Дж. Р. Уорд
Вечна любов (22)

20.

Джон Матю си тръгна от заведението на Мо, където работеше като помощник в кухнята, разтревожен за Мери. В четвъртък беше пропуснала смяната си на горещата линия, което беше необичайно. Надяваше се, че ще е на работа тази вечер. Тъй като в момента беше дванадесет и половина, оставаше й половин час, преди да си тръгне. Беше сигурен, че ще успее да я види. Ако се беше явила.

Крачеше бързо и измина шестте пресечки до дома си за около десет минути. По пътя му нямаше нищо интересно, но сградата, в която живееше, беше пълна лудница. Като наближи, видя група пияни мъже да спорят, фъфлейки завалено пред входната врата. Обидите и ругатните, които си разменяха, бяха неприлични, цветисти и безсмислени. Женски глас се извиси над оглушителната музика, идваща от един апартамент. Отзова се мъж, а невъздържаният му отговор подсказа на Джон, че този човек е от хората, които се движат въоръжени.

Той се стрелна през фоайето, тръгна нагоре по порутеното стълбище и влезе в едностайното си жилище, като бързо завъртя ключа отвътре.

Жилището му беше не само тясно, но и старо — вероятно оставаха пет години до събарянето му. Половината под беше застлан с линолеум, а другата половина — с килим, но беше трудно да се различат. Линолеумът се беше накъсал по краищата и беше придобил мъхестия вид на вълнена материя, а килимът беше станал корав като дъска. Стъклата на прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо, което всъщност беше добре, защото нямаше нужда от щори. Душът работеше, както и казанчето на тоалетната, но мивката в кухнята беше запушена още от деня, в който се беше нанесъл тук. Беше се пробвал безуспешно да я отпуши с препарат, но се бе отказал от по-нататъшни опити. Не искаше да узнае какво беше напъхано вътре.

Както винаги, когато се прибереше в петък, отвори прозореца и огледа улицата. В офиса на горещата линия отсреща светеше, но Мери не беше зад бюрото си.

Джон смръщи вежди. Може би беше болна. Имаше вид на изтощена, когато бе гостувал в дома й.

Реши на следващия ден да отиде с велосипеда си до дома й, за да провери как е.

Радваше се, че най-накрая беше събрал смелост да се сближи с нея. Тя беше така мила. Беше много по-приятно да се общува с нея лично, отколкото по телефона. А фактът, че владееше езика на знаците? Нима това не беше съдба?

Затвори прозореца, отиде до хладилника и освободи въженцето, което придържаше вратата му затворена. В него имаше шест бурканчета протеинов шейк с аромат на ванилия. Извади две, след това закрепи въженцето на мястото му. Предполагаше, че неговият апартамент е единственият в сградата, който не гъмжеше от насекоми. И то само защото не държеше никаква храна у дома си. Стомахът му просто не я понасяше.

Седна на леглото и облегна гръб на стената. Тази вечер имаше много работа в ресторанта и раменете го боляха.

Отпи предпазливо глътка от първото бурканче с надеждата стомахът му да не му създава проблеми и взе най-новия брой на списание „Мускули и Фитнес“. Беше го прочел вече два пъти.

Втренчи поглед в мъжа на корицата, чиито огромни и здрави бицепси и трицепси, гръдни и коремни мускули издуваха загорялата му кожа. За да се подсили впечатлението за мъжественост, около него се беше увило като панделка красиво момиче, облечено в яркожълт бански костюм.

Джон от години четеше подобен род списания и беше спестявал месеци наред, за да си купи малка желязна стойка с щанга. Вдигаше упорито тежести шест дни в седмицата. И нямаше с какво да се похвали. Независимо от усилията, които полагаше, и от отчаяното му желание да увеличи размера и здравината на мускулите си, не успяваше да натрупа никаква маса.

Отчасти виновна беше диетата му. Тези шейкове с високо съдържание на протеин бяха единственото, от което не му се повдигаше, а в тях нямаше кой знае колко калории. Макар че проблемът не беше свързан единствено с храната. Генетичното му наследство също не беше добро. На двадесет и три годишна възраст той беше висок сто шестдесет и осем сантиметра и тежеше четиридесет и шест килограма. Нямаше нужда да се бръсне. Нямаше косми по тялото си. И никога не беше получавал ерекция.

Приличаше на момче, не на мъж. Беше слаб. Но най-лошото бе, че не се променяше. През последните десет години не беше наддал нито грам, нито сантиметър.

Тази монотонност на съществуването му го отегчаваше, изтощаваше, изцеждаше. Бе изгубил надежда, че някога ще се превърне в мъж, а приемането на реалността го беше състарило. Чувстваше се грохнал в дребното си тяло.

Само едно нещо му носеше облекчение. Обичаше да спи. В сънищата си се виждаше как се бие, силен и уверен в себе си… мъж. Нощем, когато очите му бяха затворени, той беше страховит, стиснал кинжал в ръката си — убиец, изключително добър в онова, което върши. Но убиваше само от благородни подбуди. И не беше сам. Имаше братя, добри воини като него и също толкова предани на смъртта.

В сънищата си правеше секс с красиви жени, които издаваха странни звуци, когато влизаше в телата им. Понякога беше с повече от една и ги обладаваше яростно, защото те искаха това, а неговите желания съвпадаха с техните. Любовниците му забиваха нокти в гърба му и драскаха кожата му, докато тръпнеха и извиваха тела под него. С победоносен вик той се изливаше във влажната им горещина. Онова, което следваше, говореше за извратеност и поквара и извикваше ужас у него. След като стигнеше до върха, пиеше от кръвта им, те също се хранеха с неговата и тази дива лудост обагряше в червено белите чаршафи. Накрая, когато всички нужди и желания биваха удовлетворени, той ги прегръщаше нежно, а те го гледаха с блеснали очи, в които се четеше единствено обожание. Последвалите мир и хармония бяха като благословия.

За нещастие, винаги се събуждаше на сутринта.

В реалния живот не можеше дори да мечтае да надвие или защити някого — не и с това телосложение. И дори не беше целувал жена. Никога не бе имал тази възможност. Извикваше две реакции у противоположния пол: по-възрастните се отнасяха с него като с дете, а по-младите дори не го забелязваха. Но и в двата случая отношението им го нараняваше. В първия, защото акцентираха върху неговата слабост, а във втория — защото му отнемаха всяка надежда, че ще намери някого, за когото да се грижи.

Ето защо се нуждаеше от жена в живота си. Изпитваше огромна необходимост да защитава, да приютява и пази. Необходимост, която нямаше как да изрази.

Коя жена би го пожелала? Беше дяволски мършав. Дънките висяха на краката му. Тениската му хлътваше във вдлъбнатината между ребрата и хълбоците му. Стъпалата му бяха колкото на десетгодишно дете.

Джон усещаше разочарованието и гнева, които го изпълваха, но не знаеше от какво са предизвикани. Разбира се, харесваше жените. Искаше да ги докосва, защото кожата им изглеждаше толкова нежна и ухаеше така приятно. Но никога не бе изпитвал сексуална възбуда — дори да се събудеше насред някой от онези сънища. Беше абсолютно различен. Сякаш не беше нито мъж, нито жена. Хермафродит, но без съответната двойна екипировка.

Едно беше сигурно. Определено не изпитваше влечение към мъжете. Достатъчно представители на собствения му пол го бяха преследвали през годините — опитваха се да му пробутат пари или наркотици, за да го накарат да им духа в някоя тоалетна. Винаги беше успявал да се измъкне някак си.

До тази зима. През януари един от тях беше насочил оръжие към него и го бе хванал в капан на стълбището на сградата, където живееше преди.

След този случай се беше преместил и бе започнал винаги да носи оръжие със себе си.

И се беше обадил на горещата линия на „Предотвратяване на самоубийствата“.

Това беше преди десет месеца, а все още не можеше да понася допира на дънките до кожата си. Ако можеше да си го позволи, щеше да изхвърли всичките си четири чифта. Но вместо това беше изгорил онези, с които беше във въпросната нощ и бе започнал да носи дълъг памучен клин под панталоните си дори през лятото.

Така че никак не харесваше мъжете.

Може би това беше още една причина да реагира така на жените. Знаеше как се чувстват, какво е да бъдеш мишена само защото някой по-силен от теб иска нещо, което имаш.

Преживяното обаче не би го накарало да се свърже с някой, който също е бил жертва. Нямаше намерение да сподели с никого случилото се на онова стълбище. Не можеше да си представи как би го разказал.

Но, Господи, какво да прави, ако някоя жена го запита дали е бил с някого? Нямаше да знае какво да й отговори. На вратата се почука силно.

Джон бързо изправи гръб и пъхна ръка под възглавницата за оръжието си. Освободи предпазителя с бързо движение на пръста.

Чукането се повтори.

Той се прицели във вратата и зачака нечие рамо да се удари в дървото и да го разцепи.

— Джон? — Мъжки глас. Тих, но властен. — Джон, знам, че си там. Казвам се Тор. Срещнахме се преди две нощи.

Джон смръщи вежди, а после трепна, когато споменът нахлу като вода, отприщила бент. Спомни си, че се беше спуснал в някакво подземие и се беше срещнал с висок мъж, облечен в кожени дрехи. Мери и Бела бяха с него.

С връщането на спомена нещо проблесна дълбоко в него — на равнището на сънищата му. Нещо древно…

— Дойдох да разговарям с теб. Ще ме пуснеш ли вътре?

С оръжието в ръка Джон отиде до вратата и я отвори, но без да свали веригата. Вдигна глава, за да срещне сините очи на мъжа. В ума му изплува дума, чийто смисъл не му беше ясен.

Брат.

— Искаш ли да върнеш предпазителя на мястото му, синко?

Джон поклати глава, объркан от ехото на спомена и онова, което очите му виждаха — смъртоносен мъж, облечен в кожени дрехи.

— Добре. Но внимавай накъде го насочваш. Не изглежда да си свикнал с оръжието, а аз не искам да ми причиниш неудобството да ходя с дупка в тялото си. — Сведе поглед към веригата. — Ще ми позволиш ли да вляза?

Дочу се силен вик, последван от счупване на стъкло. Шумът идваше иззад третата врата по-нататък по коридора.

— Хайде, синко. Добре е да поговорим на спокойствие.

Джон се вслуша в дълбоките си инстинкти, за да му подскажат дали има опасност. Не усети заплаха, въпреки че мъжът беше едър, мускулест и без съмнение въоръжен. Такива като него можеха просто да нахлуят в дома ти.

Джон освободи веригата и отстъпи назад, насочил дулото на оръжието към пода.

Мъжът затвори вратата след себе си.

— Помниш срещата ни, нали?

Джон кимна, питайки се защо спомените му се връщат така изведнъж. И защо са придружени от силно главоболие.

— А помниш ли за какво говорихме? За обучението, което ти предложихме?

Джон върна предпазителя на мястото му. Спомни си всичко и отново изпита любопитството, което го изпълваше тогава. И непоносимия копнеж.

— Какво ще кажеш да се присъединиш към нас? И преди да си възразил, че не си достатъчно едър, ще те уверя, че познавам много мъже с твоя ръст и телосложение. Всъщност учениците, които постъпват тази година, са също като теб.

Като държеше непознатия под око, Джон постави оръжието в задния си джоб и отиде до леглото. Взе лист хартия и химикал и написа:

„Нямам пари.“

Когато вдигна листа, мъжът прочете написаното.

— Не трябва да се безпокоиш за това.

Джон написа:

„Но аз се тревожа.“

И обърна листа към мъжа.

— Аз управлявам това място и имам нужда от помощник в администрацията. Ще работиш, за да покриеш таксите по обучението си. Разбираш ли от компютри?

Джон поклати глава. Чувстваше се като идиот. Знаеше само как да събира мръсните чинии и чаши от масите и да ги мие. А този тук нямаше нужда от кухненски помощник.

— Е, имаме брат, който познава тези машини като дланта си. Той ще те научи. — Мъжът се усмихна леко. — Ще работиш. Ще се обучаваш. Звучи добре. Говорих и с моята шелан. Тя ще се радва истински, ако живееш в дома ни, докато трае обучението ти.

Джон сведе клепачи. Тревогата му нарастваше. Това все повече изглеждаше като спасителна лодка. Но защо този мъж би желал да го спаси?

— Искаш да знаеш защо го правя?

Джон кимна. Непознатият съблече палтото си и разкопча горната половина на ризата си. Разтвори я и разкри лявата си гръд.

Очите на Джон останаха приковани в кръглия белег. Постави длан на гърдите си, а по челото му изби пот. Имаше чувството, че всичко си идва на мястото.

— Ти си един от нас, синко. Време е да се върнеш при семейството си.

Дишането на Джон като че ли спря, а през главата му мина странна мисъл: Най-после ме намериха.

Но после реалността го връхлетя и радостта, която изпълваше сърцето му, се стопи.

На него просто не му се случваха чудеса. Късметът му беше пресъхнал още преди да бе разбрал, че има такъв. Съдбата го бе подминала. И сега този мъж в черни кожени дрехи, изникнал от нищото, предлагащ му възможност да се измъкне от ада, в който живееше, беше нещо прекалено хубаво, за да бъде истина.

— Имаш ли нужда от време да помислиш?

Джон поклати глава, отстъпи назад и написа:

„Искам да остана тук.“

Непознатият смръщи вежди.

— Чуй ме, синко, ти се намираш в опасен момент от живота си.

Без майтап. Беше го поканил вътре с ясното съзнание, че никой няма да дойде, ако започне да вика за помощ. Протегна ръка към оръжието.

— Добре, успокой се. Знаеш ли какво? Можеш ли да свириш с уста?

Джон кимна.

— Ето номер, на който можеш да ме намериш. Свирни в телефона и аз ще знам, че си ти. — Подаде му картичка. — Ще ти дам два дни. Обади се, ако промениш решението си. Ако това не стане, не се тревожи излишно. Няма да помниш нищо.

Джон нямаше представа как да приеме думите му, затова само гледаше втренчено черните цифри, замислил се за възможното и невероятното. Когато вдигна поглед, мъжът беше изчезнал.

Господи, дори не беше чул вратата да се отваря и затваря.