Дж. Р. Уорд
Вечна любов (49)

47.

Бъч нямаше да повярва, ако сам не беше видял всичко. Мери превърна побеснелия звяр в домашен любимец.

Господи, тази жена знаеше как да се справя с нещата. Освен това беше смела. След като видя как това чудовище изяде онези убийци, тя се изправи пред проклетото нещо и наистина го докосна. На него нямаше да му стиска.

Мери вдигна поглед от тялото на Рейдж.

— Някой ще ми помогне ли да го занесем до колата?

Бъч веднага отиде до тях и го хвана за краката, а Ви и Зейдист — за ръцете. Занесоха го до мерцедеса и с усилие го наместиха на задната седалка.

— Аз не мога да го откарам у дома — каза Мери. — Не знам пътя.

Ви отиде до предната врата.

— Аз ще ви закарам. След двадесет минути съм тук, ченге.

— Внимавай с тях — промърмори Бъч.

Обърна се и откри, че Фюри и Тор се взираха в него с очакване. Беше свикнал с това. Без дори да се усети, отново влезе в ролята на детектив, разследващ убийства. И пое контрола в свои ръце.

— Ще ви кажа какво научих дотук. — Заведе двамата до задната част на къщата и посочи черните петна по земята. — Виждате ли тези изгорени следи по тревата? Бела е била отвлечена и пренесена през поляната от нейната къща дотук. Кървяла е и когато слънцето е изгряло, следите от кръвта й са се превърнали в пепел. А защо е трябвало да я носи през поляната? Мисля, че убиецът е дошъл да търси Мери и ненадейно е срещнал Бела на това място. Тя е избягала в нейната къща и той е трябвало да я върне, сигурно защото колата му е била паркирана тук. Елате с мен, момчета.

Заобиколи къщата и тръгна към улицата, където до тротоара беше паркиран един „Форд Експлорър“.

— Хванали са Бела съвсем случайно и тази нощ са се върнали да довършат работата — тоест, да заловят Мери. Ви, искам да разбереш по регистрационните табели чия е колата? — Бъч огледа небето. Сипеха се леки снежинки. — Както вали тази гадост, следите отвън ще се изгубят, но мисля, че вече разбрахме каквото ни трябва. Нека да огледам джипа, докато вие разчистите телата на онези лесъри. Няма нужда да ви напомням да вземете от тях всичко, което ще свърши работа — портфейли, мобилни телефони. Дайте ги на Ви, когато се върне, за да занесе всичко в Дупката. И не влизайте в къщите, докато не завърша огледа.

Братята се заеха с работата, а Бъч събра влакна от всички повърхности в експлоръра с гъст гребен. Докато свърши, вампирите бяха приключили с изпаряването на лесърите.

— Джипът е чист като сълза, но е на някой си Устед. — Подаде регистрационния талон на Фюри. — Името сигурно е фалшиво, но един от вас, момчета, все пак ще провери ли адреса? Връщам се в къщата на Бела да довърша там.

Тор погледна часовника си.

— Ще проверим адреса на този Устед, после ще се върнем да охраняваме районите на цивилните. Освен ако не ти трябва помощ.

— Не, по-добре ще е, ако отида сам.

Братът помълча.

— Какво ще кажеш някой да те прикрива, ченге? Защото лесърите може да се появят отново. Никой от тези тук не се измъкна, но когато не се върнат да докладват, някое от приятелчетата им може да дойде да провери какво става.

— Мога да се пазя и сам. — Бъч извади пистолета си и го прегледа. — Само че свърших патроните. Ще ми дадеш ли друг?

Фюри му подаде една „Берета“.

— Вземи този, пълен е.

Тор също не си тръгна, докато Бъч не взе и неговия „Глок“.

Бъч сложи единия пистолет в кобура си и с другия в ръка се затича през ливадата. Тялото му беше пълно с енергия и готово за действие. Прекоси разстоянието за нула време, почти без да се изпоти. Докато тичаше, умът му беше свеж като нощния въздух и прехвърляше списък с нещата, които трябва да свърши, и хипотези къде може да са отвели Бела.

Когато дотича до задната врата на къщата, с ъгъла на окото си долови движение вътре. Притисна гръб в стената до разбитата остъклена врата и освободи предпазителя на беретата. Откъм кухнята се чуваше звук от хрущене на стъкло. Някой се разхождаше вътре. Беше тежък.

Бъч почака, докато онзи се доближи, после скочи през вратата, вдигнал пистолета на нивото на гърдите.

— Аз съм, ченге — промърмори Зи.

Бъч вдигна дулото към тавана.

— Господи, можех да те гръмна.

Но Зи сякаш не се вълнуваше от факта, че едва не бе застрелян. Наведе се и започна да рови с пръст из парчетата строшени съдове.

Бъч свали сакото и нави ръкавите на ризата си. Нямаше намерение да отпраща Зи. Нямаше смисъл да влиза в спор с него, освен това братът се държеше много странно, сякаш беше във вцепенение. Мъртвешкото му спокойствие беше адски плашещо.

Зи вдигна нещо от пода.

— Какво е това? — попита Бъч.

— Нищо.

— Гледай да не разместиш нещо.

Бъч изруга наум и се огледа. Липсваше му старият партньор от полицията, Хосе. Липсваше му целият отдел „Убийства“. Липсваха му неговите хора от криминалната лаборатория.

Разреши си две секунди мрачно отчаяние, после се залови за работа. Започвайки от разбитата остъклена врата, беше готов да прегледа всеки сантиметър от къщата, даже ако това се проточеше до сутринта.

 

 

Мери донесе още една таблетка „Алка Зелцер“ от банята. Рейдж лежеше в леглото им, дишайки тежко, беше зле.

Той изпи лекарството и вдигна поглед към нея. Лицето му се напрегна, а очите му станаха подозрителни и тревожни.

— Мери… иска ми се да не беше видяла всичко това.

— Шшшт. Просто си почини малко. После ще имаме време да говорим.

Съблече се и се мушна до него. Веднага щом се сви в постелята, той я обгърна. Огромното му тяло беше като живо одеяло.

Легнала до него, защитена и сигурна, се замисли за Бела.

Сърцето й се сви и тя затвори очи. Ако вярваше в Бог, точно в този момент щеше да се моли. Вместо това, само се надяваше.

Сънят дойде неусетно. И продължи няколко часа, докато Рейдж не изкрещя силно:

— Мери! Мери, бягай!

Той размахваше ръце. Тя се хвърли между тях, притисна се до гърдите му, прегръщаше го, опитвайки се да го върне в леглото, говореше му. Ръцете му все още се мятаха напосоки, но тя ги хвана и сложи дланите му върху лицето си.

— Добре съм. Ето ме, тук съм.

— О, слава богу, Мери. — Погали бузите й. — Не виждам добре.

На светлината от свещта тя сведе поглед към очите му, които бяха загубили фокус.

— Колко време отнема възстановяването? — попита тя.

— Ден или два. — Той се намръщи, после протегна крака. — Всъщност не съм толкова вцепенен, както обикновено. Стомахът ми е зле, но болките изобщо не са силни. Когато се променям…

Спря да говори и стисна челюсти. После полека я пусна, сякаш за да не се чувства тя като в капан.

— Не се тревожи — измърмори Мери. — Не ме е страх от теб, въпреки че знам какво криеш в себе си.

— По дяволите… Не исках да го виждаш. Никога. — Поклати глава. — Ужасно е. Отвратително е.

— Не съм съвсем сигурна. Всъщност бях съвсем близо до него. До звяра. Толкова близо, колкото сме ти и аз сега.

Рейдж затвори очи.

— Стига, Мери! Не е трябвало да го правиш.

— Да, но ако не бях го направила, съществото щеше да изяде Ви и Зейдист. Буквално. Но не се тревожи, разбирам се чудесно с твоя звяр.

— Друг път не го прави.

— Как пък не. Ти не можеш да го контролираш. Братята не могат да се справят с него. Но мен ме слуша. Независимо дали ти харесва или не, и двамата имате нужда от мен.

— Но той не е ли… грозен?

— Не. Не и за мен. — Целуна го силно по гърдите. — Той е плашещ, ужасен, могъщ и внушава страхопочитание. И ако някой се опита да ми направи нещо, това същество ще унищожи всичко наоколо. Кое момиче не би било очаровано? Освен това, след като видях как действат онези лесъри, мога само да ти благодаря. Чувствам се защитена. С теб и с дракона няма от какво да се страхувам.

Мери вдигна очи с усмивка и видя, че той мига бързо.

— О, Рейдж… всичко е наред. Недей…

— Мислех, че ако разбереш как изглежда, няма да можеш да ме погледнеш повече — каза той с дрезгав глас. — Че ще си спомняш само ужасното чудовище.

Тя го целуна и избърса една сълза от лицето му.

— То е само част от теб, не всичко. Ти си нещо повече от това. И аз те обичам. С него или без него.

Рейдж я придърпа към себе си, притисна главата й към шията си и въздъхна дълбоко. Тя запита:

— С него ли си се родил?

— Не. То е наказание.

— За какво?

— Убих една птица.

Мери го погледна недоверчиво. Рейдж приглади косата й назад.

— Правех много по-лоши неща, но убийството на птицата преля чашата.

— Ще ми разкажеш ли?

Той дълго мълча.

— Когато бях млад, веднага след преобразяването, бях… неудържим. Имах страшно много енергия и сила и ги използвах неразумно. Не бях жесток, просто бях… глупав. Перчех се. Търсех да се сбия с някого. И, ъъъ, спях с много жени-вампири, които не биваше да докосвам, защото бяха шелан на други мъже. Никога не съм го правил, за да ядосам техните хелрен, но вземах… всичко, което ми се предлагаше. Пиех, пушех опиум, започнах да вземам лауданум… Радвам се, че не ме познаваш такъв, какъвто бях тогава. Това продължи двадесет, тридесет години. Бях същинско бедствие, което си търсеше възмездието и, разбира се, срещнах една жена. Исках я, но тя беше въздържана и колкото повече се дърпаше, толкова по-твърдо ставаше решението ми да я имам. Това продължи, докато ме приеха в братството. Оръжията я възбуждаха. Бойците я възбуждаха. Искаше да бъде само с братята. Една нощ я заведох в гората и й показах кинжалите и огнестрелните си оръжия. Тя си играеше с пушката. Господи, спомням си я в ръцете й, беше от онези кремъклийки, които се правеха в началото на деветнадесети век.

„Деветнадесети век? Мили боже, на колко години е?“, чудеше се Мери.

— Както и да е, пушката гръмна в ръцете й и чух, че нещо падна на земята. Беше сова. Една от онези прелестни бели сови. Още виждам червените петна от кръвта, която се просмукваше в перата й. Когато вдигнах птицата и усетих колко е лека в ръцете ми, разбрах, че прекаленото безгрижие е вид жестокост. Разбираш ли, винаги си казвах, че щом нямам лоши намерения, каквото и да се случи, няма да е по моя вина. В онзи миг обаче осъзнах, че не съм прав. Ако не бях дал пушката си на жената, птицата нямаше да бъде простреляна. Бях отговорен, въпреки че не бях натиснал спусъка.

Прочисти гърлото си.

— Совата бе толкова безобидна. Изглеждаше така крехка и малка, в сравнение с мен. Кръвта й изтичаше, тя умираше. Чувствах се… нещастен и се чудех къде да я заровя, когато Скрайб Върджин се появи пред мен. Беше бясна. Тя обича птиците, а забулената сова е нейният символ. Но, разбира се, убийството беше само част от проблема. Тя взе птицата от ръцете ми, вдъхна й живот и я пусна в нощното небе. Изпитах огромно облекчение, когато отлетя. Чувствах се така, сякаш всичките ми грехове са изтрити. Бях свободен, пречистен. Но тогава Скрайб Върджин се нахвърли върху мен. Прокле ме и оттогава всеки път, когато загубя контрол, звярът излиза. Това всъщност е съвършеното наказание. Научи ме да възпирам енергията си, настроенията си. Научи ме да се съобразявам с последствията от всичките си действия. Помогна ми да разбера каква сила се крие в тялото ми — което не бих осъзнал по друг начин.

Засмя се тихо.

— Скрайб Върджин ме мрази, но ми направи огромна услуга. Както и да е… Това е ужасната история. Убих птицата и получих звяра. Едновременно просто и сложно, нали?

Гърдите на Рейдж се надигнаха, докато си поемаше дълбоко въздух. Тя чувстваше разкаянието му така силно, сякаш беше нейно.

— Да, наистина — промърмори тя, като галеше рамото му.

— Добрата новина е, че горе-долу след деветдесет и една години наказанието ще свърши. — Смръщи вежди, сякаш обмисляше перспективата. — Чудовището ще си отиде.

Странно, изглеждаше малко неспокоен.

— Ще ти липсва, нали?

— Не. Не, аз… Ще бъде облекчение. Наистина.

Но лицето му остана навъсено.