Дж. Р. Уорд
Вечна любов (40)

38.

Рейдж спа много до късно, но когато се събуди, го очакваха лоши новини. Безпокойството, онова ужасно напрежение, отново бе оживяло в него. Скрайб Върджин само временно бе отменила наказанието му. Звярът се бе завърнал.

Отвори очи и видя косата на Мери върху възглавницата си. И извивката на шията й. И голия й гръб.

Обля го пот, възбудата му се появи внезапно и неудържимо като удар на сърцето.

Замисли се за това как се бяха любили, след като той се нахрани. И после отново — вече в тяхната стая. Беше я потърсил още два пъти през деня, като съжаляваше, че иска толкова много от нея и не я оставя на мира. Въпреки това, тя всеки път му се усмихваше и го приемаше с радост, макар че сигурно бе изтощена.

Искаше я и сега, но с пулсиращо желание, различно от онова, което бе изпитвал преди. Тази жажда беше дива, сякаш никога преди не я беше имал или не я беше виждал от месеци. Докато се бореше с желанието, ръцете му се свиха в юмруци, пръстите му изтръпнаха, кожата се опъна. Беше напрегнат до краен предел, дори костите му вибрираха.

Стана от леглото и тръгна към банята. Когато се върна, беше си възвърнал донякъде контрола, но тогава видя, че Мери е изритала завивките от себе си. Тя лежеше по очи, голотата й беше ослепителна и отново го загложди изкушение при вида на красивото й дупе.

— Да ти донеса ли нещо от кухнята? — попита той дрезгаво.

— Сън — промърмори тя и се обърна по гръб. Гърдите й с розови връхчета се стегнаха, когато въздухът ги погали.

О, господи… Чакай, нещо тук не беше наред. Лицето й пламтеше, сякаш бе стояла дълго изложена на силен вятър, а ходилата й се плъзгаха нагоре-надолу по матрака.

Отиде до нея и сложи ръка на челото й. Кожата й бе гореща и суха.

— Мери, мисля, че имаш треска.

— Слаба. Нищо необичайно.

Страхът охлади копнежа му.

— Искаш ли да ти донеса аспирин?

— Трябва само да поспя, докато ми мине.

— Искаш ли да остана с теб?

Тя отвори очи. Замъгленият й поглед не му хареса.

— Не. Случва се. Добре съм, наистина. Само трябва да поспя достатъчно.

Рейдж остана още малко при нея, после облече набързо черен анцуг и тениска. Преди да излезе, се загледа в нея. Чувстваше се ужасно сега, когато тя имаше слаба треска. А какво ли, по дяволите, щеше да бъде, когато състоянието й наистина се влоши?

Хавърс. Още не беше му отговорил, а би трябвало вече да е получил достъп до медицинския й картон. Взе мобилния си телефон и излезе в коридора.

Разговорът с доктора не продължи много, защото той не можеше да направи нищо за нея. Тъй като вампирите не страдаха от рак, нито той, нито някой от колегите му бяха обръщали внимание на болестта.

Рейдж се канеше да приключи разговора, когато Хавърс каза:

— Простете, господарю, не искам да проявявам любопитство. Но имате ли… Наясно ли сте доколко добро е било лечението й.

— Знам, че е имало многобройни процедури.

— Но знаете ли колко интензивни са били? Ако левкемията се е върнала, възможностите за благоприятен изход може да са много ограничени…

— Благодаря ти, че погледна картона й. Оценявам го.

Като че му трябваше потвърждение колко сериозно е положението.

— Чакайте… Моля ви да разберете, че бих искал да помогна по всякакъв начин. Дори да не мога да бъда полезен, що се отнася до химиотерапията, имам списък с болкоуспокояващите и другите медикаменти, които е вземала преди. Мога да помогна при облекчаване на болките и да я наблюдавам, макар че тя ще бъде лекувана в болница за хора. Трябва да ми се обадите.

— Ще се обадя. И… благодаря, Хавърс.

След като затвори телефона, отиде в кабинета на Рот. Обаче там нямаше никого и той слезе на долния етаж. Може би двамата с Бет бяха решили да хапнат нещо.

Сякаш от нищото, пред него се възправи стена, облечена в кожа и увенчана с глава с дълга черна коса. Днес очилата на Рот бяха сребристи и плътно прилепнали към лицето.

— Мен ли търсиш? — запита кралят.

— Здравей. Да. Мери се премести при мен. За постоянно.

— Разбрах. Фриц каза, че си е донесла някои неща.

— Аха. Слушай, имаш ли нещо против да направя скромно парти тук тази вечер? Искам Мери да се види с приятелката си Бела и си мислех, че братството може да се представи добре. Нали знаеш, да се облечем официално и всичко останало. Може би Уелси също ще дойде. Мери има мен, но трябва да се среща и с други хора. Не искам да се чувства изолирана.

— Дяволски добра идея. Бет искаше да отидем в града тази вечер, но…

— Не променяйте плановете си. Това наистина е съвсем неофициално.

— Е, моята шелан очаква с нетърпение да излезем. Тя обича да ме има само за себе си. А на мен, ъъъ, това наистина ми харесва. Разбираш ли ме?

Рейдж се усмихна леко, когато от тялото на Рот го лъхна вълна от топлина.

— Да, разбирам те.

Помълчаха. Кралят каза:

— Има ли нещо друго, братко?

— А, да. Мери скоро ще бъде много зле. Ще излизам всяка вечер с братята, докато мога, но когато нещата се влошат…

— Разбира се. Ще направиш каквото трябва.

— Благодаря ти.

Рот поклати глава.

— Знаеш ли какво — ти си достоен мъж. Наистина.

— Да, добре, само не казвай на никого. Трябва да пазя репутацията си на егоистичен задник.

— Мога да си представя в тази роля само Тор или Фюри, те биха направили всичко това.

Рейдж се намръщи.

— От това, което казваш, излиза, че правя саможертва, за бога. Аз я обичам.

— Това е саможертвата. Обичаш я, макар да знаеш, че отива към Небитието.

— Никъде не отива. — Рейдж силно стисна зъби. — Ще се оправи. Ще бъде трудно, но ще оздравее.

— Прости ми. — Рот наведе глава. — Разбира се, че ще оздравее.

Рейдж сведе поглед. Не знаеше какво да прави, когато му се извиняват, защото имаше опит само в това той да се извинява. Освен това всеки път, когато си помислеше, че Мери ще умре, имаше чувството, че в гърдите му има запалена горелка.

— По-късно ще говорим пак, господарю — каза той, защото не искаше да се изложи и трябваше да си тръгне, преди да покаже колко е разстроен.

Само че, когато погледна нагоре, за пръв път през живота си срещна очите на Рот.

Спря да диша, загледан в сребристозелените ириси, които се взираха в него, светнали в цветовете на дъгата. Всъщност нямаха зеници, само две малки черни точки. И топлината в тези слепи, светещи кръгове беше стряскаща.

— Гордея се, че мога да те нарека мой брат — каза Рот.

Рейдж почувства да го обгръщат две силни ръце, които го придърпваха към твърд гръден кош. Напрегна се, но после си позволи да се отпусне върху масивните рамене на Рот.

— Рот?

— Да?

Рейдж отвори уста, но гласът му изневери и той не успя да проговори.

В настъпилата тишина Рот каза:

— Всички ще сме до теб, когато имаш нужда от нас. Повикай ни, ако ти потрябва помощ. А когато дойде времето, тя ще бъде удостоена с пълната церемония за преминаване в Небитието, каквато заслужава една шелан на воин.

Рейдж затвори очи, стиснал силно клепачи.

— Благодаря ти… господарю.

 

 

По-късно същата вечер, застанала в банята, Мери четкаше косата си и я сушеше. Когато свърши, се погледна в огледалото и приглади кестенявите вълни. Пръстите й усещаха мекотата им, а на тази светлина цветът им наистина имаше златисти и червени оттенъци.

Не искаше да мисли, че отново ще окапе. Направо изхвърли мисълта от ума си. Бог й беше свидетел, щеше да има достатъчно време да се занимава с това, когато наистина се случеше.

— И днес си хубава, както и вчера — каза Рейдж, като излезе изпод душа. Докато се подсушаваше с хавлията, застана зад нея и изпрати въздушна целувка на отражението й. Тя се усмихна.

— Много ти благодаря, че покани Бела и Джон да дойдат тук. Тя ми стана много добра приятелка, а за него се тревожех.

— Не искам да прекъсваш връзката си с хората, само защото си тук. Освен това братството, поне понякога, трябва да се държи цивилизовано. Полезно е за нас.

— Много е мило от страна на Тормент и Уелси, че приеха Джон, нали?

— Тези двамата са най-добрите.

Рейдж й обърна гръб, за да излезе от банята, и очите на татуировката му се втренчиха в нея. Помисли си, че ефектът е призрачен, но не точно неприятен. Сякаш я гледаше куче-пазач, което иска тя да го погали.

Мери отиде до леглото и седна на ръба.

— Съжалявам, че не те оставих да спиш тази сутрин. Когато имам треска, се въртя и ритам много.

Рейдж излезе от гардероба, вдигайки ципа на черните си панталони.

— Изобщо не ми пречеше. Но можем ли да направим нещо за тези пристъпи?

— Всъщност не. Ще се преместя в друга спалня, ако ти преча. — Тя се засмя на погледа, който той й хвърли. — Добре, няма да го правя.

— Относно Хавърс. Надявах се, че може да направи нещо за теб.

— Не се тревожи. Благодаря ти, че се опитваш да помогнеш.

— Кога е следващото ти посещение при онколога?

— Скоро. Но да не говорим за това, съгласен ли си? Тази вечер ще бъде посветена на живота. Чувствам се добре и няма да пропилея нито една минутка.

Рейдж се усмихна леко, а очите му светнаха с одобрение и възхищение.

А тя си бе помислила, че може да го държи настрани от живота си? Глупачка.

Усмихна му се в отговор, очаквайки с нетърпение завършека на вечерта, когато щяха да останат сами. В тъмнината. И с нищо между тях…

Той отново се скри в гардероба, а тя тръгна след него с мисълта, че имат няколко минути преди началото на партито и можеха да започнат с прелюдията отсега. Докато той се взираше в официалните ризи, подредени на закачалки, тя сложи ръка на гърба му, точно върху рамото на звяра.

Рейдж се отдръпна рязко и отстъпи.

— Заболя ли те? — попита Мери.

Започна да обикаля около него, а той продължи да се обръща, така че двамата няколко пъти смениха местата си.

— Рейдж…

— Ако не побързаме, ще закъснеем.

Гласът му бе малко дрезгав, гръдните му мускули потрепваха.

— Какво ти е на гърба?

Той свали една риза от закачалката, навлече я и я закопча бързо.

— Гърбът ми е наред.

Рейдж я целуна леко по бузата и бързо се промъкна край нея. Вече в спалнята, отвори вратата, водеща към коридора, взе часовника си от нощното шкафче и го сложи на китката си. Пръстите му трепереха, докато го закопчаваше.

Точно когато Мери се готвеше да го попита какво не е наред, на вратата се появи Фюри.

— Здравей, братко. Здравей, Мери — каза той с усмивка. — Искате ли да слезем заедно?

Мери прикри разочарованието си. Едва ли би могла да измисли по-привлекателен начин да бъдат прекъснати. Блестящата, многоцветна коса на Фюри падаше върху широките му рамене, а дрехите му бяха направо убийствени. Костюмът му бе синьо-черен с едва забележимо райе, а бледорозовата риза подчертаваше силния му врат и великолепния му тен. Мокасините му бяха невероятно елегантни, двойните маншети на ризата му бяха закопчани с масивни златни копчета, а на кутрето си носеше диамантен пръстен.

Фюри имаше наистина перфектен вид. Двамата с Бела щяха да изглеждат добре заедно, помисли си Мери.

— Кажи ми, Фюри, запозна ли се вече с Бела?

Той се зае да оправя кърпичката в малкия джоб на сакото си, макар че тя си беше на място.

— Да, запознах се. Онази вечер, когато ти и момчето дойдохте в центъра.

— Тя ще дойде тази вечер.

— Знам.

— И в момента не излиза с никого.

Господи, това изчервяване наистина може да ти вземе ума, помисли тя. Фюри беше възхитителен.

— Той не се интересува от такива неща — каза Рейдж, докато закрепваше пистолет на кръста си.

Мери му хвърли недоволен поглед, който той не забеляза, защото обличаше сакото си.

— Ти също си сам — каза тя на Фюри. — Нали?

— О, със сигурност е сам.

— Рейдж, защо не го оставиш да отговори сам? Е, Фюри, ако и двамата сте свободни, защо не я поканиш някой път на вечеря?

Той приглади реверите си и се изчерви още повече.

— Ами, не знам.

— Тя наистина е фантастична…

Рейдж поклати глава и я изведе в коридора.

— Остави това, Мери. Хайде.

По средата на стълбището тя дръпна Рейдж и го спря. Когато Фюри отмина надолу, прошепна:

— Спри да се месиш. Двамата с Бела може да се харесат.

— Единственото, което Бела ще получи от него, е разговор.

— Какво по…

— Той не се занимава с жени.

— Гей ли е?

— Не, но не се опитвай да му натрапиш Бела. Няма да е честно и към двамата.

Мери обърна поглед към Фюри, който точно стъпваше върху мозаечния под на фоайето. Въпреки лекото накуцване, се движеше с увереността на човек, на когото всичко си му е на място. Но може би само изглеждаше така. Може да е бил ранен в битка.

— Да не е… нали се сещаш, импотентен?

— Доколкото знам, не е. Обрекъл се е на въздържание.

Господи, каква загуба, помисли си тя, проследявайки с поглед движенията на мъжа.

— Значи принадлежи на някакъв религиозен орден?

— Не.

— Тогава защо?

— Когато става дума за Фюри, всичко се свежда до неговия близнак Зейдист. Да, знам, че не си приличат.

Рейдж я побутна леко и тя отново заслиза по стълбите.

— Защо куца?

— Носи протеза. Загубил е половината от левия си крак.

— Господи, как?

— Прострелял го е.

Мери спря.

— Какво? Погрешка ли е станало?

— Не, нарочно. Хайде, Мери, можем да довършим разговора по-късно.

Хвана я за ръката и я поведе напред.

 

 

Бела прекоси вестибюла, придружена от догена, който я бе докарал в имението. Огледа се замаяна. Семейството й притежаваше огромна къща, но тя беше нищо в сравнение с тази. Това бе направо… кралски дворец. Което беше естествено, предположи тя, защото Слепия крал и кралицата му живееха тук.

— Добре дошла, Бела — произнесе дълбок мъжки глас. Обърна се и видя брата с многоцветната коса — онзи, който бе прекъснал разговора й със Зейдист във фитнеса.

— Аз съм Фюри. Срещали сме се. В гимнастическия салон.

— Боецо — каза тя, като направи дълбок поклон. Беше трудно да не се възхитиш от братята, особено от някой като този. Толкова едър. Толкова… Тази коса истинска ли беше?

— Радваме се, че успя да дойдеш. — Той й се усмихна, жълтите му очи бяха топли. — Ела, нека ти помогна с палтото.

Тя съблече дрехата си и я преметна върху ръката си.

— Не мога да повярвам, че съм тук, ако трябва да бъда искрена. Мери! Здравей!

Двете се прегърнаха, а после заговориха с Фюри. Скоро Бела се чувстваше съвсем сигурна до боеца. У него имаше нещо толкова успокояващо и внушаващо доверие, а тези очи бяха неустоими. Наистина бяха жълти.

Но колкото и да бе привлекателен, тя търсеше брата с белега. Докато поддържаше разговора, незабелязано оглеждаше просторното, пъстроцветно фоайе. Зейдист не се виждаше наоколо. Може би щеше да пропусне партито. Не изглеждаше общителен, това беше сигурно.

Мери се отдели от нея, за да отиде при Рейдж, но Бела твърдо реши да не се чувства изоставена. За бога, така или иначе, не й беше работа да преследва някого като Зейдист.

— Фюри — каза тя, — може ли… Знам, че е неучтиво, но просто трябва да докосна косата ти.

Протегна ръка, преди той да успее да откаже и хвана няколко от русите и червени гъсти кичури.

— Разкошна е. Цветовете са изумителни. И… о, колко хубаво ухае. Какъв шампоан използваш?

Погледна го в очите, очаквайки да й отговори с някаква небрежна реплика. Вместо това той се бе вцепенил. Дори не мигаше, вторачил поглед надолу към нея.

Внезапно осъзна, че Рейдж също я гледа втренчено, застанал на прага на една врата, а на лицето му е изписано изумление. Така я гледаше още един боец с козя брадичка. И един едър мъж. И…

Е, цялото парти някак си беше замряло. Отпусна ръка и прошепна:

— Много съжалявам. Май направих някаква ужасна грешка.

Фюри се изтръгна от транса, в който бе изпаднал.

— Не. Няма нищо.

— Тогава защо всички ме гледат така?

— Не са свикнали да ме виждат с… жени… — Фюри хвана ръката й и я стисна. — Бела, не си направила нищо лошо. Наистина. И не се притеснявай за братята ми. Просто завиждат, защото биха искали да докоснеш техните коси.

Но нещо наистина не беше наред с него и тя не се учуди, когато след малко той се извини и се отдалечи. Един доген се изправи пред нея.

— Простете, мадам, трябваше да взема палтото ви по-рано.

— О, благодаря.

След като остави палтото си в ръцете на мъжа, видя, че присъстващите на партито се бяха преместили в друго помещение, което изглеждаше като билярдна зала. Тъкмо се готвеше да тръгне натам, когато усети студено течение, идващо някъде иззад нея. Дали входната врата не се бе отворила от вятъра?

Обърна се.

Зейдист стоеше в един тъмен ъгъл до вестибюла и се взираше в нея от сенките. Носеше черен пуловер с висока яка и свободни черни панталони, подобни на дрехите, с които бе облечен последния път, когато го бе видяла. И точно както преди, черните му очи блестяха като на хищник.

О, да, помисли тя и се изчерви. Ето защо бе дошла. Трябваше отново да види този мъж.

Пое си дълбоко дъх и отиде до него.

— Здравей. — Той не отговори и тя се насили да се усмихне леко. — Вечерта е чудесна, нали?

— Приятно ли ти беше да докосваш близнака ми?

Това беше близнакът му? Как бе възможно двамата… Е, имаше известна прилика. Ако си представеше Зейдист без белега и с дълга коса.

— Зададох ти въпрос, момиче. Хареса ли ти да докосваш косата му?

Черните му очи се спуснаха по тялото й, проследявайки очертанията на копринената блуза и прилепналата пола, в които бе облечена. Върнаха се на лицето й и се спряха на устните й.

— Ще ми отговориш ли, момиче?

— Бела — промълви автоматично тя. — Моля те, наричай ме Бела.

Погледът на Зейдист се замъгли.

— Мислиш ли, че брат ми е красив?

— Ъъъ… Да, добре изглежда.

— Добре изглежда. Може и така да се каже. Кажи ми, искаш ли го толкова, че да легнеш с мен?

У нея се разгоря огън, запален от думите, които той изричаше, и от начина, по който се взираше в нея с изгарящо желание в очите. Но после осъзна какво бе казал.

— Съжалявам, не разбирам…

— Близнакът ми е целомъдрен от върха на главата до пръстите на краката си. И тъй, опасявам се, че аз съм най-близкото подобие на Фюри, което изобщо можеш да имаш. — Цъкна с език. — Но аз съм жалък заместител, нали?

Бела сложи ръка на шията си. Завладяха я картини, в които тя бе под тялото на Зейдист, а той се движеше в нея. Какво ли щеше да бъде усещането да бъде обладана от него? Някаква безразсъдна част от нея отчаяно искаше да разбере.

О, господи. Разтреперваше се само от мисълта за това.

Зейдист се засмя студено.

— Да не те стреснах? Извинявай. Само се опитвам да ти помогна да преодолееш това голямо затруднение. Сигурно е отвратително да искаш някого, когото не можеш да имаш. — Очите му се приковаха в гърлото й. — Аз самият никога не съм имал такъв проблем.

Проследи движенията й, докато тя преглъщаше.

— Проблем? — прошепна тя.

— Каквото искам, го вземам.

Да, помисли тя. Наистина го правиш, нали?

Заля я гореща вълна и тя си представи как той гледа надолу към нея, докато телата им се сливат, а лицето му е на сантиметри от нейното. Фантазията я накара да вдигне ръка. Искаше да плъзне пръст по този белег, да стигне до устата му. Само за да разбере какво е чувството да го докосне.

Зейдист избегна допира с рязко отдръпване. Очите му светнаха, сякаш от отвращение. Но изражението веднага изчезна от лицето му.

Каза със студен, безизразен глас:

— Внимавай, момиче. Аз хапя.

— Ще произнесеш ли някога името ми?

— Какво ще кажеш за едно питие, Бела? — намеси се Фюри и я хвана за лакътя. — Барът е ето тук, в билярдната зала.

— Да, отведи я — каза провлечено Зейдист. — Ти си такъв герой, братко. Винаги спасяваш някого. И трябва да знаеш — тя мисли, че изглеждаш добре.

Лицето на Фюри се напрегна, но той не каза нищо, докато я водеше през фоайето.

Когато тя се обърна, Зейдист си бе отишъл.

Фюри я подръпна за ръката, за да привлече вниманието й.

— Трябва да стоиш далеч от него. — Бела не отговори. Воинът я отведе в един ъгъл и я хвана за раменете. — Близнакът ми не е просто наранен. Той е унищожен. Разбираш ли разликата? Когато някой е наранен, има възможност нещата да се оправят. Ако е унищожен? Всичко, което можеш да направиш, е да чакаш, докато дойде време да го погребеш.

Тя едва отвори уста.

— Колко… безчувствено.

— Това е истината. Ако умре преди мен, това ще ме убие. Но, така или иначе, той си остава какъвто е.

Тя демонстративно се отдръпна от Фюри.

— Ще го имам предвид. Благодаря.

— Бела…

— Искаше да ми предложиш питие.