Дж. Р. Уорд
Вечна любов (12)

10.

Рейдж рязко премина от страната на сънищата в реалността. Погледна часовника върху нощното си шкафче и се ядоса, защото в първия миг не можа да фокусира погледа си. А после като видя колко е часът, се вбеси още по-силно.

По дяволите, къде беше Тор? Беше обещал да му се обади веднага след като приключи с преводачката на момчето, а бяха минали часове оттогава.

Набра номера на мобилния му телефон. Свърза се с гласовата му поща, изруга и затвори.

Стана от леглото и внимателно се протегна. Все още изпитваше болки и му се гадеше, но се движеше много по-лесно. След като взе набързо душ и се преоблече в чисти кожени дрехи, се почувства много по-добре и тръгна към кабинета на Рот. Зората щеше скоро да изгрее. Щом не отговаряше на обажданията, Тор вероятно докладваше на краля, преди да се прибере у дома си.

Двойните врати бяха отворени и я гледай, Тормент крачеше по старинния килим от Обюсон и говореше на Рот.

— Точно когото търсех — каза провлачено Рейдж.

Тор вдигна поглед към него.

— Канех се после да дойда в стаята ти.

— Сигурен съм в това. Как вървят работите, Рот?

Слепия крал се усмихна.

— Радвам се да те видя отново в бойна форма, Холивуд.

— О, да, готов съм. — Рейдж гледаше втренчено Тор. — Има ли нещо, което трябва да ми кажеш?

— Всъщност не.

— Искаш да кажеш, че не знаеш къде живее жената?

— Не съм сигурен, че трябва да я виждаш.

Рот се облегна назад и вдигна крака върху бюрото си. Огромните му ботуши накараха изящната мебел да изглежда като табуретка. Усмихна се.

— Някой от вас иска ли да ме осветли по въпроса?

— Лично е — измърмори Рейдж. — Нищо специално.

— По дяволите! — Тор се обърна към Рот. — Изглежда, че нашият приятел иска да опознае по-добре жената, която превеждаше на момчето.

Рот поклати глава.

— О, не, не искаш, Холивуд. Легни си с някоя друга. Бог ми е свидетел, че има достатъчно жени, които с радост биха го направили с теб. — Кимна на Тор. — Както казвах, нямам възражения момчето да се присъедини към първи клас обучаващи се при нас, ако проучиш произхода му. Трябва да проверим и жената. Не искам тя да създава проблеми, ако момчето изведнъж изчезне.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Рейдж. Двамата го изгледаха, а той сви рамене. — Ако не ми позволите, ще следя онзи, когото ще натоварите със задачата. По един или друг начин, ще я намеря.

Тор повдигна вежди. Челото му се набръчка толкова силно, че заприлича на разорано поле.

— Няма ли да размислиш, братко? Ако предположим, че момчето дойде тук, връзката с тази жена ще стане твърде опасна. Просто се откажи.

— Съжалявам. Искам я.

— Господи! Можеш да създаваш големи проблеми, знаеш ли? Не контролираш импулсите си и действаш единствено според собствените си желания. Страхотна комбинация.

— Виж, ще я имам — по един или друг начин. Ще ми позволиш ли да я проуча, докато правя секс с нея, или не?

Тор потърка очи, Рот изруга, а Рейдж разбра, че е спечелил.

— Добре — измърмори Тор. — Открий произхода й, каква е връзката й с момчето, а после прави с нея, каквото искаш. Накрая обаче изтрий спомените й и не се виждай повече с нея. Чуваш ли ме? Изтрий се от паметта й, когато свършиш, и не се срещай повече с нея.

— Дадено.

Тор отвори мобилния си телефон и натисна няколко бутона.

— Изпращам ти като съобщение телефонния й номер.

— Искам и този на приятелката й.

— И с нея ли ще правиш секс?

— Просто ми го дай, Тор.

 

 

Бела се канеше да си легне, когато звънна телефонът й. Отговори с надеждата да не е брат й. Не й харесваше навикът му да проверява дали си е у дома с оттеглянето на нощта. Като че ли можеше да е навън и да се чука с мъжкари. Или нещо подобно.

— Ало? — каза.

— Ще се обадиш на Мери и ще й кажеш да вечеря с мен тази нощ.

Бела се стресна. Русият воин.

— Чу ли какво казах?

— Да… но какво искаш от нея. — Като че ли вече не знаеше.

— Обади й се веднага. Кажи й, че съм твой приятел и че ще се позабавлява страхотно. Така ще е по-добре.

— От какво?

— От това да вляза с взлом в къщата й, за да стигна до нея. Което ще направя, ако се наложи.

Бела затвори очи и видя Мери, притисната до стената. И огромния мъж, извисяващ се над нея. Той я преследваше по една-единствена причина — за да освободи стаеното в тялото му сексуално желание.

— О, господи… моля те, не я наранявай. Тя не е една от нас. И е болна.

— Знам. Няма да й навредя по никакъв начин.

Бела опря глава на дланта си, чудейки се откъде здрав мъжага като него би могъл да знае какво би наранило приятелката й и какво — не.

— Боецо… Мери дори не знае за нашата раса. Тя е… Моля те, недей…

— Няма да помни нищо след това.

И той предполагаше, че уверението му ще я успокои? Чувстваше се ужасно, струваше й се, че му поднася Мери на тепсия.

— Не можеш да ме спреш. Но можеш да направиш нещата по-лесни за приятелката ти. Помисли си. Тя ще се чувства в по-голяма безопасност, ако се срещне с мен на обществено място. Няма да знае, че не съм човек. За нея всичко ще е съвсем нормално, една обикновена вечеря.

Бела и бездруго не обичаше да й нареждат какво да прави, а в момента мразеше себе си, защото предаваше приятелството си с Мери.

— Иска ми се да не бях я водила там със себе си.

— А аз — напротив. — Настъпи пауза. — Тя е… необикновена.

— А какво ще стане, ако те отхвърли?

— Няма да се случи.

— И все пак?

— Изборът е неин. Няма да я насилвам. Кълна се.

Дланта на Бела се спря в основата на шията й, пръстите й се вплетоха в диамантената огърлица, която винаги носеше.

— На кое място ще е срещата й с теб? — запита тя примирено.

— Къде се срещат обикновено хората?

А тя откъде би могла да знае, по дяволите? Спомни си, че Мери й беше разказвала за някаква жена, с която работела заедно и която се срещала с мъж… Но как се казваше онова място?

— „Ти Джи Ай Фрайдейз“^[1] — каза Бела. — Има тяхно заведение на площад „Лукас“.

— Чудесно. Кажи й да бъде там в осем часа тази вечер.

— И с кого да й кажа, че ще се срещне?

— Ами… Хал. Хал Ууд.

— Боецо?

— Да?

— Моля те…

Той добави по-меко:

— Не се тревожи, Бела. Ще се отнеса добре с нея.

Линията прекъсна.

 

 

В хижата на господин Х. дълбоко в гората О. бавно седна в леглото и прокара длани по мокрите си бузи.

Омега си беше тръгнал само преди час, а раните на О. продължаваха да кървят. Не беше сигурен, че ще успее да помръдне, но трябваше час по-скоро да изчезне от спалнята.

Опита се да стане, но стаята се завъртя пред очите му, затова отново седна. Погледна през малкия прозорец на отсрещната стена и видя изгрева на зората, чиито топли лъчи бяха прорязани от клоните на боровите дървета. Не беше очаквал наказанието да продължи цял ден. А на няколко пъти беше сигурен, че няма да успее да го преживее.

Омега го беше отвел на места, намиращи се в самата му същност, и О. беше шокиран да разбере за съществуването им. Места на страх и себеомраза. На пълно унижение и деградация. И сега резултатът бе, че се чувстваше така, сякаш бяха одрали кожата му — абсолютно незащитен и изложен на хорските погледи, сурово и кървящо месо, което все още диша.

Вратата се отвори. Раменете на господин Х. изпълниха рамката.

— Как си?

О. се покри с одеялото и отвори уста. Но от нея не излезе и звук. Изкашля се няколко пъти.

— Аз… още съм жив.

— Надявах се да издържиш.

На О. му беше трудно да види шефа си, облечен в обичайните за него дрехи, с папка в ръка и готов да започне поредния успешен работен ден. Сравнена с местата, където О. беше прекарал последните двадесет и четири часа, рутината изглеждаше фалшива и странно заплашителна.

Господин Х. се усмихна леко.

— А сега двамата с теб ще сключим сделка. Ако имаш добро поведение и не проявяваш своеволие, това няма да се случи отново.

О. беше изтощен и не беше в състояние да спори. Вътрешната му борба щеше отново да започне, знаеше го, но в момента искаше единствено сапун и гореща вода. И време да остане сам със себе си.

— Не чух отговора ти — каза господин Х.

— Да, сенсей. — О. не се интересуваше какво се очаква от него, че трябва да каже. Искаше само да стане от леглото… да излезе от стаята… от хижата.

— Има дрехи в гардероба. Можеш ли да шофираш?

— Да. Да… добре съм.

О. си представи душа в дома си, кремавите плочки и бялата боя. Чисто. Толкова чисто. Той също щеше да бъде чист, след като излезеше от банята.

— Искам да си направиш услуга, господин О. Не забравяй за наказанието, когато се върнеш на работа. Нека спомените за преживяното са винаги пресни, но недоволството си изливай върху подчинените си. Самоинициативата ти може и да предизвиква раздразнението ми, но бих те презирал, ако си се пречупил. Ясен ли съм?

— Да, сенсей.

Господин Х. се обърна с гръб към него и му хвърли поглед през рамо.

— Мисля, че знам защо Омега те остави жив. Когато си тръгваше, каза доста ласкави думи за теб. Знам, че би искал да те види отново. Да му кажа ли, че ти също очакваш с нетърпение следващите ви срещи?

От гърлото на О. излезе сподавен стон, който той не можа да потисне.

Господин Х. се засмя тихо.

— Може би не.