Дж. Р. Уорд
Вечна любов (6)

4.

Рейдж съзря първата жена, която пожела тази вечер. Русокоса представителка на човешката раса, изключително сексапилна и готова да се отдаде на плътските наслади. Като останалите жени в бара тя му подаваше сигнали — полюшваше задните си части и оправяше косата си без нужда.

— Откри ли нещо, което ти харесва? — запита сухо Ви.

Рейдж кимна, изви пръста си като кука и я повика с жест. Тя веднага се отзова. Обожаваше тази черта в жените.

Той следеше с поглед полюшването на бедрата й, но гледката му беше препречена от друго стегнато женско тяло. Вампирът вдигна поглед и се застави да не издаде изумлението си.

Кейт беше от неговия вид и достатъчно красива, с черна коса и много тъмни очи. Обаче преследваше братята, винаги душеше наоколо и се предлагаше. Той имаше чувството, че гледа на тях като на трофеи, с които да се хвали. А това ужасно дразнеше.

Според него тя беше истинска кучка.

— Здравей, Вишъс — каза тя с дрезгав сексапилен глас.

— Добър вечер, Кейт. — Ви отпи от водката си. — Какво става?

— Питах се как си.

Погледът на Рейдж се стрелна покрай бедрата й. Слава богу, русокосата, изглежда, не се страхуваше от малко съперничество. Продължаваше да се приближава към масата им.

— Няма ли да кажеш „здравей“, Рейдж? — подкани го Кейт.

— Само ако се отместиш. Пречиш ми на гледката.

Тя се засмя.

— Още едно от хилядите ти завоевания. Каква късметлийка!

— Иска ти се, Кейт.

— Да. — Очите й, хищни и горещи, се плъзнаха по тялото му. — Може би ще искаш да дойдеш с мен и Вишъс?

Протегна ръка да го погали по косата, но той хвана китката й.

— Не се опитвай дори.

— Защо спиш с толкова много човешки жени, а мен отхвърляш?

— Просто не ме интересуваш.

Тя се наведе към него и зашепна в ухото му.

— Трябва някой път да опиташ и с мен.

Той я отблъсна, стиснал китката й в жестока хватка.

— Точно така, Рейдж, още по-силно. Обожавам болката. — Той незабавно я пусна, а тя се усмихна и потърка зачервеното място. — И така, зает ли си, Ви?

— Току-що дойдох. Може би малко по-късно.

— Знаеш къде да ме намериш.

Кейт се отдалечи, а Рейдж хвърли поглед на брат си.

— Не разбирам как я понасяш.

Ви отметна глава назад и гаврътна водката си, като в същото време гледаше жената изпод полупритворените си клепачи.

— Тя има качества.

Блондинката стигна до масата им и спря пред Рейдж, заела примамлива поза. Той я хвана за хълбоците и я дръпна така, че да възседне бедрата му.

— Здравей — каза тя и се плъзна по-нагоре. Зае се да го оглежда, да преценява облеклото му. Изгледа тежкия златен „Ролекс“, който се подаваше под ръкава на коженото му палто. Очите й бяха пресметливи и толкова студени, колкото и онова, което се намираше в средата на гърдите му.

Господи, ако можеше да си тръгне, би го направил — до такава степен му беше омръзнало всичко това. Обаче тялото му копнееше за освобождаване, изискваше го. Усещаше как желанието му нараства и, както винаги, изгарящите го плътски нужди оставяха сърцето му мъртво и празно.

— Как се казваш? — запита той.

— Тифани.

— Приятно ми е да се запознаем, Тифани — каза той, което беше лъжа.

 

 

На по-малко от десет мили оттам, до басейна в задния двор, Мери, Джон и Бела си прекарваха изненадващо добре. Мери се засмя на глас и погледна Джон.

— Не говориш сериозно.

Вярно е. Сновях като совалка между киносалоните.

— Какво каза той? — запита Бела усмихната.

— Гледал е „Матрицата“ четири пъти в деня на пускането й по екраните.

— Джон, съжалявам, че трябва да го кажа, но това е нелепо — каза тя през смях.

Той й се усмихна лъчезарно и дори леко се изчерви.

— Направи ли същото и с „Властелинът на пръстените“? — запита Бела.

Джон поклати глава, въздъхна и погледна Мери с очакване.

— Казва, че обича бойните изкуства, а не елфите — преведе тя.

— Не го обвинявам. И аз не мога да приема цялата тази глупост с косматите крачета!

Внезапен порив на вятъра подхвана падналите листа и ги запрати в басейна. Те се понесоха над водата, а Джон се наведе и взе едно.

— Какво е това на китката ти? — попита Мери.

Той протегна ръка, за да може тя да разгледа кожената гривна. Върху нея бяха изрисувани редица от символи, нещо средно между египетски йероглифи и китайски писмени знаци.

— Великолепна е.

Аз я изработих.

— Може ли да погледна? — Бела приведе тяло напред. Усмивката й се стопи, тя присви очи и втренчи поглед в лицето на Джон. — Откъде я имаш?

— Твърди, че е негова изработка.

— Ти откъде каза, че си? — попита Бела.

Джон отдръпна ръката си, очевидно смутен от внезапния й интерес.

— Той живее тук — отговори вместо него Мери. — Тук е роден.

— А къде са родителите му?

Мери се обърна към Бела. Питаше се защо приятелката й е така настоятелна.

— Няма такива.

— Нито един родител?

— Каза, че е израснал в сиропиталище, нали така, Джон?

Момчето кимна и прибра ръце към корема си, сякаш за да защити гривната.

— Знаеш ли какво е значението на знаците? — настоя Бела.

Джон поклати глава, а после трепна и разтри слепоочията си. След миг ръцете му бавно започнаха да оформят думите.

— Казва, че нищо не означават — прошепна Мери. — Той просто ги сънува и те много му харесват. Бела, по-спокойно, окей?

Приятелката й като че ли се съвзе.

— Съжалявам. Аз… наистина съжалявам.

Мери погледна Джон и се опита да намали напрежението, като смени темата.

— Какви други филми харесваш?

Бела се изправи и обу маратонките си. Без чорапите.

— Ще ме извините ли за момент? Ще се върна веднага.

Преди Мери да е успяла да произнесе и дума, тя затича през моравата. Когато се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да ги чуе, Джон вдигна поглед към Мери. Продължаваше да трепери.

Трябва да вървя.

— Главата ли те боли?

Джон разтри с кокалчетата на пръстите си мястото между веждите си.

Чувствам се така, сякаш току-що съм изял набързо цял сладолед.

— А кога яде изобщо нещо за последно?

Той сви рамене.

Не знам.

Бедното дете! Вероятно кръвната му захар се беше понижила.

— Чуй, защо не влезем вътре и да вечеряме заедно? Хапнах съвсем малко на обяд, а това беше преди осем часа.

Гордостта му пролича в твърдото поклащане на главата. Не съм гладен.

— А ще поседиш ли с мен, докато изям късната си вечеря?

Може би все пак щеше да го изкуши да хапне.

Джон стана и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи. Тя пое малката му длан и се облегна леко на него. Закрачиха един до друг към задната врата, хванали обувките си в ръце, а босите им ходила оставяха мокри отпечатъци по студените плочи край басейна.

 

 

Бела влезе забързано в кухнята си и рязко се спря. Нямаше никакъв план, когато тръгна, оставяйки другите до водата. Просто знаеше, че трябва да направи нещо.

Джон имаше проблем. Сериозен при това.

Не можеше да повярва, че не беше успяла веднага да го разпознае. Но пък той още не беше преминал през преобразяването. И защо един вампир би се заседял на приказка в задния двор на Мери?

Бела едва не се засмя на глас. Тя самата прекарваше доста време там. Тогава защо други като нея да не могат да правят същото?

Постави ръце на хълбоците си и се втренчи в пода. Какво щеше да прави, по дяволите? Беше надникнала в съзнанието му, но не бе открила нищо за расата му, за обичаите на народа му. Джон не знаеше нищо, нямаше ни най-малка представа кой е, нито в какво щеше да се превърне. И беше искрен, когато бе казал, че не знае какво е значението на символите.

Но тя знаеше. Това бяха писмени знаци на Стария език и образуваха думата „Терър“^[1]. Име на воин.

Как беше възможно да броди изгубен из света на хората? И колко време му оставаше до преобразяването? Изглеждаше в началото на двадесетте, което означаваше, че има още година или две. Но ако тя грешеше, ако възрастта му беше по-близо до двадесет и пет, той може би беше в непосредствена опасност. Ако нямаше близка жена-вампир, която да му помогне да премине през преобразяването, щеше да умре.

Първата й мисъл беше да се обади на брат си. Ривендж винаги знаеше какво трябва да се направи. Проблемът бе, че щом веднъж биваше въвлечен в някаква ситуация, той започваше изцяло да я контролира. И плашеше всички до смърт.

Хавърс… Можеше да помоли Хавърс за помощ. Той беше лекар и щеше да знае колко време има момчето до преобразяването си. И може би щеше да успее да настани Джон в клиника, докато бъдещето му не стане по-ясно.

Да, но момчето не беше болно. Просто беше във възрастта преди преобразяването, затова бе физически слабо. Но Бела не беше усетила болест в него. А Хавърс ръководеше болнично заведение, не пансион.

Ами името? Това беше име на воин…

Хрумна й нещо.

Отиде във всекидневната и взе адресния указател, който винаги беше върху бюрото й. Бе записала на последната страница номер, който се предаваше от уста на уста през последните десет години. Говореше се, че ако се обадиш на него, ще се свържеш с Братството на черния кинжал. Воините на вампирската раса.

Те биха искали да знаят, ако едно момче, на чиято гривна е изписано името на воин, е оставено да се грижи само за себе си. Може би щяха да го приемат в братството.

Дланите й бяха потни, когато вдигна телефонната слушалка. Очакваше номерът да се окаже грешен или да се свърже с някой, който да я прати по дяволите. Но чу електронен глас, който повтори набрания номер. Последва сигнал.

— Аз… Името ми е Бела. Търся братството. Имам нужда от… помощ. — Остави номера си и затвори с мисълта, че колкото по-малко каже, толкова по-добре. Не искаше да споменава повече подробности, в случай че информацията й не беше точна.

Зарея поглед навън, към ливадата и къщата на Мери, чиито прозорци проблясваха в далечината. Нямаше представа след колко време ще се свържат с нея и дали въобще ще го направят. Може би беше по-добре да се върне при Мери и момчето и да разбере къде живее то. И откъде познава приятелката й.

Господи, Мери.

Ужасната болест се беше върнала. Бела я беше усетила и се чудеше как да сподели с нея онова, което знаеше. Тази вечер Бела имаше намерение да я запита как се чувства. Може би щеше да успее да й помогне поне по някакъв начин, дори и да бе само морална подкрепа.

Тръгна към френските прозорци, гледащи към ливадата. Щеше да научи повече подробности за Джон и…

Телефонът звънна.

Толкова скоро? Не беше възможно.

Протегна ръка през плота и вдигна слушалката на апарата, който се намираше в кухнята.

— Ало?

— Бела? — Мъжки глас. Тих. Авторитетен.

— Да.

— Ти ни се обади.

Господи, беше се получило.

Тя прочисти гърлото си. Като всеки цивилен, знаеше всичко за братството — имената им, репутацията и победите, с които се славеха, легендите, които се разказваха за тях. Но никога не се беше срещала с някого от братята. И й беше малко трудно да повярва, че говори с един от тях.

Хайде, по същество, каза си тя.

— Аз… трябва да ви кажа нещо. — И предаде всичко, което бе научила за Джон.

Настъпи кратка пауза.

— Доведи го при нас утре вечер.

О, господи! И как щеше да се справи с това?

— Той не може да говори. Чува, но за да бъде разбран, е необходим преводач.

— Тогава вземи и такъв със себе си.

Питаше се как ли щеше да реагира Мери, ако изведнъж влезеше в допир с техния свят.

— Жената, с чиято помощ разговаряхме тази вечер, е човек.

— Ще изтрием спомена от паметта й.

— Как да стигна до вас?

— Ще изпратим кола да те вземе. В девет часа.

— Адресът ми е…

— Знаем къде живееш.

Връзката прекъсна, а тя трепереше.

Окей. Сега оставаше само да убеди Джон и Мери да се видят с членовете на братството.

Върна се в къщата на приятелката си и ги завари в кухнята. Джон просто седеше до масата, а Мери ядеше супа. И двамата вдигнаха погледи при влизането й. Бела се опита да си придаде напълно невинен вид и седна. Изчака малко, преди да изплюе камъчето.

— Джон, познавам хора, които се занимават с бойни изкуства. — Което не беше лъжа. Беше чула, че братята са изключително добри във всички видове сражения. — Питах се дали не би искал да се срещнеш с тях?

Джон наклони глава на една страна и започна да движи ръце, без да откъсва поглед от Мери.

— Иска да знае защо. За да се учи ли?

— Може би.

Джон отново започна да прави знаци. Мери избърса устните си.

— Казва, че не може да плати обучението си. И че е прекалено дребен.

— А ще се заеме ли с тренировките, ако са безплатни? — Господи, какви ги вършеше? Имаше ли право да обещава неща, които не може да изпълни? Кой знае какво щяха да правят братята с него… — Чуй, Мери, ще го заведа на едно място, където ще се срещне с… майстори на бойните изкуства. Ще може да говори с тях. Да ги опознае. И може би ще пожелае…

Джон подръпна Мери за ръкава, описа още няколко знака, след което втренчи поглед в Бела.

— Напомня ти, че чува съвсем добре.

Бела погледна Джон.

— Съжалявам.

Той кимна, за да покаже, че приема извинението й.

— Ела утре с мен да се срещнем с тях — каза тя. — Какво ще изгубиш?

Джон сви рамене и направи грациозно движение с ръка. Мери се усмихна.

— Съгласен е.

— Ти също ще трябва да дойдеш. За да превеждаш.

Мери изглеждаше изненадана. Но след миг втренчи поглед в момчето.

— В колко часа?

— В девет — отговори Бела.

— Съжалявам, но тогава ще съм на работа.

— Девет часа вечерта — уточни Бела.