Дж. Р. Уорд
Вечна любов (32)

30.

Мери беше в билярдната зала на долния етаж и слушаше Фриц, който й разказваше историята на къщата. Изведнъж догенът чу шум, който нейните уши не доловиха.

— Господарите се връщат.

Тя отиде до един от прозорците точно в мига, в който вътрешният двор се освети от фаровете на влизащия в него автомобил.

Кадилакът спря, вратите му се отвориха и братята слязоха. Качулките им бяха свалени и тя ги разпозна. Онзи, който имаше козя брадичка и татуировки на слепоочията. Мъжът с възхитителната коса. Белязаният с късо подстриганата коса, който вдъхваше ужас. Единственият, когото не беше виждала, беше мъжът с дългата черна коса и слънчевите очила.

Господи, израженията на лицата им бяха мрачни. Може би някой от тях бе пострадал.

Погледът й потърси Рейдж. Опита се да се пребори с надигащата се паника.

Всички се събраха до задната броня на джипа и в този момент някой излезе от малката сграда до портата и застана в рамката на вратата. Мери разпозна мъжа, който бе уловил футболната топка в коридора.

Едрите им тела бяха събрани в кръг и бе трудно да се каже какво правеха. Струваше й се обаче, че се опитват да вдигнат нещо тежко…

Нечия руса коса улови светлината.

Рейдж. В безсъзнание. Носеха неговото тяло към отворената врата.

Мери беше вън още преди да е осъзнала, че тича.

— Рейдж! Спрете! Чакайте! — Студеният въздух изпълни дробовете й. — Рейдж!

Като чу гласа й, той се обърна и й подаде немощно ръка. Мъжете спряха. Двама от тях изругаха.

— Рейдж! — Тя спря толкова рязко, че чакълът се разхвърча изпод краката й. — Какво… о… господи.

Лицето му бе изцапано с кръв, погледът му беше разфокусиран, което издаваше, че изпитва силна болка.

— Рейдж…

Той отвори уста. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.

Един от мъжете каза:

— По дяволите, вече можем да го занесем и в стаята му.

— Разбира се, че ще го занесете там! — извика Мери. — В битка ли беше ранен?

Никой не й отговори. Просто смениха посоката и пренесоха Рейдж през вестибюла и фоайето, после поеха нагоре по стълбите. Положиха го върху леглото и мъжът с козята брадичка приглади косата му назад.

— Братко, да ти дадем ли нещо, което да облекчи болката?

Гласът на Рейдж прозвуча неестествено.

— Нищо. Така е по-добре. Знаеш правилата. Мери… Къде е Мери?

Тя отиде до леглото и взе отпуснатата му ръка в своята. Притисна устни до кокалчетата на пръстите му и осъзна, че робата му е в перфектно състояние — не беше нито изцапана, нито разкъсана. Което означаваше, че не е бил с нея, когато е пострадал. Някой го беше облякъл след това.

Жестоката интуиция й подсказа да протегне ръка към кожения шнур, който опасваше кръста му. Разхлаби го и разтвори робата. Бе покрит с бинтове от ключиците до хълбоците. Кръвта бе избила през тях — шокиращо яркочервена.

Страхуваше се да погледне, но трябваше да знае. Подръпна нежно едно ъгълче и надникна.

— Мили боже. — Олюля се и един от братята я хвана. — Как се е случило това?

Отново никой не й отговори. Тя отблъсна онзи, който я държеше, и ги изгледа. Стояха неподвижни, втренчили погледи в Рейдж…

Болката им беше силна като неговата. Господи, нима биха могли…

Онзи с козята брадичка срещна погледа й. Да, те са били.

— Вие сте му причинили това — изсъска тя. — Вие!

— Да — отговори мъжът със слънчевите очила. — Но не е твоя работа.

— Копелета.

Рейдж издаде неясен звук, после прочисти гърлото си.

— Оставете ни.

— Ще дойдем по-късно да видим как си, Холивуд — каза красавецът с дългата многоцветна коса. — Имаш ли нужда от нещо?

— Имаш предвид друго, освен присаждане на кожа? — Рейдж се усмихна леко, размърда се и трепна от болка.

Тя загледа силните им гърбове, докато минаваха през вратата. Тези проклети… животни.

— Мери? — прошепна Рейдж. — Мери.

Тя се застави да си възвърне самообладанието. Гневът й към онези негодници нямаше с нищо да му помогне.

Сведе поглед към него, преглътна яростта си и каза:

— Ще ми позволиш ли да извикам онзи лекар, за когото ми говореше? Как му беше името?

— Не.

Искаше й се да го посъветва да се откаже от типичната за мъжете геройска поза. Но знаеше, че ще й се противопостави, а спорът бе последното, от което той имаше нужда в този момент.

— С робата ли искаш да останеш?

— Не, съблечи ме. Ако можеш да понесеш вида ми.

— Не се тревожи за това.

Развърза връвта и свали черната коприна. Искаше й се да крещи, като го гледаше как извива тялото си, за да й помогне, и стене от болка. Когато свършиха, от раните му отново потече кръв.

Красивите завивки ще бъдат съсипани, помисли си тя. Но пет пари не давам.

— Изгубил си много кръв. — Мери сгъна тежката роба.

— Знам. — Той затвори очи и отпусна глава върху възглавниците. През тялото му преминаха няколко конвулсии, които го разтърсиха толкова силно, че дори матракът под него заигра.

Тя хвърли робата във ваната и се върна в спалнята.

— Почистиха ли раните, преди да ги превържат?

— Не знам.

— Вероятно трябва да проверя.

— Дай ми един час. Дотогава кървенето ще спре. — Пое си дълбоко дъх и направи гримаса. — Мери… Трябваше да го направят.

— Какво? — Тя се наведе към него.

— Това. Аз не съм… — Отново пое дълбоко дъх и нададе стон. — Не изпитвай гняв към тях.

По дяволите. Как ли пък не.

— Мери — каза той твърдо, втренчил поглед в нея. — Аз не им дадох избор.

— Какво си направил?

— Вече всичко свърши. И ти не трябва да им се сърдиш. — Погледът му също се опитваше да я убеди.

Но тя можеше да изпитва каквото пожелае към онези копелета.

— Мери?

— Не се тревожи. — Тя го погали по бузата. Искаше й се да може да измие кръвта от лицето му. Но дори леката ласка го накара да трепне и тя отдръпна ръка. — Ще ми позволиш ли да ти донеса нещо?

— Просто ми говори. Почети ми…

До дисковете му бяха подредени и няколко нови книги. Взе втория том на Хари Потър и дръпна един стол до леглото. Отначало й бе трудно да се концентрира в текста, защото непрекъснато следеше дишането му, но накрая откри правилния ритъм. Както и той. Започна да диша по-бавно и спазмите престанаха.

Накрая заспа и тя затвори книгата. Челото му бе свъсено, устните — бледи и стиснати. Болката го измъчваше и в съня му и това не й даваше покой.

Мери усети как изминалите години се стопяват. Озова се отново в миналото.

Видя спалнята на майка си с жълтите стени. В ноздрите й отново нахлу мириса на дезинфектанти. И чу накъсаното й, отчаяно дишане.

Ето че пак се повтаря, помисли си тя. Друго легло. Друго страдание. Безпомощност.

Огледа се и погледът й се спря на „Мадоната с младенеца“ над шкафа. Тук картината бе просто произведение на изкуството, а не икона, част от достойна за музей колекция и предмет, който служи единствено за украса.

Така че нямаше защо да изпитва омраза към нея. Не изпитваше и страх.

Със статуята на Мадоната в стаята на майка й беше различно. Мери я ненавиждаше и в мига, в който тялото на Сиси Лус бе изнесено от дома й, парчето гипс се озова в гаража. На Мери не й стигна смелост да я строши, макар че й се искаше.

На следващата сутрин занесе статуетката в храма „Света Богородица“ и я остави там. Направи същото и с разпятието. Когато потегляше от паркинга пред църквата, ликуваше, че бе пратила Бог по дяволите. Триумфът, който я изпълваше, бе единственото позитивно чувство, което я бе завладявало от много дълго време. То обаче не бе траяло дълго. Когато се върна у дома си, виждаше единствено петното на стената, където бе висяло разпятието, и чистото петно на пода, където бе стояла статуетката.

След две години, на същия ден, в който бе оставила в църквата предметите, олицетворяващи вярата на майка й, лекарите й поставиха диагноза левкемия.

Логиката й подсказваше, че това не е наказание за изхвърлените реликви на майка й. Имаше триста шестдесет и пет дни в календара и можеше да научи за болестта във всеки един от тях, но пръстът на съдбата, като топче на рулетка, се бе спрял на въпросната дата. В сърцето си обаче понякога вярваше, че нищо не е случайно. Което я караше да мрази Бог дори още по-силно.

По дяволите… Той не бе намерил време да стори чудо за вярващата й майка, но бе решил да накаже нея заради греха й. Парадокс.

— Носиш ми облекчение — каза Рейдж.

Тя се откъсна от мислите си и отново се обърна към него. Хвана ръката му.

— Как си?

— По-добре. Гласът ти ме успокоява.

Същото беше и с мама, помисли си тя. Майка й също обичаше да й говори.

— Искаш ли нещо за пиене?

— За какво мислеше преди малко?

— За нищо.

Той затвори очи.

— Искаш ли да те измия? — предложи тя.

Той сви рамене. Мери отиде в банята и се върна с две хавлии — едната топла и влажна, а другата суха. Почисти лицето му и нежно изми кожата около превръзките.

— Имаш ли нещо против да ги сваля?

Той поклати отрицателно глава и тя отстрани бинтовете. И потрепери. Повдигна й се.

Беше бит с камшик. Това беше единственото обяснение за подобни белези.

— О… Рейдж. — Сълзите замъглиха очите й, но тя не им позволи да потекат. — Просто ще сменя превръзките. Раните са прекалено… пресни, за да ги мокря. Имаш ли…

— В банята. Високият шкаф вдясно от огледалото.

Мери бе силно впечатлена от количеството лекарства и превързочни материали, с които разполагаше той. Гипс за счупени кости. Марли и бинтове. Взе каквото смяташе, че й е необходимо, и се върна при него. Отвори няколко пакета с големи парчета стерилна марля, постави ги върху гърдите и корема му и реши, че това е всичко. Не би могла да го повдигне, за да го превърже с бинтове, а дори да можеше, щеше да му причини болка.

Когато натисна малко по-силно марлята, поставена ниско долу вляво, Рейдж трепна рязко. Тя го погледна.

— Причиних ли ти болка?

— Странен въпрос.

— Моля?

Той отвори очи и я изгледа втренчено.

— Нямаш никаква представа, нали?

Очевидно не.

— От какво имаш нужда, Рейдж?

— От теб. Искам да ми говориш.

— Добре. Нека да довърша.

Веднага след това отвори книгата. Той изруга. Объркана, тя потърси ръката му.

— Не знам какво искаш.

— Не е толкова трудно да се досетиш. — Говореше тихо, но гласът му беше пълен с негодувание. — Господи, Мери, не можеш ли поне веднъж да ми се довериш, да споделиш с мен?

На вратата се почука. И двамата погледнаха нататък.

— Ще се върна веднага — каза тя.

Отвори и видя на прага да стои вампирът с брадичката. В едната си ръка държеше сребърен поднос с храна.

— Аз съм Вишъс, между другото. Той буден ли е?

— Здравей, Ви — каза Рейдж.

Вишъс мина покрай нея и остави храната на шкафа. Тръгна към леглото, а тя съжали, че не е така едра и здрава като него, та да го изблъска извън стаята.

Мъжът подпря хълбок на леглото.

— Как си, Холивуд?

— Добре съм.

— Болката понамаля ли?

— Да.

— Възстановяваш се бързо, значи?

— За мен не е достатъчно бързо. — Рейдж затвори очи, победен от изтощението.

Вишъс го изгледа внимателно, стиснал устни.

— Ще дойда по-късно, братко. Съгласен?

— Благодаря.

Вампирът се обърна и срещна погледа й, макар и да не му бе лесно. Искаше й се той да може да усети болката, която бе причинил. И знаеше, че желанието за отмъщение е изписано на лицето й.

— Непреклонна си, нали? — прошепна Вишъс.

— Защо сте го наранили, след като е ваш брат!

— Мери, недей… — прекъсна я Рейдж с дрезгав глас. — Казах ти…

— Нищо не си ми казал. — Тя затвори очи. Не беше справедливо да му крещи в това негово състояние.

— Може би трябва да сме откровени с нея — предложи Вишъс.

Мери кръстоса ръце на гърдите си.

— Ето това се казва добра идея. Защо не ми разкажете абсолютно всичко? Да ми помогнете да разбера защо сте му причинили това.

Заговори Рейдж.

— Мери, не искам да…

— Кажи ми в такъв случай. Щом не искаш да ги мразя, трябва да ми обясниш.

Вишъс хвърли поглед към леглото. Рейдж вероятно бе кимнал или свил рамене, защото след това каза:

— Той предаде братството, за да бъде с теб. Трябваше да изтърпи наказание, за да остане с нас и да може да те приюти тук.

Мери спря да диша. За всичко е била виновна тя?

О, господи. Беше позволил да му смъкнат кожата с камшик заради нея…

Добре, аз ще се погрижа да си в безопасност.

Не можеше да проумее от какво е продиктувана тази саможертва. Защо бе готов да понесе такава болка заради нея. Защо тя е трябвало да му бъде причинена от хора, за които той е толкова скъп?

— Не мога… Чувствам се объркана, вие ми се свят… Ще ме извините ли…

Заотстъпва назад с надеждата да се скрие в банята. Обаче Рейдж с огромна мъка се надигна в леглото — като че ли се канеше да я последва.

— Не, не ставай. — Тя се върна до леглото, седна на стола и го погали по косата. — Легни обратно. Тихо… Спокойно, здравеняко.

След като той се отпусна малко, тя погледна Вишъс.

— Не разбирам всичко това.

— И как би могла?

Вампирът я гледаше, без да премигва. Сребърните дълбини на очите му я плашеха. Фокусира за миг погледа си върху татуировката на лицето му, после погледна Рейдж. Започна да гали косата му и да му шепне. И той отново потъна в сън.

— Изпитвахте ли болка и вие заедно с него? — попита тя тихо. Знаеше, че Вишъс не е излязъл от стаята. — Кажи ми, че да.

Чу прошумоляването на плат. Хвърли поглед през рамо и видя, че Вишъс е съблякъл ризата си. На мускулестите му гърди имаше прясна рана — разрез от острие.

— Това убиваше всички ни.

— Добре.

Вампирът разтегли устни в жестока усмивка.

— Разбираш ни по-добре, отколкото ти се струва. И храната не е само за него, а и за теб.

Да, добре, но тя не искаше нищо от тях.

— Благодаря. Ще се погрижа да се нахрани, когато пожелае.

Вишъс се спря пред вратата.

— Каза ли му за името си?

Тя обърна рязко глава.

— Какво?

— Рейдж знае ли?

По тила й полазиха неприятни студени тръпки.

— Очевидно знае как се казвам.

— Не, имам предвид цялото ти име. — Смръщи вежди. — И не, не съм намерил тази информация в интернет. Как бих могъл?

Мили боже, точно за това мислеше в момента…

— Четеш мисли?

— Когато искам и понякога, когато нямам избор. — Вишъс излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Рейдж се опита да се обърне и се събуди със стон.

— Мери?

— Тук съм. — Взе ръката му в дланите си.

— Какво има? — Погледна я с тревога. — Моля те, Мери. Поне веднъж ми кажи какво се върти в главата ти.

Тя се поколеба.

— Защо просто не ме оставиш? Нищо от това… нямаше да се случи.

— Бих понесъл абсолютно всичко, за да си в безопасност, за да опазя живота ти.

Тя поклати глава.

— Не разбирам как е възможно да изпитваш толкова силни чувства към мен.

— Да… Знаеш ли какво? — Той се усмихна леко. — Трябва да се откажеш от цялата тази работа с разбирането на другия.

— Разбирането е по-добро от сляпата вяра — прошепна тя и го погали по русите кичури. — Заспивай. Всеки път, когато се събудиш, си много по-добре.

— Предпочитам да те гледам. — Обаче затвори очи. — Харесва ми да си играеш с косата ми.

Обърна глава, за да може тя да го докосва по-лесно.

Дори ушите му са красиви, помисли си тя.

Рейдж въздъхна тежко. След малко Мери се облегна назад и вдигна крака върху леглото.

Часовете минаваха. Всеки един от братята се отби да го види и да й се представи. Фюри, мъжът с разкошната коса, донесе топло ябълково вино, което тя прие. Рот, онзи, който носеше тъмни очила, и Бет, жената, пред която бе припаднала, също го посетиха. Отби се и Бъч, в когото тя разпозна мъжа, уловил футболната топка, както и Тормент с ниско подстриганата коса.

Рейдж спа дълго, но се събуждаше всеки път когато се опиташе да се обърне. И я поглеждаше — като че ли черпеше сили само от вида й. А тя му донасяше вода, милваше го по лицето, хранеше го. Не говореха много. Докосването им бе достатъчно.

Клепачите й започнаха да натежават. Беше отпуснала глава, когато на вратата отново се почука. Вероятно беше Фриц, който им носеше още храна.

Протегна се и отиде да отвори.

— Влез.

В коридора стоеше абсолютно неподвижен мъжът с белязаното лице. Светлината падаше върху острите му черти и подчертаваше дълбоко поставените му очи, формата на черепа под много късата коса, нащърбения белег и твърдо очертаната брадичка. Носеше свободно черно поло и черни панталони, смъкнати ниско на хълбоците му.

Тя веднага отиде до леглото, за да защити Рейдж, макар да бе глупаво да си мисли, че би могла да се справи с нещо толкова огромно като вампира, който стоеше на прага.

Тишината се проточи. Каза си, че той вероятно се е отбил, както и другите, да провери какво е състоянието на Рейдж, а не за да го нарани отново. Само че… Изглеждаше много напрегнат, широко разкрачените му крака подсказваха, че всеки момент би могъл да се втурне напред. Още повече я плашеше това, че избягваше погледа й, а не поглеждаше и към Рейдж. Студените му черни очи бяха неразгадаеми.

— Искаш ли да влезеш да го видиш? — запита тя накрая.

Той най-после я погледна.

Очите му са като обсидиан, помисли си Мери. Стъклени. Бездънни. Бездушни.

Отстъпи още назад и хвана ръката на Рейдж. Вампирът, застанал на прага, се усмихна самодоволно.

— Имаш малко войнствен вид, кукло. Мислиш, че съм дошъл отново да му вадя душата? — Гласът му бе тих, равен и плътен. И също така празен и безизразен като зениците му.

— Ще му причиниш ли болка?

— Глупав въпрос.

— Защо?

— Няма да ми повярваш, така че не трябва да питаш.

Отново настъпи мълчание. Тя го измери с поглед. И забеляза, че проявява не само агресия, но и неловкост.

Може би.

Целуна ръката на Рейдж и се застави да се отдалечи от леглото.

— Канех се да взема душ. Ще поседиш ли при него, докато ме няма?

Вампирът премигна от изненада.

— Нима ще се чувстваш удобно гола в банята, докато съм наблизо?

Всъщност не.

Сви рамене.

— Както искаш. Но съм сигурна, че ако се събуди, ще предпочете да види теб, а не да бъде сам.

— Няма да ме отпратиш?

— Ще влезеш ли, или ще си вървиш? — Той не отговори и тя каза: — Тази нощ трябва да е била истински ад за теб.

Изкривената му горна устна оголи зъбите му в животинска гримаса.

— Ти си единствената, която предполага, че не ми доставя удоволствие да наранявам другите. Да не си нещо като Майка Тереза и да виждаш само доброто в хората и други такива глупости?

— Не си получил доброволно белега, който обезобразява лицето ти, нали? Готова съм да се обзаложа, че имаш и други. Така че, както казах, изминалата нощ трябва да е била ад.

Зейдист присви силно очи, а в стаята нахлу поток студен въздух — като че ли той го насочваше към нея.

— Внимавай, кукло. Смелостта може да бъде опасна.

Тя тръгна право към него.

— Знаеш ли какво? Цялата тази работа с душа е измислица. Опитвах се да ти осигуря време насаме с него, защото е очевидно, че не се чувстваш удобно — иначе нямаше да стоиш на прага и да се колебаеш. Приеми предложението ми или си тръгни, но и в двата случая ще оценя усилията ти, ако не се опитваш да ме плашиш.

В този момент пет пари не даваше дали няма да я удари. Но пък, от друга страна, енергия й даваха единствено опънатите нерви и странното оживление, което съпътства изтощението, така че вероятно не разсъждаваше трезво.

— Е, какво е решението ти? — запита.

Вампирът пристъпи вътре и затвори вратата. В стаята стана по-студено. Заплахата му бе осезаема, докосваше кожата й, караше я да настръхва. Ключалката се превъртя и Мери изпадна в ужас.

— Не се опитвам — каза той провлечено, а в гласа му се долавяха нежни като коприна нотки.

— Какво? — Въпросът едва излезе от гърлото й.

— Да те уплаша. Ти си уплашена. — Кучешките му зъби бяха по-дълги от тези на Рейдж. — Мога да подуша страха ти, кукло. Той гъделичка носа ми като още незасъхнала боя.

Мери отстъпи назад, а той направи крачка напред.

— Хм… Миризмата ти ми харесва. Още от мига, в който те видях.

Тя заотстъпва по-бързо, протегнала ръка назад с надеждата да докосне леглото. Но вместо това се оплете в тежките завеси на един от прозорците.

Белязаният я притисна в ъгъла. Не беше така мускулест като Рейдж, но нямаше съмнение, че е смъртоносен. Студените му очи й казваха всичко, което трябваше да знае за способностите му да сее смърт.

Мери изруга, наведе глава и се предаде. Не можеше да направи нищо, за да му попречи да я нарани. Нито пък Рейдж в това състояние. По дяволите, не обичаше да бъде безпомощна, но понякога животът поставя хората и в подобни ситуации.

Вампирът се наведе към нея и тя се сви.

Той вдъхна мириса й дълбоко и издиша дълго и бавно.

— Иди си вземи душ, кукло. Нямах желание да му причиня болка и тази нощ, а оттогава нищо не се е променило. Нямам намерение да се отнеса зле и с теб. Ако нещо ти се случи, той ще страда много повече отсега.

Тя се отпусна, когато той се обърна. И го видя да трепва, докато гледа Рейдж.

— Как се казваш? — запита тя шепнешком.

Той повдигна едната си вежда, после продължи да гледа втренчено брат си.

— Аз съм злият, в случай че не си се досетила сама.

— Исках да чуя името ти.

— Всъщност злото ми идва отвътре. А името ми е Зейдист.

— Е… Приятно ми е да се запознаем, Зейдист.

— Колко си учтива! — присмя й се той.

— Добре, какво ще кажеш за това? Благодаря ти, че не уби нито него, нито мен. Това удовлетворява ли те?

Зейдист хвърли поглед през рамо. Клепачите му бяха като щори на прозорци, през които се процеждаше само студената нощ. С тази остригана едва ли не до кожа коса и белега беше като въплъщение на насилието, агресията и болката ведно. Но когато я погледна през пламъка на свещта, по лицето му пробяга топлота. Бе толкова трудно забележима, че се запита как въобще я е доловила.

— Ти си изключителна — каза той тихо. Вдигна ръка, преди да е успяла да отвори уста. — Хайде сега. Остави ме сам с него.

Без да каже и дума повече, Мери отиде в банята. Остана под душа толкова дълго, че кожата на пръстите й се набръчка, а парата във въздуха стана гъста като сметана. Излезе изпод струята, облече същите дрехи, защото не беше взела други със себе си и отвори тихо вратата към спалнята.

Зейдист седеше на леглото с хлътнали рамене, обгърнал с ръце тялото си. Беше се навел над спящия Рейдж толкова близо, колкото бе възможно, без да го докосва. Люлееше се напред-назад и тихо припяваше.

Гласът му се издигаше и спадаше, пропускаше октави, отново се извисяваше и отново се гмурваше в ниските тонове. Мелодията бе красива. Много красива. А Рейдж спеше отпуснат, почиваше в непознат досега покой.

Тя прекоси бързо стаята и излезе в коридора, оставяйки ги сами.