Дж. Р. Уорд
Вечна любов (20)

18.

Рейдж спря колата пред „Ексел“, като подмина служителите на паркинга. Дори понтиакът му да не беше толкова лъскав, пак не би дал ключовете на когото и да било. Не и с всичките тези оръжия и муниции в багажника.

Избра място в задната част на паркинга, в непосредствена близост до страничния изход. Изключи двигателя, понечи да разкопчее колана си и…

Нищо не последва. Просто остана така, с ръка на механизма.

— Хал?

Той затвори очи. Господи, какво не би дал, за да я чуе да произнесе истинското му име. Искаше още… по дяволите! Желаеше да я види гола в леглото си — главата й, положена върху възглавницата му, а тялото й, оплетено в чаршафите му. Искаше да я обладае насаме, без свидетели, не и зад съмнителния параван, осигурен от дългото му кожено палто. Нито публика, нито бърз секс в тоалетните.

Искаше да усети ноктите й да драскат кожата на гърба му, езика й — в устата си. Копнееше да усети как бедрата й се повдигат и спускат под неговите и да изпита оргазъм, който да го изстреля в небето, при звездите. А след това да я прегърне и да заспи. После да се събуди и отново да я люби. И да й говори в мрака неща, едновременно глупави и сериозни…

О, господи! Той се обвързваше с нея. Наистина се обвързваше. Беше чувал, че при мъжете понякога става така. Бързо. Силно и емоционално. Нищо, свързано с разума и логиката. Просто мощен първичен инстинкт да я обладае, да я притежава физически. И да я бележи като своя, така че другите мъже да знаят, че не е свободна. И да стоят дяволски далеч от нея.

Сведе поглед към тялото й. И осъзна, че би убил всеки представител на своя пол, който се опита да я докосне, да бъде с нея, да я обича.

Потърка очи. Да, инстинктът да притежава любимата жена бе наистина силен.

И не беше единственият му проблем. Усети отново странното жужене в тялото си, изострено от ясните образи на нейната голота, от мириса й, от тихото й дишане.

И от усещането за бързия поток кръв във вените й. Искаше да я вкуси… да пие от нея.

Мери се обърна към него.

— Хал, добре ли си…

Гласът му беше дрезгав.

— Трябва да ти кажа нещо.

Аз съм вампир. Воин. Опасен звяр.

В края на вечерта няма изобщо да си спомняш, че си ме срещала.

А мисълта, че за теб няма да съществувам дори като спомен, ме пробожда като нож в гърдите.

— Хал? Какво има?

В съзнанието му отекнаха думите на Тор. „Така е по-безопасно. Особено за нея.“

— Нищо — каза той, разкопча колана си и слезе. — Нищо.

Заобиколи колата, отвори вратата и й подаде ръка. Тя постави длан в неговата, а той сведе поглед. Видът на краката й накара мускулите му да потръпнат, а в гърлото му се надигна тихо ръмжене.

Проклет да е, че вместо да се отдалечи от нея, той й позволи почти да притисне тяло в неговото. Вибрациите, които усещаше под кожата си, ставаха все по-силни заедно с нарастването на бушуващата му страст. Знаеше, че трябва да престане да я гледа, защото ирисите му със сигурност бяха започнали да блестят. Но не можеше.

— Хал? — каза тя с тънкото си гласче. — Очите ти…

Той спусна клепачи.

— Съжалявам. Да влезем вътре…

Тя издърпа ръката си.

— Не мисля, че искам да вечерям.

Първата му реакция беше да настоява, обаче не искаше от нея да прави нещо против волята си. Освен това, колкото по-малко време щяха да прекарат заедно, толкова по-малко спомени щеше да има за изтриване.

По дяволите, трябва да се изтрие от паметта й в мига, в който спрат пред входната й врата.

— Ще те отведа у дома ти.

— Не. Ще се разходиш ли с мен в парка? Просто не искам да стоя в затворено пространство. Прекалено съм… неспокойна.

Рейдж пусна ключовете за колата в джоба си.

— С удоволствие.

Прекосиха тревата и тръгнаха по алеите под есенните листа, а той огледа района. Не видя нищо, което да представлява потенциална опасност. Не усети заплаха. Вдигна поглед нагоре. И видя полумесеца в нощното небе.

Тя се засмя.

— Обикновено не правя това. Имам предвид, не се разхождам нощем в парка. Но с теб? Не се тревожа, че някой ще ме нападне или ограби.

— Това е добре. Не би трябвало да се тревожиш. — Защото той щеше да посече всеки, който се опита да й навреди — било то човек, вампир или върнал се от Небитието мъртвец.

— Не ми се струва редно — прошепна тя — да се разхождам навън по тъмно. И малко ме е страх. Майка ми непрекъснато ме предупреждаваше да не ходя по разни места след мръкване.

Спря и погледна нагоре. Протегна бавно ръка към небето с дланта нагоре. И затвори едното си око.

— Какво правиш? — запита той.

— Държа луната върху дланта си.

Той се наведе и проследи с поглед ръката й по цялата й дължина.

— Да, така е.

Изправи се, прегърна я през кръста и я притисна към себе си. След миг на скованост тя се отпусна и свали ръка до тялото си.

Господи, обожаваше миризмата й. Така чиста и свежа, с лек привкус на цитрусови плодове.

— Беше на лекар, когато ти се обадих днес, нали?

— Да.

— Какво ще направят за теб?

Тя се откъсна от прегръдките му и отново закрачи. Той тръгна редом с нея, като я остави тя да диктува темпото.

— Какво ти казаха, Мери?

— Не е нужно да говорим за това.

— Защо?

— Защото излизаш извън образа — каза тя весело. — От един плейбой не се очаква да има нещо общо с непривлекателните страни на живота.

Той се замисли за звяра, който живееше в него.

— Свикнал съм с грозното, повярвай ми.

Мери отново спря и поклати глава.

— Знаеш ли, нещо не е както трябва в цялата тази история.

— Права си. Трябва да те държа за ръка, докато се разхождаме.

Той протегна длан, но тя отдръпна своята.

— Говоря сериозно, Хал. Защо си с мен?

— Ще ми създадеш комплекс. Какво лошо има в това да прекарам известно време с теб?

— Искаш аз да го изрека? Добре. Аз съм обикновена жена, която няма да доживее докрай дните си. Ти си привлекателен. Здрав. Силен…

Като си каза, че проявява глупост по всички възможни начини, той спря пред нея и обгърна с длани шията й. Канеше се отново да я целуне, макар че не трябваше. А целувката нямаше да е като онази пред къщата й.

Наведе глава. Странното жужене в тялото му се засили, но той не спря. По дяволите, нямаше да позволи на тялото си да диктува действията му тази вечер. С усилие на волята успя да овладее усещанията си. Потисна напрежението поне до известна степен и изпита облекчение.

Беше твърдо решен да влезе в нея — дори само с език в устата й.

 

 

Мери вдигна поглед към електриково сините очи на Рейдж. Би могла да се закълне, че светят в мрака, че от тях наистина струи синя светлина. Беше усетила нещо подобно и на паркинга.

Косъмчетата по тила й настръхнаха.

— Не се тревожи за проблясването — каза той тихо, като че ли прочел мислите й.

— Не те разбирам — прошепна тя.

— Не се опитвай.

Меките му като велур устни се притиснаха в нейните, галейки ги. Езикът му се стрелна нежно върху тях.

— Отвори се за мен, Мери. Пусни ме да вляза.

Езикът му продължи да настоява, докато устните й не се разтвориха. Той се плъзна във вътрешността й и сякаш стигна до сърцевината между бедрата й. Тя притисна тяло в неговото, гърдите й срещнаха неговите и я заля гореща вълна. Стисна го здраво за раменете и се опита да се слее с топлото и мускулесто тяло.

Успя само за миг. Той се отдръпна рязко от нея, макар да не прекъсна допира на устните им. Тя се запита дали не продължава да я целува, за да скрие факта, че се кани да сложи край на интимността. Или просто се опитваше да охлади страстта й. Може би беше прекалено агресивна?

Извърна глава.

— Какво има? — попита той. — Харесва ти. Искаш го.

— Да. Е, недостатъчно и за двама ни.

Попречи й да се отдалечи от него, като продължаваше да държи ръцете си в основата на шията й.

— Не искам да спирам, Мери. — Погали с палци гърлото й, после приложи лек натиск под брадичката й и наклони главата й назад. — Искам да извикам страстта ти. Да те разгорещя до степен да не чувстваш нищо, освен мен. Да не мислиш за нищо, освен за онова, което правя с теб. Искам да се разтопиш.

Отново завладя устата й, гмурна се дълбоко, повличайки я със себе си в пламъците на желанието. Обходи всички ъгълчета, докато не остана място, което да не е изследвал. След това целувката му се промени, той се отдръпваше и отново настъпваше — ритмично проникване, което накара соковете й да потекат и да я подготвят за него.

— Точно така, Мери — каза той с устни, долепени до нейните. — Остави се на течението. Господи, мога да помириша желанието ти… Прелестна си.

Ръцете му се спуснаха надолу по тялото й, промъкнаха се под сакото и отново поеха нагоре. Спряха върху ключиците й. Господи, беше изгубена. Ако й кажеше да се съблече, щеше да се подчини. Ако й заповядаше да легне на тревата и разтвори крака, щеше да го направи за него. Щеше да изпълни всяко негово желание — само за да не престане да я целува.

— Ще те докосна — каза той. — Няма да е достатъчно, никак даже. Но малко…

Пръстите му прехвърлиха ръба на високата яка на кашмирения й пуловер, спуснаха се надолу…

Тялото й силно потръпна, когато намериха двете й твърди зърна.

— Така готова за мен — прошепна той. — Иска ми се да ги взема в устата си. Да ги засмуча. Ще ми позволиш ли, Мери?

Дланите му обхванаха гърдите й.

— Щеше ли да ми позволиш, ако бяхме сами? В топло и уютно легло? Ако беше гола за мен? Ще ми позволиш ли да ги вкуся? — Тя кимна, а той се усмихна щастливо. — Да, ще го направиш. На кое друго място искаш да усетиш устата ми?

Тя не отговори и той я целуна с пламенна жар.

— Кажи ми.

Тя въздъхна безмълвно. Не можеше да мисли, нито да говори. Той хвана ръката й и я накара да сключи пръсти около китката му.

— Тогава ми покажи, Мери — пошушна в ухото й. — Насочи ме. Води ме. Хайде, направи го.

Неспособна да спре, хвана ръката му и я постави на шията си. Бавно и плавно, той отново я спусна до гърдите й. Измърка от удоволствие и я целуна под ухото.

— Да, точно така. И двамата знаем, че го искаш. Къде другаде?

Изгубила здравия си разсъдък, неподвластна на контрола, тя постави дланта му върху корема си. А после — върху бедрото си.

— Добре. Това е добре. — Тя се поколеба, а той прошепна: — Не спирай. Продължавай. Покажи ми къде искаш да ме усетиш.

Преди да е изгубила смелост, Мери постави ръката му между бедрата си. Широката й пола лесно го пусна, дланта му се притисна към сърцевината й, а от гърлото й излезе стон.

— О, да, Мери. Точно така. — Погали я, а тя стисна с все сила мощните му рамене, отметна глава назад. — Господи, гориш. Готова ли си за мен, Мери? Мисля, че си. Сигурно си сладка като мед…

Изпитваше нужда да го докосне. Пъхна ръце под палтото му и ги спря на кръста му, почувствала суровата и някак си плашеща мощ на тялото му. Но преди да е успяла да продължи, Рейдж издърпа ръцете й навън и ги задържа в своята огромна длан. Обаче той очевидно нямаше да спре. Притисна тялото си в нейното, принуди я да опре гръб в близкото дърво.

— Нека те накарам да се чувстваш добре, Мери. — През полата пръстите му потърсиха и намериха точката на удоволствието й. — Искам да те доведа до върха. Сега, тук.

Тя извика и осъзна, че е на ръба на оргазма, а той дори не е възбуден. Че направлява нейната страст, докато самият той не чувства нищо. Дишането му беше равномерно, гласът му — спокоен, тялото му — недокоснато от желанието.

— Не — изстена тя.

Ръката на Хал престана да я гали.

— Какво?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той веднага се подчини. Застана спокойно пред нея, а тя се опита да възстанови равномерното си дишане.

Болеше я, че толкова лесно се беше съгласил да сложи край на ласките, но не това занимаваше ума й. Питаше се защо въобще беше стигнал дотам. Вероятно си пада по това да контролира нещата. По дяволите, да накара една жена да гори от желание, сигурно му дава невероятно чувство на власт. Което обясняваше и защо искаше да е с нея, вместо с някоя сексапилна мадама. Вероятно беше по-лесно да останеш хладен с една не особено привлекателна жена.

Завладя я чувство на срам.

— Искам да си отида у дома — каза, едва сдържайки сълзите си.

Той си пое дълбоко дъх.

— Мери…

— Ако дори само се опиташ да се извиниш, ще повърна…

Изведнъж Хал смръщи вежди, а тя започна да киха.

Господи, нещо я гъделичкаше в носа. Имаше нещо във въздуха. Сладка миризма. Подобна на омекотител за пране. Или на бебешка пудра, може би?

Хал я сграбчи за ръката малко над лакътя.

— Легни. Веднага.

— Защо? Какво…

— Легни на земята. — Натисна я, принуди я да падне на колене. — Покрий главата си.

Застана пред нея широко разкрачен, вдигнал ръце пред гърдите си. През отвора между краката му тя видя двама мъже да излизат от групичката яворови дървета. Бяха облечени в черни дрехи, а светлите им коси и бледите кожи на лицата им проблясваха на лунната светлина. Заплахата, която се излъчваше от тях, я накара да осъзнае колко дълбоко в парка бяха навлезли двамата с Хал.

Затърси мобилния телефон в чантата си, като сама се опитваше да се убеди, че реакцията й е пресилена.

Да, как ли пък не.

Мъжете се разделиха и нападнаха Хал от две страни, привели тела ниско над земята. Тя извика от тревога, но Хал… Господи, дали Хал знаеше какво прави? Хвърли се вдясно, сграбчи единия нападател за ръката и го събори. Преди да е успял дори да се надигне, постави крак на гърдите му и го прикова към земята. Другият нападател се озова в хватката на преметнатата през гърлото му ръка и започна безуспешно да рита и извива тяло в опити да си поеме дъх.

Мрачен, смъртоносен, Хал демонстрираше пълен самоконтрол, а насилието като че ли беше стихията му. Студеното му, спокойно изражение извикваше силна тревога у нея, макар да му беше благодарна, че ги беше спасил.

Намери телефона си и започна да набира 911 с мисълта, че той очевидно може да удържи двамата нападатели до пристигането на полицията.

И в този момент чу силно изпукване.

Вдигна поглед. Вторият нападател падна на земята, а главата му висеше под абсолютно неправилен ъгъл. Не помръдна. Мери се изправи на крака.

— Какво направи!

Хал извади отнякъде дълъг кинжал с черно острие и извиси тяло над първия нападател, който лазеше в тревата с надеждата да избяга.

— Не! — Тя скокна и застана пред Хал.

— Отдръпни се. — Гласът му беше странен. Ужасяващо равнодушен.

Тя сграбчи ръката му.

— Престани!

— Трябва да го довърша…

— Няма да ти позволя да убиеш още един…

Някой я сграбчи грубо за косата и я повдигна от земята. В този момент друг мъж в черно нападна Хал.

Силна болка проряза главата и врата й, после тя падна тежко по гръб. Ударът изкара всичкия въздух от дробовете й, а пред очите й се завъртяха звезди. Опита се да си поеме въздух, но някой изви ръцете й и бързо я завлече встрани.

Тялото й отскачаше от неравностите по земята, зъбите й се удряха едни в други. Повдигна глава, макар от движението сякаш игли прободоха гръбнака й. Онова, което видя, я накара да изпита огромно облекчение. Хал захвърли поредното безжизнено тяло в тревата и се спусна след нейния нападател. Мощните му бедра поглъщаха разстоянието, дългото му кожено палто се развяваше зад него, кинжалът беше в ръката му. Очите му бяха две сини звезди в нощта, подобни на ксенонови автомобилни фарове, а тялото му беше самата смърт, търсеща поредната си жертва.

Слава богу.

Обаче в този момент друг мъж се хвърли на гърба на Хал.

Докато той се бореше с него, Мери се опита да си спомни техниките за самоотбрана, на които беше обучена. Започна да извива тяло така, че да се изскубне от нападателя. Усети пръстите му да отслабват хватката си и се опита с всички сили да се освободи. Той се обърна и бързо я улови отново, обаче този път не така здраво. Тя отново се противопостави и този път го накара да спре и да се обърне към нея.

Мери се сви в очакване на удара и с надеждата, че е спечелила поне малко време за Хал.

Обаче удар не последва. Мъжът нададе рев от болка и падна върху нея, тежкото му тяло едва не я задуши. Паниката и ужасът й дадоха сили да го отмести.

Тялото му се търкулна безжизнено. Кинжалът на Хал беше забит в лявото му око.

Онемяла от шока, Мери скочи на крака и побягна с всички сили. Беше сигурна, че отново ще я заловят и убедена, че ще я убият.

Но тогава, най-после, видя светлините на ресторанта. Почувства асфалта на паркинга под краката си и й се прииска да заплаче от облекчение.

До момента, в който видя Хал пред себе си, като че ли изскочил от нищото.

Спря рязко. Дишаше тежко, виеше й се свят и не можеше да проумее как е възможно той да е стигнал тук преди нея. Коленете й се огънаха и тя се подпря на близкия автомобил.

— Хайде, да вървим — каза той грубо.

Вледенена от ужас, Мери си спомни как беше счупил врата на нападателя. Черното острие, забито в окото на другия. И всяващият страх самоконтрол на Хал.

Той беше… смъртта. Скрита зад привлекателна външност.

— Махни се от мен! — Тя се препъна в собствените си крака и той протегна ръка към нея. — Не! Не ме докосвай!

— Мери…

— Стой далеч от мен! — Тръгна заднишком към ресторанта, протегнала ръце напред, за да не му позволи да се приближи до нея. Като че ли това можеше да го спре.

Хал я последва. Мощните му крайници не й оставяха никакъв шанс.

— Чуй ме…

— Трябва… — Тя прочисти гърлото си. — Трябва да се обадя на полицията.

— Напротив.

— Бяхме нападнати! А ти… уби хора. Искам да се обадя…

— Това беше лична работа. Ченгетата не могат да те защитят. А аз мога.

Мери спря, осъзнала грозната истина за неговата самоличност. Сега всичко придоби смисъл. Смъртоносната заплаха, скрита зад чара му. Пълната липса на страх, когато бяха нападнати. Твърдата му решимост да не замесва полицията. Господи, и фактът с каква лекота беше строшил врата на мъжа — като че ли беше правил това и преди.

Хал не искаше тя да се обади на 911, защото беше от другата страна на закона. Той бе същият като онези, които му се бяха нахвърлили.

Пъхна ръка под мишница, за да хване здраво чантата си, преди да побегне отново. И осъзна, че я няма. Хал изруга невъздържано.

— Изгубила си чантата си, нали? — Огледа се. — Чуй ме, Мери, трябва да дойдеш с мен.

— Проклета да съм, ако го направя.

Хукна към ресторанта, но той застана пред нея, препречи й пътя и я хвана за ръцете.

— Ще викам! — Тя погледна към служителите на паркинга. Бяха на около тридесет метра от тях. — Ще викам така, че гърлото да ме заболи!

— Животът ти е в опасност, а аз мога да те защитя. Имай ми доверие.

— Не те познавам.

— Не е така.

— О, прав си. Ти си красив, така че не може да си лош.

Той посочи с пръст към парка.

— Спасих живота ти. Нямаше да си жива сега, ако не бях аз.

— Чудесно. Много ти благодаря. А сега ме остави!

— Не искам да правя това — прошепна той. — Наистина не искам.

— Какво?

Той махна с ръка пред лицето й.

И изведнъж тя вече не си спомняше защо бе така ядосана.