Дж. Р. Уорд
Вечна любов (36)

34.

На следващата вечер, точно преди падането на нощта, Рейдж отиде в гимнастическия салон, все едно вършеше общественополезна дейност. Когато приключи с вдигането на тежестите, стъпи на пътеката за бягане и започна да тича. Първите девет километра измина бързо. На десетия вече се потеше обилно. Когато наближи петнайсетия километър, започна да става трудно.

Увеличи скоростта и продължи да тича. Бедрата му трепереха, схващаха се, горяха. Дробовете му пламтяха. Стъпалата и коленете го боляха.

Грабна ризата, която бе окачил на пулта и изтри потта от очите си. Вярваше, че вече е обезводнен като пергамент, но нямаше намерение да спира, за да пие вода. Бе твърдо решен да продължава, докато падне.

За да поддържа убийственото темпо, се потопи в музиката, която гърмеше от тонколоните. Мерилин Менсън, „Найн инч нейлс“, „Нирвана“. Беше толкова силна, че заглушаваше бученето на пътеката. Звуците се носеха из залата — агресивни и екстремни. Също като мислите му.

Когато музиката внезапно спря, той дори не се огледа. Реши, че стереоуредбата се е скапала или че някой иска да говори с него, но не го интересуваше нито едното, нито другото.

Тор се изправи пред него. Изражението на брата накара Рейдж да слезе от пътеката и да натисне бутона за спиране.

— Какво?

Дишаше тежко. Отново изтри лице с ризата си.

— Изчезнала е. Мери. Няма я.

Рейдж замръзна с мократа риза, смачкана на топка под брадата му.

— Какво искаш да кажеш? Как така е изчезнала?

— Фриц я чакал три часа пред болницата, докато е била на преглед. Влязъл вътре и открил, че клиниката е затворена. Отишъл у тях. Като не я открил и там, се върнал и претърсил целия болничен комплекс.

Слепоочията на Рейдж пулсираха вече не от изтощение, а от страх. Въпросът му прозвуча рязко:

— Някакви следи от насилствено влизане или борба в къщата й?

— Не.

— Колата й в гаража ли е била?

— Да.

— Кога я е видял за последен път?

— Било е три часът, когато е отишла на преглед. За твое сведение, Фриц те е търсил няколко пъти, но всеки път се е включвала гласовата поща.

Рейдж погледна часовника си. Беше малко след шест. Ако приемеше, че прегледът е продължил един час, тя бе в неизвестност от два часа.

Беше му трудно да си представи, че лесърите ще я отвлекат от улицата. Много по-вероятно бе да си е отишла у дома и убийците да са я открили там. Но при положение, че в къщата няма следи от борба, имаше вероятност тя да не е наранена.

Или може би това бе гласът на сляпата надежда.

— Трябва да се въоръжа.

Тор тикна бутилка вода в ръката му.

— Първо изпий това. Фюри ще ти донесе оръжията. Ще се срещнете в съблекалнята.

Рейдж излезе тичешком.

— Братството ще ти помогне да я намериш — извика след него Тор.

 

 

Нощта вече настъпваше, когато Бела се изкачи по стъпалата пред къщата си и отвори тържествуващо вратата към кухнята. Сега, когато дните ставаха по-къси, имаше толкова много време да излиза и да се разхожда. Беше едва шест часът, но навън бе тъмно като в рог. Прекрасно.

Чудеше се дали да си препече филийки, или да си направи палачинки, когато видя включени автомобилни фарове в отсрещния край на ливадата. Имаше някой в къщата на Мери. Може би воинът, който инсталираше охранителната система.

Което означаваше, че ако отиде при него, може би отново ще види мъжа с белега.

Откакто го срещна, Зейдист така бе завладял ума й, че записките в дневника й бяха пълни с размисли за него. Беше толкова… първичен. След годините, през които брат й я бе обграждал с грижите си, тя умираше да излезе и да изживее нещо щуро.

Господ й бе свидетел, че животинската сексуалност на Зейдист отговаряше точно на желанията й.

Облече едно палто, смени чехлите си със спортни обувки и затича през високата трева. Намали темпото, когато наближи двора зад къщата на Мери. Последното, което й трябваше, бе да налети на някой лесър…

— Мери! Какво правиш там?

Приятелката й, отпусната в шезлонга, вдигна поглед. Изглеждаше замаяна. Макар че бе студено, тя беше само по пуловер и джинси.

— О, здравей… Как си?

Бела приклекна до нея.

— Вишъс приключи ли?

— С какво? — Мери вдървено се изправи до седнало положение. — О, алармената инсталация. Не мисля. Поне на мен никой не ми е казвал нещо такова, а и вътре всичко изглежда, както си беше.

— От колко време си навън?

— От скоро. — Потърка ръце, после стопли длани с дъха си. — Просто гледах залеза.

Бела хвърли поглед към къщата, страховете й се върнаха.

— Рейдж скоро ли ще те вземе?

— Рейдж няма да дойде.

— Някой от догените ли ще изпрати?

Мери потръпна и се изправи на крака.

— Господи, наистина е студено.

Изглеждаше като зомби. Влезе в къщата и Бела я последва.

— Мери… наистина не бива да стоиш сама тук.

— Знам. Мислех, че съм в безопасност, защото беше светло.

— Кой ти каза, че лесърите не могат да излизат на слънце? Рейдж или някой друг от братята? Защото… Не съм сигурна, но мисля, че могат.

Мери сви рамене.

— Досега не са ми досаждали, но не съм толкова глупава. Ще отида на хотел. Само трябва да си взема някои неща.

Обаче, вместо да се качи горе, се защура из приземния етаж на къщата. Имаше странно объркан вид.

В някакъв шок е, помисли си Бела. Но какъвто и да бе проблемът, и двете наистина трябваше да се махнат веднага оттам.

— Мери, защо не дойдеш да вечеряш с мен? — Огледа задната врата. — Нали знаеш, че можеш да останеш при мен, докато Вишъс приключи тук? Брат ми монтира охранителна инсталация у дома. Има даже подземен тунел, откъдето да излезем, ако се наложи. Там съм в пълна безопасност. Къщата е доста отдалечена и ако дойдат да те търсят, лесърите няма да се сетят, че си при мен.

Бе готова да спори още и прехвърляше аргументите в ума си.

— Добре, благодаря — каза Мери. — Почакай минута.

Приятелката й се качи на горния етаж, а Бела закрачи из стаята. Искаше й се да има оръжие и да знае как да си служи с него.

След пет минути Мери слезе с голяма платнена чанта и Бела въздъхна дълбоко.

— Няма ли да си вземеш палто? — запита тя, когато Мери тръгна към вратата без връхна дреха.

— Да.

Мери пусна чантата, отиде до един гардероб и навлече едно червено яке.

Тръгнаха заедно през ливадата и Бела се опита да ускори крачка.

— Луната е почти пълна — каза Мери, докато двете вървяха през шумолящата трева.

— Да.

— Слушай, като стигнем у вас, не искам да се обаждаш на Рейдж или нещо такова. Той и аз… Пътищата ни се разделиха. Така че не му досаждай с приказки за мен.

Бела прикри изненадата си.

— Той не знае ли, че си тук?

— Не. Ще разбере сам. Окей?

Бела се съгласи единствено за да продължи Мери да върви.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Той ли те отпрати, или ти си тръгна?

Мери продължи да върви известно време в мълчание.

— Аз.

— Ааа, вие случайно… Бяхте ли интимни?

— Дали сме правили секс? — Мери прехвърли чантата в другата си ръка. — Да, правихме.

— Когато се любихте, усети ли кожата му да излъчва особен мирис? Нещо като остра подправка и…

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Съжалявам. Не е от празно любопитство.

Почти бяха стигнали до къщата, когато Мери промълви:

— Беше най-прекрасният аромат, който някога съм вдъхвала…

Бела запази проклятията за себе си. Каквото и да си мислеше Мери, русокосият воин щеше да дойде за нея. Обвързаните мъжкари не позволяваха на партньорките си да ги напускат. Никога. Знаеше това от опит. И то с цивилни.

Можеше само да се досеща какво би направил един воин, ако неговата партньорка си тръгне.

 

 

Рейдж мина през всички стаи в къщата на Мери. Видя, че шкафчето под мивката в банята на горния етаж е отворено. В него имаше подредени сапуни, паста за зъби и дезодоранти. В спретнатите редички имаше празнини, сякаш бе взела някои от тях.

Отишла е някъде, помисли си той, хвърляйки поглед през прозореца. Ако беше в хотел, търсенето можеше да е безуспешно. Тя би се досетила да се регистрира под чуждо име. Може би трябваше да опита да я потърси на работното й място…

Загледа се към къщата в другия край на ливадата. Вътре блестяха светлини.

Възможно ли бе да е отишла у Бела?

Слезе на долния етаж и заключи вратата. След част от секундата се материализира на верандата пред къщата на Бела и почука силно на вратата. Тя отвори и веднага отстъпи встрани, сякаш го бе очаквала.

— Горе е.

— Къде?

— В първата спалня.

Рейдж се качи, прескачайки стъпалата през едно. Само една врата бе затворена. Той не почука — просто я отвори широко. Светлината от коридора нахлу в стаята.

Мери спеше дълбоко на огромно легло с месингови табли, облечена в пуловер и джинси, с които я беше виждал. Краката й бяха покрити със завивка, съшита от разноцветни парчета плат. Лежеше по очи, полуизвърната настрани. Изглеждаше напълно изтощена.

Първият му порив бе да я вземе на ръце.

Остана, където си беше.

— Мери. — Опита се гласът му да прозвучи безстрастно. — Мери. Събуди се.

Ресниците й потрепнаха, но тя само въздъхна и леко отмести главата си.

— Мери.

О, по дяволите.

Отиде до леглото и се облегна тежко с длани върху матрака. Това привлече вниманието й. Тя рязко се надигна, очите й бяха празни, докато не го разпозна.

После върху лицето й се изписа смущение.

— Какво правиш тук? — Отметна косата от лицето си.

— Да, какво наистина? Може би първо ти трябва да отговориш на този въпрос.

— Не съм си вкъщи.

— Не, не си. Но не си и там, където трябва да бъдеш.

Тя се облегна назад върху възглавниците и той с внезапна яснота осъзна колко тъмни са кръговете под очите й, колко бледи са устните й… И че не спори с него.

Не питай, каза си той. О, по дяволите.

— Какво стана днес следобед?

— Исках да остана за малко сама.

— Не говоря за това, че си се измъкнала от Фриц. По този въпрос ще поговорим по-късно. Какво стана при лекаря?

— О, да. За онова.

Гледаше я втренчено, докато тя си играеше с края на завивката. Мери остана безмълвна, а на него му идваше да закрещи. Да хвърля разни неща. Да изгори нещо до основи.

— Е? — едва успя да продума той.

— Никога не съм мислила, че си недостоен.

За какво говореше, по дяволите? О, да, онзи прекрасен мил разговор, който водиха последния път. Хайде стига, тя се опитваше по всякакъв начин да смени темата.

— Какво е състоянието ти, Мери. И дори не си помисляй да ме лъжеш.

Очите й срещнаха неговите.

— Искат да започна химиотерапия другата седмица.

Рейдж издиша бавно. Думите сякаш смъкнаха кожата му. Седна в другия край на леглото и затвори вратата със силата на ума си.

— Ще има ли ефект?

— Мисля, че да. Моят лекар ще говори с някои от колегите си и след два-три дни ще отида при нея. Най-важно е да се прецени колко продължително трябва да бъде лечението. Взеха ми кръв, за да проверят състоянието на черния дроб и бъбреците ми. Казах им, че съм съгласна лечението да продължи толкова, колкото решат.

Той плъзна ръце по лицето си.

— Господи.

— Видях как умира майка ми — каза тихо тя. — Беше ужасно да гледам как губи контрол над тялото си и как се измъчва от болка. Накрая не приличаше на себе си, не реагираше както преди. Беше си отишла, бе останало само тялото, което не искаше да изостави основните си функции. Не казвам, че и с мен ще стане така, но ще ми е много трудно.

Проклятие, гърдите го боляха.

— И не искаш аз да съм свидетел на това?

— Не. Не искам. Не искам да го преживяваме и двамата. Искам да ме помниш, каквато съм сега. А аз да си спомням за нас, каквито бяхме. Ще ми трябват хубави спомени.

— Искам да съм с теб.

— А аз — не. Няма да имам сили да се боря. И болката… Тя те кара да се променяш.

Наистина беше така, по дяволите. Имаше чувството, че е остарял с цяло столетие, откакто се запозна с нея.

— О, Рейдж… — Гласът й трепна и тя рязко прочисти гърлото си. — Ще… ми липсваш.

Погледна я през рамо. Знаеше, че ако се опита да я прегърне, тя ще избяга от стаята, затова се хвана за края на матрака. И го стисна.

— Какво правя? — засмя се Мери неловко. — Съжалявам, че те товаря с всичко това. Знам със сигурност, че за теб животът продължава.

— Животът продължава? — дрезгаво изрече той. — Откъде разбра?

— Жената снощи. Както и да е…

— Каква жена?

Тя поклати глава, а той изгуби самообладание.

— Дяволите да те вземат, не можеш ли просто да ми отговориш? По милост, да речем — нещо, което никога не си правила. Тъй или иначе след няколко минути си тръгвам, така че няма да ти се наложи втори път.

Раменете й се свиха и той се почувства ужасно, задето й се разкрещя. Но преди да успее да се извини, тя каза:

— Говоря за жената, която заведе в леглото си миналата нощ. Аз… те чаках. Исках да ти кажа, че съжалявам… Видях те да влизаш в стаята си с нея. Слушай, не подхванах темата, за да те обвинявам или нещо такова.

Не, разбира се, че не. Тя не искаше нищо от него. Нито любовта му. Нито подкрепата му. Нито вината му. Нито дори секс.

Той поклати глава, гласът му стана безизразен. Беше му омръзнало да се оправдава, но го направи автоматично.

— Това беше Главната избраница. Говорихме за храненето ми, Мери. Не сме правили секс.

Сведе поглед към пода. После пусна матрака и вдигна ръце към лицето си. Настъпи тишина.

— Съжалявам, Рейдж.

— Да. И аз.

Чу хълцане и леко разтвори пръсти, за да види лицето й. Но тя не плачеше. Не, не и Мери. Беше твърде силна, за да го направи.

Но не и той. В очите му имаше сълзи.

Рейдж прочисти гърлото си и запремигва бързо.

Когато отново вдигна поглед към нея, тя се взираше в него с нежност и състрадание, които го разяриха.

Няма що, прекрасно. Сега пък го съжалява, задето е такъв мекушав боклук. Господи, ако не я обичаше толкова, в този момент щеше да я мрази.

Изправи се. Когато проговори, положи всички усилия гласът му да звучи толкова твърдо, колкото изглеждаше тя.

— Охранителната система в къщата ти ще е свързана с нас. Ако се включи, аз — поправи се — някой от нас ще дотича. Вишъс ще ти се обади, когато е инсталирана и работи.

Тишината се проточи и той вдигна рамене.

— Ами… довиждане.

Излезе, без да си позволи да погледне назад.

Слезе долу и откри Бела във всекидневната. Още щом го видя, очите й се отвориха широко. Със сигурност изглеждаше толкова зле, колкото се чувстваше.

— Благодаря — каза той, макар че не бе сигурен за какво й благодари. — Да знаеш, че братството ще наглежда къщата ти. Дори и след като Мери си тръгне.

— Много сте любезни.

Той кимна и излезе, без повече да се бави. Това бе единственият начин да си тръгне, преди да се е сринал напълно и да се е разревал като малко дете.

Докато се отдалечаваше от къщата и навлизаше в ливадата, нямаше никаква представа какво да прави, нито къде да отиде. Може би трябваше да се обади на Тор, да разбере къде са братята и да се присъедини към тях.

Вместо това спря на място. Над главата му луната тъкмо се издигаше над линията, очертана от върховете на дърветата. Беше пълна — огромен диск, излъчващ бледа светлина в студеното, безоблачно небе. Той наклони глава, вдигна ръка, така че лунният блясък да попадне в свитата му шепа и внимателно задържа илюзорното видение.

Смътно дочу шум от силно тропане, който идваше от къщата на Бела. Равномерно повтарящи се удари.

Шумът се засили и Рейдж погледна назад.

Входната врата се отвори. Мери излезе тичешком от къщата и скочи от верандата, за да не губи време по стъпалата. Втурна се боса по заскрежената трева, хвърли се към него и увисна на врата му с две ръце. Притисна го толкова силно, че гръбнакът му изпука.

Хълцаше. Ридаеше. Плачеше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше.

Той не попита нищо, само я прегърна.

— Не съм добре — каза дрезгаво тя, като едва си поемаше дъх. — Рейдж… не съм добре.

Той затвори очи и я притисна силно.