се струпва тълпа, към която се присъединяваха все повече и повече хора.

— Погледнете, вуйчо — каза госпожа дьо Моринвал, — хората се събират там. Какво ли се е случило? Да спрем и да изпратим някой да разбере какво става?

— Много съжалявам, но не мога да задоволя любопитството ти — отвърна графът и извади часовника си. — Наближава шест. Представлението с дивите зверове ще започне в осем. Имаме време само да се приберем и да вечеряме. Нали така, дъще? — обърна се той към Адриана.

— Какво ще кажете, Юлия? — обърна се госпожица Адриана към маркизата.

— Да вървим — отговори младата жена.

— Ще ви бъда много благодарен, ако не се бавите — каза графът, — защото след като ви заведа в „Порт-Сен-Мартен“, ще трябва да отскоча за половин час до клуба, за да гласувам за лорд Камбъл, когото представлявам.

— Значи аз и Адриана ще останем сами на представлението, така ли, вуйчо?

— Нали вашият съпруг ще ви придружи.

— Да, вуйчо, но въпреки това не ни оставяйте.

— Не се тревожете, бързо ще се върна, защото и аз съм любопитен да видя страшните животни и прочутия звероукротител Морок.

След няколко минути каретата на госпожица Кардовил излезе от „Шан-з-Елизе“ заедно с малкото момиченце и пое към улица „Анжуй“. В същото време, когато великолепната карета се изгуби, тълпата, за която споменахме, все повече се разрастваше. Един господин се доближи до някакъв младеж, който се намираше в края на струпалото се множество, и го попита:

— Какво има там? Защо се събират?

— Казват, че едно бедно гърбаво момиче е припаднало от глад.

— Гърбаво момиче ли? Голяма работа. Достатъчно гърбави има и без това — пошегува се дебелашки господинът и се изсмя грубо.

— Гърбавото или не, заслужава съчувствие, щом умира от глад, така че няма защо да се смеете, господине — не успя да въздържи гнева си младежът.

— Съмнявам се, че умира от глад — сви рамене господинът. — Само лентяите, които ги мързи да работят, умират от глад и така им се пада.

— А пък аз, господине, се облагам, че съществува само едно нещо, от което вие никога няма да умрете — възмути се младежът от жестоката безочливост на този господин.

— Какво искате да кажете? — попита надуто господинът.

— Искам да кажа, господине, че вие никога няма да умрете от чувство за милосърдие.

— Господине! — ядоса се грубиянът.

— Какво има, господине? — попита младежът и погледна опонента си в очите.

— Нищо… — отвърна му господинът, обърна се и, ругаейки, тръгна към една жълта карета, на която бе изписан герб с баронски венец.

Един смешно облечен слуга със златни ширити върху зелените панталони и множество висулки, които достигнаха до петите му, стоеше изправен до коня и не забеляза, че господарят му идва.

— Къде гледаш, говедо? — извика господинът и блъсна слугата с края на бастуна си.

Слугата се обърна изплашен:

— Господине, аз…

— Никога ли няма да се научиш да ме наричаш господин барон, негоднико! — развика се богаташът. — Хайде, отваряй вратата.

Този господин беше барон Трипо — фабрикантът, банкерът, лихварят.

А нещастното недъгаво момиче беше Гърбавото, което наистина припадна, изнемощяла от глад и недоимък, тъкмо когато отиваше при госпожица Кардовил. Несретницата се осмели да презре срама и жестоките подигравки, които очакваше да я посрещнат в тази къща, след като доброволно я бе напуснала. И този път тя не отиваше заради себе си, а заради сестра си Цефиза, заради Вакханалната царица, която се бе върнала в Париж преди един ден и която Гърбавото искаше да спаси от ужасната й участ с помощта на Адриана.

Два часа след тези събития хиляди хора се тълпяха около театъра „Порт-Сен-Мартен“, за да присъствуват на представлението на Морок, който щеше да се бори с прочутата черна явска пантера на име Смърт.

След малко пред входа на театъра слязоха от каретата си Адриана и господин дьо Моринвал заедно с госпожа дьо Моринвал. Към тях трябваше да се присъедини и граф дьо Монброн, когото на отиване оставиха в клуба.