Дж. Р. Уорд
Вечна любов (11)

9.

Бела се облегна на стената в коридора и започна да сплита косата си на малки плитчици — нещо, което правеше, когато беше нервна.

Беше чувала, че членовете на братството са едва ли не отделен биологичен вид, но нито за секунда не бе повярвала в това. До този момент. Тези двамата бяха не само с колосален ръст и възхитителна физика, от тях се излъчваше господство и агресия. Пред тях брат й приличаше на аматьор, а Ривендж беше най-издръжливият и закоравял мъжага, когото познаваше.

Мили боже, какво беше сторила? Дали постъпи правилно като доведе тук Мери и Джон? Не беше чак толкова загрижена за момчето, а за приятелката си. Отношението на онзи русокос воин предвещаваше беди. Желанието, което се излъчваше от него, беше така горещо, че би могло да накара дори водата в океана да заври, а членовете на Братството на черния кинжал не бяха свикнали да ги отхвърлят. Когато искаха някоя жена, просто я вземаха — или поне така беше чувала.

Слава богу, говореше се, че нямат навик да изнасилват обектите на своята страст. Макар че, съдейки по видяното преди малко, не би им се наложило. Телата на воините бяха създадени за секс. Да се слееш с някого от тях, да бъдеш завладяна от силата му — това със сигурност щеше да е изключително преживяване.

Но може би Мери, която беше човек, не се чувстваше по същия начин.

Бела огледа коридора и в двете посоки, беше неспокойна и напрегната. Нямаше никого наблизо, а ако останеше още малко неподвижна и бездейна, щеше да сплете цялата си коса. Разтърси глава и тръгна по коридора, без да е избрала специална посока. Долови ритмичен шум и реши да проследи звука. И така се озова пред метална врата. Отвори я и влезе.

Залата за тренировки беше с размерите на баскетболно игрище, дървеният под беше излъскан и лакиран до блясък. По пода бяха разхвърляни светлосини гимнастически постелки, таванът беше висок и обсипан с флуоресцентни лампи. Отляво имаше балкон с амфитеатрални седалки, който се издаваше напред, а под него бяха разположени боксови круши.

Великолепен мъж блъскаше една от тях. Беше с гръб към нея. Танцуваше на пръсти, лек като бриз, навеждаше се, изправяше се и нанасяше удар след удар — толкова силни, че крушата висеше накриво.

Бела не виждаше лицето му, но беше сигурна, че е привлекателен. Ниско подстриганата му коса беше светлокестенява, бе облечен в плътно прилепнало по тялото поло и свободен черен анцуг. На широкия му гръб беше препасан кобур.

Вратата се затвори след нея.

С широк замах мъжът извади кинжал с черно острие и го заби в крушата. Разпра я и по пода се посипа пясък. А после се обърна с лице към нея.

Бела покри устата си с длан. Лицето му беше белязано — като че ли някой се беше опитал да го разреже на две с нож. Белегът започваше от челото, спускаше се по носа, свиваше леко при бузата и завършваше при устата, като разкривяваше горната му устна.

Той я изгледа от глава до пети с присвити очи, черни и студени като нощта. Видът му издаваше объркване, огромното му тяло беше абсолютно неподвижно, само гърдите му се повдигаха, когато си поемеше дълбоко дъх.

Мъжът я желаеше, помисли си тя, но не е сигурен какво трябва да направи.

После странното му смущение се стопи. И беше заменено от леден гняв, който я уплаши до смърт. Без да откъсва поглед от него, посегна към бравата. Тя не поддаде и Бела я споходи неприятното чувство, че той нарочно не я пуска.

Мъжът наблюдава безуспешните й опити известно време, след което тръгна към нея. Хвърли кинжала високо във въздуха и го улови за дръжката. Повтори движението, потрети го.

— Не знам какво правиш тук — каза тихо. — Освен че ми проваляш тренировката.

Очите му обхождаха лицето и тялото й, враждебността му беше осезаема. Но излъчваше също така първична топлина, сексуална заплаха, която не би трябвало да я очарова.

— Съжалявам. Не знаех…

— Какво не знаеше?

Господи, вече беше толкова близо! И беше много по-едър от нея. Бела залепи тяло до вратата.

— Съжалявам…

Мъжът постави длани от двете страни на главата й. Тя не откъсваше поглед от кинжала, но после забрави за оръжието. Защото той се наведе към нея. Спря в мига, в който телата им щяха да се докоснат.

Бела си пое дълбоко дъх, вдиша мириса на тялото му. Не знаеше дума, с която да го опише, беше по-скоро като огън в ноздрите й. И тя отговори на повика — тялото й се стопли, пожела го.

— Съжаляваш — каза мъжът, наклони глава на една страна и спря поглед върху шията й. Усмихна се, кучешките му зъби бяха дълги и ослепително бели. — Да, готов съм да се обзаложа, че е така.

— Много съжалявам.

— Докажи го.

— Как? — Гласът й беше дрезгав.

— Застани на ръце и колене. Само тогава ще приема извинението ти.

В другия край на залата се отвори врата.

— О, за бога… Пусни я! — Влезе друг мъж, с дълга коса, и затича към тях. — Долу ръцете, Зи. Веднага.

Белязаният се наведе още по-близо, приближи разкривената си уста до ухото й. Нещо се притисна до гърдите й, малко над сърцето й. Пръстът му.

— Току-що те спасиха.

Заобиколи я и излезе в мига, в който другият вампир се приближи до нея.

— Добре ли си?

Бела гледаше съсипаната боксова круша. Не можеше да диша. Не беше сигурна дали е от страх, или от сексуално желание — най-вероятно беше комбинация от двете.

— Да, така мисля. Кой беше този?

Новодошлият я отведе отново до стаята за разпити, без да отговори на въпроса й.

— Направи услуга на себе си и остани тук, окей?

Добър съвет, помисли си тя, след като той си тръгна.