Дж. Р. Уорд
Вечна любов (4)

2.

— Какво ще му кажем, по дяволите? Той ще бъде тук след двадесет минути!

Господин О. хвърли на партньора си поглед, който красноречиво изразяваше отегчението му от подобно театралничене. В същото време мислеше, че ако лесърът подскача още известно време нагоре-надолу като идиот, ще заприлича досущ на играчка с пружина.

По дяволите, Е. беше абсолютен неудачник. Оставаше загадка защо организаторът го беше въвел в Обществото на лесърите. Липсваше му енергия. Концентрация. Нямаше и кураж за новия подход в бойните действия срещу расата на вампирите.

— Какво ще му кажем?

— Ние няма да му казваме нищо — отговори О. и огледа мазето. Върху евтината дървена маса в ъгъла бяха нахвърляни безредно ножове, бръсначи и чукове. Тук-там се забелязваха петна от кръв, но не и под масата, където им беше мястото. И примесено с червеното се виждаше и лъскаво черно, благодарение на раните на Е.

— Но вампирът избяга, преди да сме измъкнали каквато и да е информация от него!

— Благодаря за напомнянето.

Двамата тъкмо бяха започнали да разпитват мъжкия индивид, когато О. беше извикан навън. Когато се върна завари Е. да лежи в ъгъла, ранен на две места и загубил контрол над вампира.

Онзи гадняр, шефът им, щеше дяволски да побеснее. Макар че О. го презираше, двамата имаха нещо общо — не толерираха небрежността.

О. погледа още малко как Е. се разхожда насам-натам с танцова стъпка и резките му движения му подсказаха решението на два проблема — единия непосредствен, втория дългосрочен. О. се усмихна, а Е. глупакът изпита облекчение.

— Не се тревожи за нищо — каза тихо О. — Ще му кажа, че сме замъкнали тялото в гората, да се изпари под слънчевите лъчи. Не е голяма работа.

— Ти ли ще говориш с него?

— Разбира се. Но за теб ще е най-добре да изчезнеш. Той ще се ядоса.

Е. кимна и хукна към вратата.

— Ще се видим по-късно.

По-добре кажи сбогом, копеле, помисли си О. и се захвана с почистването на мазето.

Неугледната малка къща, в която работеха, не се виждаше откъм улицата, сгушена между останките от изгоряла сграда, някогашен ресторант, и пансион, който предстоеше да бъде съборен. Тази част на града, смесица от мизерни жилища и евтини търговски сгради, беше идеалната за тях. Тук хората не излизаха от домовете си след падането на мрака, стрелбата беше нещо също толкова обикновено, колкото и виенето на алармите на автомобилите и никой не обръщаше внимание, ако чуеше викове.

Лесно беше да влезеш и излезеш от този район, без да бъдеш забелязан. Всички улични лампи бяха простреляни при местните свади, а светлината, процеждаща се от прозорците на съседните къщи, беше твърде слаба, за да ги тревожи. Допълнително преимущество беше отделният външен вход за мазето. Не беше проблем да внесеш или изнесеш било товар, било труп.

А ако някой все пак видеше нещо, можеше само за секунди да бъде премахнат. Което нямаше да е кой знае каква изненада за хората от квартала. Белите боклуци бързаха да стигнат до гробовете си. Освен че пребиваха от бой съпругите си и се наливаха с бира, те може би не умееха нищо друго така добре, както да намерят смъртта си.

О. взе един от ножовете и избърса черната кръв на Е. от острието.

Мазето не беше голямо, таванът му беше нисък, но имаше достатъчно място за старата маса, върху която работеха, както и за една друга, по-разнебитена, в ъгъла, на която държаха инструментите си. Все пак О. не мислеше, че мазето им осигурява достатъчно добри условия. Тук не беше възможно да се държи в плен вампир, което на свой ред означаваше, че губеха един от основните си инструменти за въздействие. Времето подкопава физическите и умствените сили. Ако се използват правилно, дните, прекарани в плен, са могъщи като всяко оръжие, с което могат да се трошат кости.

Онова, което О. искаше, беше някаква сграда в гората, достатъчно голяма, та да може да държи пленниците си там поне известно време. Тъй като вампирите се превръщаха в дим след пукването на зората, те трябваше да бъдат пазени на места, недостъпни за слънчевите лъчи. Но ако просто ги заключиш в стая, рискуваш да се дематериализират пред очите ти. Имаше нужда от сграда, изградена от стомана…

Задната врата, която се намираше точно над тях, се затвори. Някой тръгна надолу по стълбите.

Няколко секунди по-късно под голата крушка в мазето застана господин Х.

Водачът на лесърите беше висок около метър и деветдесет и пет и имаше телосложение на ръгбист. Беше много блед, както и всички други убийци, които членуваха в обществото от дълго време. Кожата и косата му бяха с цвета на брашно, а ирисите му бяха чисти и безцветни като стъкло. Също като О., той беше облечен в стандартното за лесърите облекло: черни панталони, черно поло и кожено яке, под което бяха скрити оръжията му.

— Е, господин О., как вървят работите?

Като че ли хаосът, който цареше в мазето, не беше достатъчно добро обяснение.

— Аз ли съм главният тук? — запита О.

Господин Х. отиде до масата и взе едно длето, като целият му вид издаваше нехайство.

— В известен смисъл, да.

— Разрешено ли ми е тогава да се погрижа това… — Той обхвана хаоса с едно-единствено движение. — … да не се случва повече?

— А какво се е случило?

— Подробностите са отегчителни. Един цивилен ни се изплъзна.

— Ще оцелее ли?

— Не знам.

— Ти беше ли тук, когато това стана?

— Не.

— Разкажи ми всичко. — Господин Х. се усмихна. Мълчанието се проточи. — Знаеш ли, господин О., лоялността ти може да те вкара в беда. Нима не искаш да накажа онзи, който си го е заслужил?

— Искам сам да се погрижа за проблема.

— Сигурен съм, че е така. Но ако не ми кажеш, може да се наложи да приспадна цената на неуспеха от възнаграждението ти. Струва ли си?

— Да, ако ми бъде позволено да постъпя с виновника така, както възнамерявам.

Господин Х. се засмя.

— Мога само да си представя какво означава това.

О. зачака. Гледаше как острият връх на длетото улавя светлината, докато господин Х. крачеше из стаята.

— Дадох ти неподходящия човек за партньор, нали? — прошепна господин Х. и вдигна чифт белезници от пода. Остави ги върху страничната маса. — Мислех, че господин Е. ще успее да се издигне до твоето ниво. Но това не стана. И се радвам, че се обърна към мен, преди да го накажеш. И двамата знаем колко много държиш да имаш свобода в работата си. И какво раздразнение предизвиква това у мен.

Господин Х. хвърли поглед през рамо и прикова мъртвите си очи в О.

— И като се има предвид всичко казано дотук и най-вече защото се обърна първо към мен, получаваш господин Е.

— Искам да има свидетели.

— Твоята група?

— И други.

— Отново се опитваш да се докажеш?

— Да наложа по-висок стандарт.

Господин Х. се усмихна студено.

— Ти си арогантно копеле, нали?

— На вашата висота съм.

Изведнъж господин О. откри, че не може да помръдне нито ръцете, нито краката си. Господин Х. и преди беше прилагал тази парализираща гадост, така че това не беше съвсем неочаквано. Обаче шефът му все още държеше длетото с острия връх в ръцете си. И се приближаваше към него.

О. се опита да помръдне, потта изби по тялото му, но не успя да свие и мускул.

Господин Х. се наведе към него. Толкова близо, че гърдите им се допираха, О. почувства нещо да го докосва леко по задника.

— Забавлявай се, синко — прошепна мъжът в ухото на О. — Но направи услуга и на себе си. Помни, че независимо каква власт имаш, ти не си аз. Ще се видим по-късно.

И господин Х. излезе от мазето. Вратата горе се отвори и затвори.

Веднага щом възвърна способността си да се движи, О. бръкна в задния си джоб.

Господин Х. му беше оставил длетото.

 

 

Рейдж слезе от „Кадилак“-а и се огледа в мрака, който цареше около „Едноокия“. Искаше му се отнякъде да им се нахвърлят лесъри. Но вече не се надяваше да имат такъв късмет. Двамата с Вишъс се бяха разхождали с часове, но не се беше случило нищо. Дори не ги наблюдаваха. Което беше дяволски странно.

А за някой като Рейдж, който обожаваше стълкновенията, беше и също причина за силно разочарование.

Като всичко друго, и войната между Обществото на лесърите и вампирите се развиваше циклично. В момента беше в затишие. В което имаше логика. През юли Братството на черния кинжал беше унищожило местния център за набиране на хора, както и десетима от най-добрите членове на обществото. Очевидно, сега лесърите разузнаваха, проучваха положението.

Хвърли поглед на сегашното свърталище на братството, превърнало се в гнездо на покварата. „Едноокия“ се намираше в покрайнините на града. Тук се отбиваха рокери и строители — груби мъжаги, склонни да уреждат споровете си чрез юмруци, а не със сладкодумни приказки. Барът беше обикновена кръчма — едноетажна постройка, заобиколена от асфалтова настилка. На паркинга имаше камиони, лимузини и харлита. През малките и тесни прозорчета се виждаха проблясващите в червено, синьо и жълто неонови табели, рекламиращи американски марки бира.

Никакви „Корона“ или „Хайнекен“ не съществуваха за тези момчета.

Рейдж затвори вратата на колата. Тялото му беше напрегнато, кожата — настръхнала, здравите му мускули потрепваха. Опъна ръце в опит да облекчи малко напрежението. Не се изненада, когато това не стана. Проклятието отново тегнеше над него, караше го да навлиза в опасни територии. Ако не намереше облекчение скоро, щеше да има сериозен проблем. По дяволите, той самият щеше да се превърне в сериозен проблем.

Много ти благодаря, Скрайб Върджин.

Достатъчно лошо беше, че бе роден като опъната тетива, че бе надарен с прекалено голяма физическа мощ — дар, който не само не ценеше, но и не можеше да обуздае. А после беше предизвикал гнева на мистичната жена, която господстваше над тяхната раса. Тя беше повече от щастлива да увеличи и бездруго тежкото бреме, с което беше роден. Сега, ако не изпускаше редовно парата, той ставаше смъртоносно опасен.

Единствено сраженията и сексът можеха да потушат напрежението в него и той прибягваше към тях така, както болните от диабет към инсулина. За да остане спокоен, се нуждаеше от постоянни дози и от двете, но дори те невинаги успяваха да му подействат. А когато изгубеше контрол над себе си, нещата ставаха отвратителни за всички, включително и за него самия.

Господи, беше се уморил да стои затворен в капана на тялото си, да контролира нуждите му, да се противопоставя на свирепата ярост и животинските инстинкти. Разбира се, изумително красивото му лице и силата му бяха нещо прекрасно, но той би заменил и двете, би се радвал да бъде хилаво и грозно копеле, ако това щеше да му донесе покой. По дяволите, дори не можеше да си спомни какво е това спокойствие. Не можеше да си спомни дори кой е.

Разпадането на личността му беше започнало доста бързо. Само две години след като беше прокълнат, той беше престанал да се надява на облекчение и просто се опитваше да живее, без да наранява когото и да било. По онова време започна да умира вътрешно и сега, над сто години по-късно, беше почти вцепенен, само бляскава външност и празен чар.

Беше се отказал да се преструва, че е нещо повече от заплаха. Защото истината беше, че никой не бе в безопасност в негово присъствие. И това наистина го убиваше — дори повече от физическите мъки, през които преминаваше, когато проклятието го завладееше. Живееше в страх да не нарани някого от братята си. Както например преди около месец Бъч.

Рейдж заобиколи джипа и се взря през предното стъкло в мъжа, представител на човешката раса. Господи, кой би помислил, че някога ще се сближи с хомо сапиенс?

— Ще се видим ли по-късно, ченге?

Бъч сви рамене.

— Не знам.

— Късмет, човече.

— Както се получи.

Рейдж изруга тихо, а кадилакът потегли. Двамата с Вишъс прекосиха паркинга.

— Коя е тя, Ви? Една от нас?

— Мариса.

— Мариса? Бившата шелан на Рот? — Рейдж поклати глава. — О, човече, искам да знам подробности. Ви, занасяш ме.

— Аз не го тормозя заради това. Ти също не би трябвало да го правиш.

— Не си ли любопитен?

Ви не отговори. Стигнаха до входа на бара.

— О, да. Ти вече знаеш, нали? — каза Рейдж. — Известно ти е какво ще се случи.

Ви просто сви рамене и протегна ръка към вратата. Рейдж постави длан върху нея и го спря.

— Хей, Ви, имаш ли някога видения относно мен? Виждаш ли понякога моето бъдеще?

Вишъс обърна глава към него. На неоновата светлина от рекламната табела на „Корс“ лявото му око — онова, около което имаше татуировка, стана абсолютно черно. Зеницата просто се разшири и покри изцяло ириса и бялото — не остана нищо, освен тъмна дупка.

Все едно гледаше в безкрайността. А може би така изглеждаше Небитието след смъртта.

— Наистина ли искаш да знаеш? — запита го братът.

Рейдж остави ръката си да падне до тялото му.

— Интересува ме само едно. Ще живея ли достатъчно дълго, за да се отърва от проклятието? Нали разбираш, да намеря частица спокойствие?

Вратата се отвори рязко и навън излезе пиян мъж, клатушкайки се като камион със счупена ос. Отиде до храстите, повърна, а после легна по очи на асфалта.

Смъртта е единственият сигурен начин да намериш покой, помисли си Рейдж. Всички умират. Дори вампирите. Накрая.

Не посмя отново да срещне погледа на своя брат.

— Не, Ви, всъщност не искам да знам.

Вече беше прокълнат веднъж, а все още оставаха деветдесет и една години до освобождението му. Деветдесет и една години, осем месеца и четири дни, докато наказанието му изтечеше и звярът вече нямаше да бъде част от него. Защо доброволно да се подлага на нещо като космически удар — да узнае, че няма да доживее да се освободи от него?

— Рейдж.

— Какво?

— Ще ти кажа нещо. Съдбата ти се приближава към теб. Скоро ще те застигне.

Рейдж се засмя.

— О, нима? И как изглежда тази женска? Предпочитам ги…

— Тя е девица.

По гръбнака на Рейдж полазиха ледени тръпки, които се забиха като игли в задника му.

— Шегуваш се, нали?

— Погледни в окото ми. Мислиш ли, че те будалкам?

Ви се спря за миг, след това отвори вратата и освободи миризмата на бира и човешки тела, както и ритъма на една стара песен на „Гъне енд роузис“.

Влязоха вътре и Рейдж прошепна:

— Ти си откачен, братко мой. Наистина.