Йожен Сю
Скитникът евреин (127)

IX глава
Отровителят

Трябва да разкажем с няколко думи предшествуващите събития.

Сцените, които ще опишем, са жестоки, но се надяваме, че те ще послужат за урок и ще породят отвращение във всеки, който дръзне да насъсква освирепялата от невежество и мизерия тълпа. Както казахме, из Париж се носеха много глупави и много тревожни слухове: говореше се не само, че се тровят болните и водата в общите чешми, но също и че били заловени лоши хора, които хвърлят мишеморка в буретата на кръчмите.

След като свърши една работа при отец д’Егрини, който го чакаше в малката къща на Архиепископския площад, Голиат трябваше да дойде при Морок. Исполинът влезе в една кръчма на улица Каландърска да се почерпи. Той изпи две чаши вино и извади пари да плати. Докато чакаше кръчмарката да му върне рестото, Голиат съвсем несъзнателно се облегна върху едно отворено буре с вино, което се намираше до него. Високият му ръст, ужасният му поглед и дивашкото му лице и без това бяха разтревожили кръчмарката, която вече бе дочула слуховете за отровителите. Но щом видя, че Голиат слага едната си ръка върху бурето, тя се изплаши и извика като полудяла:

— Боже мой, вие пуснахте нещо в бурето!

Щом чуха тези думи двама-трима от гостите скочиха и отидоха при кръчмарката, а единият от тях извика силно:

— Този човек е отровител!

Голиат нищо не подозираше за слуховете, които се носеха из града и в първия момент не разбра в какво го обвиняват. Гостите викаха все по-силно и всеки му задаваше въпроси. Но тъй като той бе уверен в силата си, само сви рамене и грубо си поиска рестото от пребледнялата и изплашена кръчмарка.

— Разбойнико! — извика един от гостите толкова силно, че дори минувачите се спряха край кръчмата. — Ще ти върнат рестото, когато покажеш какво пусна в бурето.

— Че какво може да е пуснал в бурето — попита един от минувачите.

— Сигурно този човек е отровител — каза друг.

— В такъв случай, трябва да го арестуват — отговори трети.

— Да, да! — казаха гостите на кръчмата, повлияни от общия страх. Трябва да го арестуват. Заловиха го, че пуска отрова в едно буре с вино.

Думите „сигурно този човек е отровител“ веднага се понесоха из тълпата, която все повече нарастваше и се трупаше пред вратата на кръчмата. Разнесоха се глухи заканителни викове. Обвинителят, който пръв заподозря Голиат в намеренията му като видя, че всички околни споделят страха му, реши да се покаже добър и смел гражданин, хвана исполина за врата и му каза:

— Хайде, разбойнико, да дадеш обяснение пред пристава.

Голиат и без това беше много ядосан от обидите, чието истинско значение не разбираше, а сега се разяри и от ненадейното нападение, отстъпи пред естествената си грубост, повали противника си на масата и го смаза от бой. Докато траеше побоя няколко бутилки и две-три стъкла от прозореца се строшиха с трясък, а изплашената кръчмарка се развика, колкото й глас държи:

— Помощ! Стража! Отровител! Убиец!

От неистовия шум и крясъците на кръчмарката, тълпата се разрастваше и онези, които бяха отвън се притекоха на помощ, за да заловят Голиат. Благодарение на Херкулесовата му сила, след няколкоминутна борба, той най-сетне повали на земята двама от най-разпалените нападатели, отблъсна другите, доближи до тезгяха на кръчмарката, засилен с главата напред като разярен бик и се спусна към тълпата, която преграждаше вратата. След като си проби път с помощта на широките си рамене и исполинските си ръце, той премина през множеството и се спусна да бяга с всичка сила към площада пред църквата „Света Богородица“ с разкъсани дрехи, гологлав и с пребледняло разярено лице. Доста народ се втурна след него с крясъци „Спрете, спрете, отровителя!“.

Щом чу тези думи и видя тичащия човек със зловещо лице, един месар, минаващ оттам, който носеше на главата си голям празен кош, го хвърли в краката на Голиат, той се препъна и падна. Месарят мислеше, че ще извърши страхотен подвиг, ако се нахвърли като побесняло куче върху Голиат, двамата паднаха на земята и той извика:

— Помогнете, помогнете! Този човек е отровител.

Тази сцена се разиграваше близо до Съборната църква, но доста далеч от тълпата, който се трупаше пред вратата на болницата „Отел-Диьо“, и гостилницата. Беше надвечер. При силните викове на месаря, няколко групи, предвождани от Цибул и каменоделеца, хукнаха към мястото на борбата, а в същия момент преследвачите на мнимия отровител стигнаха до площада.

Като видя заплашителната навалица, която го приближаваше, Голиат продължи да се защищава от месаря, но почувствува, че е загубен, ако не срази противника си. Със силен удар той размаза челюстта му, успя да се измъкне от ръцете му, изправи се и направи няколко крачки като замаян. Но не успя да продължи — беше обграден отвсякъде. Зад него бяха стените на Съборната църква, а отдясно, отляво и отпред тичаше побеснялата тълпа. Виковете на месаря, който се надигна окървавен, още повече разпалиха общия гняв. За Голиат моментът беше ужасен. Той остана сам сред едно пространство, което бавно се стесняваше и беше заобиколен от три страни от неприятели, които го приближаваха със заканителни викове. И както глиган, който преди да реши да се противопостави на разярените кучета, се завърта два пъти около себе си, изплашения Голиат направи няколко бързи и нерешителни крачки, после отчаян от невъзможността да избяга, разбра, че не може да очаква нито милост, нито съжаление от една тълпа, отдадена на сляпата си глуха ярост и смяташе, че постъпката й е справедлива. Тогава той реши да продаде скъпо живота си. Бръкна в джобовете си за ножа, но като не го намери стъпи на левия си крак в позата на борец, протегна присвитите си жилести, твърди като желязо ръце, и безстрашно зачака нападението.

Първа до него приближи Цибул. Старата запъхтяна вещица, вместо да се хвърли отгоре му, спря, наведе се, събу една от дървените си обувки и с такава сила я запрати срещу исполина, че го удари право в едното око, откъдето потече кръв и то наполовина изскочи от очната яма. Голиат хвана с две ръце лицето си и страшно извика от ужасната болка.

— Извадих му окото! — разсмя се Цибул.

Разярен от болката, вместо да чака първите удари, които нападателите му още се двоумяха дали да нанесат, Голиат пръв се спусна към тях. (Каменоделецът, достоен за негов противник, беше изтласкан от тълпата). Тази борба беше неравна, но отчаянието удвояваше силата на исполина и нещастникът не се предаде толкова бързо.

Известно време се виждаше как исполинската му ръка се вдига във въздуха и се спуска като чук върху глави и лица, а окървавената му глава се навеждаше назад, хваната за косите от някой противник. Внезапното отстъпване и залитанията на тълпата показваха неимоверната решителност на защитата му. В това време се появи и каменоделецът и Голиат беше повален на земята. Разнесе се продължителен вик на свирепа радост. Безбройни запъхтени гласове крещяха „Смърт на отровителя!“. Тогава започна една от онези убийствени сцени, които са по-подходящи за човекоядците и които са толкова невероятни, защото техни свидетели и дори понякога съучастници стават много честни хора, заблудени от глупавите слухове или предразсъдъци, които се поддават на общото увлечение, на общата свирепост и мислят, че вършат справедливо дело.

Кръвта се лееше от раните на Голиат и вдъхваше на нападателите му нова ярост. Много ръце се стовариха с цялата си тежест върху нещастника, безброй крака започнаха да го тъпчат, размазвайки лицето и разкъсвайки гърдите му. Между виковете се разнасяха силни глухи удари, а след тях — сподавени стенания. Всеки подбуден от кръвожадния устрем искаше да удари и да откъсне парче месо. Дори жените и майките се спуснаха към разкъсаното тяло. Гледката беше ужасна.

С разкървавено, смазано и покрито с кал лице, с разкъсани дрехи, с разголени, почервенели и раздрани гърди, Голиат се възползува от кратката почивка на мъчителите си, които мислеха, че е умрял и с неимоверно усилие успя да се изправи на краката си и да се задържи така няколко секунди. Ослепял от раните той размаха ръце в пространството, за да отблъсне ударите, които вече не му нанасяха и избоботи с подпухналата си уста, от която бликна кръв:

— Милост! Милост… Не съм отровил никого.

Това неочаквано възкресение направи толкова страшно впечатление на тълпата, че за миг всички се разпръснаха. Виковете спряха, около жертвата се образува празно пространство, а няколко души дори взеха да го оплакват. Но в същия момент каменоделецът се спусна към Голиат, ритна го с всичка сила в корема и отново повали жертвата си, чиято глава отскочи два пъти от земята при удара. В този миг от тълпата се разнесе вик:

— Това е Голиат! Спрете! Той е невинен!

Това беше отец д’Егрини, който с мъка се добра до първите редици и пребледнял, възнегодува заплашително:

— Вие сте страхливци и убийци. Този човек е невинен, аз го познавам. Ще отговаряте за живота му.

Тълпата посрещна с нов вик думите на отец д’Егрини.

— Ти познаваш отровителя? — извика каменоделецът и хвана йезуита за врата. — Може би и ти си отровител като него?

— Нещастнико — изкрещя отец д’Егрини и опита да се изтръгне от ръцете на каменоделеца — осмеляваш се да вдигаш ръка срещу мен!

— Да, осмелявам се на всичко — отвърна каменоделецът.

— Щом го познава, значи и той е отровител — разнесе се из тълпата, която се блъскаше около двамата.

В това време Голиат, чиято глава се бе пръснала, издаваше предсмъртни хрипове. От силното дърпане, чрез което отец д’Егрини успя да се измъкне от ръцете на каменоделеца, едно голямо, с особена форма и пълно със зеленикава течност шише, падна от джоба му и се търколи до тялото на Голиат. Щом го видяха няколко души извикаха:

— Това е отровата, виждате ли? Носи отрова.

След това обвинение виковете се засилиха и тълпата така обгради отец д’Егрини, че той закрещя:

— Не ме докосвайте! Не се доближавайте до мен!

— Ако е отровител — каза един глас, — не трябва да имаме никаква милост към него, както нямахме и към онзи.

— Отровител ли? — недоумяваше д’Егрини.

Цибул се спусна към шишето, каменоделецът го взе, отвори го, подаде го на д’Егрини и каза:

— Ами това, какво е това?

— Това не е отрова.

— Тогава изпий го — каза каменоделецът.

— Да, да! Нека го изпие — повтори тълпата.

— Никога! — извика д’Егрини уплашен, дръпна се назад и блъсна шишето.

— Видяхте ли? Значи това е отрова, затова не иска да пие!

Заобиколен от всички страни, отец д’Егрини вече тъпчеше тялото на Голиат.

— Приятели — извика йезуитът, който въпреки, че не беше отровител изпадна в ужасно положение, защото в шишето му имаше много силни предпазни соли, които бяха толкова опасни, колкото и отровата. — Скъпи приятели, вие се лъжете. Заклевам се в името на Бога, че…

— Щом не е отрова, изпий го! — отговори каменоделецът и отново тикна шишето под носа на йезуита.

— Ако не го изпиеш, ще те убием, както и приятелят ти, защото и ти като него тровиш народа.

— Да, ще го убием, ще го убием.

— Нещастници! — извика д’Егрини и косата му настръхна от ужас. — Вие искате да ме убиете!

— Както онези, които ти и приятелят ти отравяте, разбойници такива.

— Това не е истина…

— Щом не е истина, пий! — упорито повтори каменоделецът. — За последен път ти казваме.

— Ако изпия това, ще умра^[1] — извика отец д’Егрини.

— Значи и ти си разбойник, отвърна множеството и се приближи още по-плътно. — Призна си, призна си, сам се издаде. Сам каза, че ако изпиеш това, ще умреш.

— Нека ви кажа — помоли се йезуитът. — Това шише е…

Свирепи крясъци прекъснаха думите му.

— Цибул, довърши този — извика каменоделецът, като ритна с крак Голиат — а аз ще се заема с другия. — И той хвана отец д’Егрини за врата.

При тези думи тълпата се раздели на две. Едните предвождаше Цибул и те започнаха да ритат Голиат и да го удрят с камъни. Скоро тялото се превърна в нещо ужасно, безименно и безформено. Цибул свали колана си, вързаха трупа за единия крак и го повлякоха към брега, където сред крясъци и нечовешка радост, хвърлиха кървавите остатъци в реката.

Кой не би настръхнал при мисълта, че по време на народен бунт е достатъчна една дума, само една-единствена дума, необмислено и беззлобно казана от някой честен човек, която да предизвика толкова ужасно убийство. „Този човек може би е отровител“ — това каза гостът в кръчмата на улица Каландърска. Нищо повече… И Голиат беше разкъсан.

Много са причините да се образоват най-низшите слоеве на обществото и по този начин да се даде възможност на много нещастници да не се поддават на глупавите предразсъдъци, на пагубните суеверия и на неукротимия фанатизъм. Как можем да искаме хладнокръвие, разсъждение, самообладание, чувство за справедливост от отритнати същества, които невежеството затъпява, беднотията развращава, страданията раздразват и с които обществото се занимава само тогава, когато трябва да ги откара в затвора или на смърт.

Ужасният вик, от който Морок се уплаши беше викът на отец д’Егрини, в мига когато каменоделецът, след като посочи умиращия Голиат, стовари върху йезуита желязната си ръка и каза на Цибул:

— Ти довърши този, а аз ще се заема с другия.